Малякът се втренчил в клонака, готов като катерица да скочи по ствола нагоре, а средният хвърлял и едно око настрани. Големият заизмервал с тежки стъпки кръг около дървото, а в десницата му бляскала сабята — много хубаво святка пустото му желязо на лунна светлина… И тъкмо се намирал откъм противоположната страна на шипковия храст спрямо ябълката, когато… Какво? Дали намерили колибата? Тц. Не я намерили. Хълмът бил така нагънат, че нямало начин първият плод да се е търкулнал натам. Прегледали все пак около храстите, но отгоре-отгоре. Дори да я бяха открили тогава — най-много да се ядосат и да заповядат да наложат с бичове пъдарите, които ценят уюта повече от държавната служба. Не мисля също, че биха свързали кладенеца с изчезването на ябълката. Не и преди втората нощ. Ами, съди сам — за Подземното не-царство тогава, а и сега, нищо не се знаеше, поне князете не знаеха, а имай предвид, че боилските родове са по-вещи от простолюдието, то е ясно, за да управляват. Със змейовете пък царството ни има таен договор още от незапомнени времена — да не си надничаме в канчетата и много внимателно да си сътрудничим. Кой друг остава под подозрение? Самодиви в пещери не живеят. Таласъми и караконджули ако е имало наблизо такива — ама те пък са кротки и плашливи създания, тия страхотии, дето се разправят, са дезинформация за пред хората, та да не закачат таласъмите, клауза пак според същия договор със змейовете. Не ме прекъс… Какво е дезинформация ли? Опашата лъжа. Най-опашатата. Виж сега, лъжите са нещо лошо. Не напразно един от великите ни царе от миналото е рязал на лъжците езиците. Дезинформацията обаче е лъжа, в която са вложени държавни съображения. Тоест, тя е такава лъжа, която не е чак толкова лошо нещо. Сестра е на военната хитрост, а това нали не е лошо нещо? Особено когато е в наша полза.

И така, големият брат бил на една линия с ябълката и шипката, но най-далеч от колибата, представи ли си го? Средният в този момент пак погледнал месечината, учуден, че чудото още се бави. А малкият плеснал и размазал по челото си един комар. Затова и пропуснал да види как се разгаря на клона втората златна ябълка. А когато я видял, тъкмо посвестил се от собствения си шамар, забелязал и нещо като опашка с пръсти и нокти по нея, безшумно пълзяща към вълшебния плод…

По-късно той честно си призна, че е бил стреснат от почуда. Никога не бил виждал такова грозотилище, нито чувал за него от колобрите и монасите-демонобройци. Има и такива. Има звездобройци, има данъкобройци, а в нашето царство — и демонобройци. За да има отчетност в държавата — толкова и толкова устрели, вампири, змейове, юди, нави и други такива на глава от населението. Но чудовище като това, което протягало гнусен израстък към монополната собственост на царството, никъде не било споменавано — даже в приказките, разпространявани за разтуха на простолюдието. Малкият брат се стъписал само един-два мига. И погледнал към средния, отворил уста да го повика…

А средният зяпал месечината и шепнел проклятия. Още не бил съзрял начеващото сияние на втория плод. За сметка на това зад него се извисявало нещо неописуемо, но съвсем реално — главната част на крадливото незнайно чудовище.

След още един удар на сърцето малкият брат сколасал да извика: „Средомире! Пази се, братко!!!“

А Първослав, престолонаследникът, чувайки вика на изтърсака Любосвет, възприел призива като сигнал за тревога. С рев се втурнал покрай дървото по най-краткия път да нападне грозното чудовище. После, той си призна с половин уста, че не го е било еня за ябълката, обаче мисълта родна братова кръв да се пролее от толкова гнусна твар му се видяла непоносима.

Средомир последен разбрал какво става. Обърнал се и замръзнал. Съвсем за кратко. Като всеки царски син, и него гласели за резервен цар, а значи — пръв боец на държавата. Добрият боец, когато се плаши, вади меча и напада онова, което го е уплашило. Само така се преодолява страхът — като го набучиш на острието. Затова извадил меча и…

Любосвет реагирал най-разумно. Подскочил пъргаво, покатерил се на дървото и със замах откъснал златната ябълка, с намерение да тупне долу и презглава да се търкулне по склона на хълма, където да заповяда на войниците да се притекат на помощ на братята му. Ябълката му се сторила много по-важна, освен това разчитал чудовището да подгони него и да се надене на острите копия на багаините.

Само че не паднал, а увиснал над земята.

По принцип Първослав бил доста подвижен за ръста и тежината си — само мускули, никакви сланини. В царството и досега приказват — похватен като Първослав. Само че устремната му атака бе пресечена от кривия ствол на пустата ябълка, съвсем ниско долу, на височината на глезените. Точно там се падал някакъв чвор. А Първослав мина съвсем до дънера, за да не губи време. Удари с рамо ябълката, за малко да я изкърти с корените… и чворът го подсече.

Не, князът не падна. Обаче залитна с главата напред и както се беше засилил, събори готовия за схватка Средомир. И двамата се бухнаха право в снагата на грозилището, твърда като кремък.

Изпъшкаха.

— Бате! Хвана ме! — изпищя в този миг Любосвет.

Обърнали братята замаяни и кънтящи от сблъсъка глави — ех, точно тук е място за реклама на нашите майстори на шлемове! — и що да видят: виси малкият им брат от дървото, рита с крака и млати със сабята си, която вече била строшена, клона, на който се е закачила ръката му, а между свитите му пръсти — златистото сияние на вълшебната ябълка с важно държавно значение.

Средомир съобразил, че при удар на стомана в дървен клон не хвърчат искри, пък и клоните нямат нокти, с които се мъчат да изкопчат от разкървавената длан на Любосвет златната ябълка…

— Грозилището го хвана!

За Първослав това било достатъчно. Сега, малкият му брат може да е лигльо и женкар, обаче никой друг освен братова десница няма право да го налага (е, и бащина също, ама татко много рядко му посяга, нали е много мило детенцето…). Освен това глезльото сега се бори като мъж, за да опази чудесния плод. Други подробности не интересували първия княз. Той само изпъшкал пак и изхъркал:

— Братко, тъмно ми е в очите! Само ми покажи къде е крадецът!

— И зад теб също е той! — извикал Средомир, докато рипал да отърва Любосвет.

— Аааа! — изревал Първослав, зарадван, че носи освен сабята и тежък боздуган. Много рядко му се случвало да го използва и то все на лов. — На тииии!

И такъв трясък настанал — като в каменоломна.

Ала споменах вече, че грозилището имало силата на цяло стадо биволи, докато Първослав, Средомир и Любосвет — само на два и то заради дяла на първородния. Освен това твърдя, че грозилището изобщо не е искало да наранява сериозно тези меки твари от Горния за него свят. Инак би размазало тримата братя на пихтия. Не обърнало внимание на нежните почесвания с боздугана, нито на гъделичкането с бързо похабяващите се саби — едната вече счупена, — а боцнало с кристален нокът китката на малкия княз. Любосвет изохкал, но устоял. Боцнало го грозилището още веднъж, по-настоятелно. Младежът заскимтял, ала още по-здраво стиснал, така стръвно и женско дупе не бил стискал досега. Боцнало го трети път отвратилището — тоя път по слабините. Третият царски син раззинал уста, все едно да му види знахар сливиците, без да смее да изкрещи, и даже не усетил как ръката му омекнала, а ябълката се търкулнала — право в свивката на друго пипало. После чудовището пуснало Любосвет, меко избутало Средомир в гърдите така, че онзи без дъх останал, а горкият Първослав тъй бил подметнат във въздуха, че прелетял над дървото и тежко се приземил с чело върху захвърления си щит.

Само да добавя — шлемът му паднал по време на полета.

Така че накрая, вместо с две златни ябълки, братята разполагали с общо две цицини, множество натъртвания и охлузвания, заедно с дузина плитки порезни рани, от които останал малък белег върху едно деликатно място, известно на доста жени в царството.

* * *

Този път войската била привлечена в пълна мяра за претърсване на хълма. Издирвало се вече не някаква ябълка, заедно с всички паднали плодове, но най-вече мястото, откъдето би могла да се промъкне грабливата твар. Веднага отхвърлили да е пробила кордона, без багаините да забележат. И невидима да е била крадливата грозотия, пак не би се промушила през плътния строй стрелци и мечоносци.

В столицата бил пратен вестоносец с доклад, написан от Любосвет — с необичайно разкривен за спретнатото мамино детенце почерк. Ръката на малкия брат треперела не толкова поради уплаха, нежели заради спомена от онова остро докосване до органите, за целостта на които се безпокои всеки мъж.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×