киселите ябълки. В този момент охраната долу бди край накладените буйни огньове и й е забранено да се обръща с лице към върха на хълма. Ха някой обърне глава — и тя тупва пред ботушите му, а верен джамач на царя бърше сабята о наметалото на още изправеното обезглавено тяло. Тайна държавна работа, ей! Гледай си натам, накъдето е заповядано, багаин, и не се върти като на шиш, защото глупавите глави капят като зрели круши. Круши, да. Нищо че пазиш някаква си ябълка…
А тримата князе късали първата ябълка, прибирали я в яко дъбово ковчеже с железен обков, закопчавали го със здрав катинар и лягали да спят. До следващата нощ, когато ярката месечина не издаде коя е втората чудодейна ябълка. И нея прибират. А на третата нощ — и последната. И няма в тези нощи никакви хали зловредни, змейове огнени, макар че за тях ще стане дума по-нататък. Врагове отделно блуждаещи и на орди също няма — по назованите вече причини. Чиста работа. На заранта войската се вдига и в галоп, без да прибира сабите и да крие лъковете, потегля към столицата, а царските синове пазят ковчежето като зеницата на очите си, защото може да си княз и наследник, ала сбъркаш ли…
А по пладне обикновено пристигат постоянните пъдари на Златната ябълка и водят дечурлига с кошници… не, обърках се. Дечурлигата пристига чак когато ябълките почват да жълтеят, тоест когато лятото премине. Та значи връщат се юнаците на пост. И така до следващата година.
Пита се, кое е толкова важното на тези дребни кисели ябълки, три на брой, които ни са златни, ни сладки, а само знаят да присветнат като котешки очи през пълнолунието, което се пада около средата на лятото? Търпение, още и четвърт стража време не е минало, а ти искаш да знаеш всичко! Аз, за да науча тая история от игла до конец, триж по три години похабих и пак не разбрах всичко, а ти — за къде си се разбързал? Ако си толкоз припрян, върви да ти пълнят ушите с лъжи по другите ханове. Ха! А уж искаше да чуеш истината…
Та това, което ти го описах, траело много лета. Ябълката зреела, стражите я пазели, после идвали князете и обирали каймака. И уж нямало причина и през онази съдбоносна година да не стане както е било дотогава. Да-да, нямало. Ами кладенецът в луксозната колиба на онези дембели, пияници, лакомници и развратници? Аха, сети се…
Кладенецът бил много дълбок. Просто по-дълбок, отколкото можеш да си представиш. Като го пробивали, без да знаят, стигнали до подземна река. Бликнала вода и майсторите си рекли: екстра, готово! Че готово — готово, ама не само това.
Ти вече доста си слушал небивалици за Долната земя и сигурно си мислиш, че тя е някъде там, долу, в пещерите. Нека сега не ти приказвам за Долната земя друго, освен че няма нищо общо с истината, което са ти разправяли. Не ме прекъсвай! Пещерите и Подземното царство в тях са ама съвсееем друга работа. То и царство не е, ние така му викаме. Тамошните твари, според тях твари сме ние, зависи от гледната точка, поне не му викат царство. Не знам как му викат. Знам само, че не е царство. Най-малкото защото няма цар. Говорят за змийските мъртвила, че там лежи царят на змиите и държи скъпоценен камък в устата си. Не го вярвай. На змия скъпоценен камък й трябва колкото на свинче звънче, даже още по-малко. На змия и цар не й трябва, защото не е глупава да плаща на царя си данъци… Това не го споменавай. Точно аз не би трябвало да го казвам… Но нали не сме седнали да се лъжем, та затова — изпуснах се. Забрави. Важното е, че Подземното царство не е царство и тварите му не са твари, а местно население. И това местно население не му пукало за скъпоценни камъни и злато. Обаче подушило Златната ябълка през кладенеца и понеже не била златна, а кисела — притрябвало му да я вземе. Забележи — без никакъв зъл умисъл да навреди на нашата държава. Котката не ти мисли злото, когато ти излочи млякото. Просто й се яде. Така и те, не- тварите от Подземното не-царство. Съвпадение на интереси. Нищо лично, нищо враждебно. Потребности. Само че, ако царят имал към златните ябълки едни изисквания, то не-тварите ги разглеждали в съвсем различна светлина. Тоест не ги разглеждали. Те са слепи — подземни. Те подушват и усещат. Във всеки случай златните ябълки представлявали за тях инаква ценност. И от значение в рамките на техния си свят, без претенции към нашия. Както ние нямаме претенции към техния. Засега.
Точно поради тези причини нея година станал гаф.
Хм… я, на ти тази жълтица и иди да подсетиш кръчмаря, че стомната ми е празна… Нямай грижа, вземи и за тебе нещо. Черпя.
Тц, тц, тц. Докъде стигнах — черпя, за да ме слушат! Ех…
Туй вино много блудкаво бе! Няма да стане така! Ще ида сам да му кажа две топли приказки на тоя…
…Виждаш ли? С добра дума далеч се стига. Още малко и ще строшат масата ни от ястия.
Питаш ме, защо ли трепери кръчмарят? Ами де да го знам. Може да е болен от нерви човекът… Помня, помня докъде бяхме стигнали.
Нея година всичко се объркало.
Царската дружина дошла както обикновено. Натирили пъдарите по къщите, да им съскат тъщите. Забили сулиците, за да маркират забранената за достъп зона. Ако бяха имали пехотни мини и видеокамери, бъди сигурен — щяха да турят… Не ме прекъсвай, от одеве ти думам! Наклали огньове, поставили стрелци. Пуснали конницата да циркулира около хълма като шашава. Зад кордоните багаини — джамачи с оголени саби. Шатрата — за князете. Ветрец дипли коприната. Самите трима братя — горе под дървото. Скромна трапеза на пешкир. Наистина скромна — войнишки дажби. Целта не е да преядат и препият като нерези. Дремят, чакат тръбата да ги събуди на залез слънце. А през това време…
Ето това, което ще ти кажа, дълго не го знаех. Събрали се значи не-тварите от Подземното не-царство долу под хълма и почнали да се съвещават — как да докопат златните не-златни плодове. Избрали най- силното и красиво според тях чудовище, което според нас било по-грозно от крастава жаба, но поне относно силата му няма спор — яко било колкото сто бивола, и му възложили почетната задача да донесе златните ябълки. Не казвам „открадне“, защото деянието било кражба само според нас, а ние сме заинтересована страна, а значи не сме достатъчно обективни. За тях ябълката била ничия… А през това време настанала нощ.
Сигурно мислиш, че братята се редували, а? Грънци! Най-големият, който бил мъжага и половина, само за битки и подвизи мечтаел, изръмжал да не го занимават с глупости и заспал завит презглава с вмирисания на конска пот чул. Най-малкият, глезеното детенце, получило добро образование като компенсация, че няма да наследи трона, седнал да пише стихове, посветени на поредната му приятелка. Освен това имал и по- особена задача — писмо да съчинява — към една задморска принцеса разбира се, чийто баща бил заинтересован да сключи военен и търговски съюз с нас. Политическото му положение било толкова на зор, че бил навит да приеме за зет и въпросния лигльо, разчитайки, че нашият цар няма да позволи на вражи орди да опожарят града, в който любимото му синче пощипва по всички бузки фрейлините на принцесата. Прав е бил, естествено. Цял свят знае, че ако на някой пазар се възмутят от нашенски търговец, за разследване на случая царят ни праща нататък цяла армия. И докато трае разследването, пазарът заедно с прилежащите му територии ставал административна единица към държавата ни. Тъй де — къде стъпи кашишки ботуш, мястото става наше, нали?
Обаче задморският цар — така се казва „задморски“, ей го оттатък Голямата река и малко по-нагоре — бил хитър и съзнавал опасността да си легне някоя вечер съюзник и да се събуди сутринта васал. И пак добре ако се събуди като жив васал. Затова си правил сметка, че със зет третия син врагове-поганци няма да си просят неприятности и да го нападат. Подсигурил си тила, значи. Но пък се тикнал и на вълка в устата. Засега вълкът бил сит и не възнамерявал да стиска челюсти, но докога? От друга страна близостта до хищника позволявало на Задморския да пусне в козината на звяра свои доверени бълхи. И го направил. Уж търговци. Уж занаятчии да чиракуват при нашите майстори. Добре, че не е имало тогава, а и сега още няма, туристи — щеше да ни съсипе чудната и богата страна, да я залее с хипита и наркомани… Не ме прекъсвай, казах! Нали не искаш да ти го повторя така, както го сторих с кръчмаря? Виж го, блед-зелен е още, от нервите…
Чужденците, особено доверените пратеници, не били лековерни. Обикаляли, подслушвали, подпитвали, черпели на поразия, съблазнявали, позволявали да ги съблазнят. И натрупали сведения. Задморският държал в двореца си чернокнижници, астролози, магове-алхимици, сред които имало и умни люде. И тези умни люде сглобили съобщенията от шляещите се из държавата ни търговци и трубадури (все пак ни
