като още един алтернативен конкурент на немската пилотирана между континентална двустепенна балистична ракета А-9/А-10. Тази ракета е можела да достигне само до източния бряг на САЩ. Пилотът е трябвало да скочи с парашут малко преди ракетата да удари целта си — например небостъргача Емпайър стейт билдинг в сърцето на Манхатън. След приводняване той е бил прибиран от чакаща наблизо немска подводница. Като конкурент на А-9/А-10, антиподалният (в превод който може да достигне до обратната точка на земното кълбо) бомбардировач е могъл да бомбардира Ню Йорк от около 80–100 км височина, след което пак да напусне атмосферата на Земята като апарат с многократно навлизане в атмосферата, или MRV, multiple reentry vehicle, долитайки по инерция до Тихия Океан. Там пилотът трябвало да скочи с парашут и да бъде прибран от чакащата го немска подводница. В следващите варианти се предвижда антиподалният бомбардировач да се приводни на водна ска и да бъде прибран от немска транспортна подводница за повторна употреба, като истинска совалка.
В началото аз самият бях голям скептик относно идеите за пилотирани немски суборбитални полети, поне докато не намерих в литературата три изключително редки снимки на немски космически скафандър, използван през 1944–45 г. от пилота на летящото крило Ho-XI.V.3 на братя Хортен. Това е двумоторния турбореактивен бомбардировач от типа стелт (stealth, или невидим за радара и неоткриваем за инфрачервената наводка на противовъздушните ракети), от който е откопиран и построения 40 г. по-късно американски стратегически бомбардировач В-2 Стелт на Нортроп.
S18 + S19: 2 хоризонтална снимка на скафандъра, една под друга на една страница.
S20: Вертикална снимка на скафандъра, на съседната страница, може и с текст от едната й страна.
Един внимателен анализ ми показа, че това е скафандър значително по-модерен от появилите се 20 години по-късно скафандри на американските астронавти от програмата Меркурий, или руските от програмата Восток. Маркучите за подаване и отвеждане на кислорода са прикрепени към гръдната му част, което за опитното око на специалиста говори, че целият скафандър е под нормално атмосферно налягане. Докато в по-примитивните руски и американски скафандри на техните първи пилотирани полети маркучите влизат директно в шлема на космонавта, показвайки, че само той е под нормално налягане. Останалата част от тялото е стегната от гумените ластици на костюма, които само имитират външното атмосферно налягане, но скоро подтискат кръвообръщението. Затова тези набързо-скалъпени скафандри, обикновено разработени от пилотски височинни костюми, не могат да се използват за по-дълго време.
Ръкавиците на немския костюм се прикрепят към него със сложно херметично байонетно заключване, а не с обикновен нехерметизиран цип, както на американските костюми от програмата Меркурий, и даже първите полети от програмата Джемини. Сложните плъзгащи метални херметизирани стави на лактите, рамената, колената и таза показват, че костюмът дава отлична подвижност на космонавта вътре даже и при намалено или липсващо външно атмосферно налягане. Иначе как би могъл пилотът на летящото крило да го управлява свободно на височина между 10 и 15 км, в нехерметизираната кабина и разредения въздух там, ако ставите на скафандъра биха се „заклинили“ в следствие издуването му под действието на вътрешното налягане, превъзхождащо външното.
Определено смятам, че тези революционни скафандри са изработени предварително за многобройните немски тайни програми за екзоатмосферни, орбитални и космически полети с ракети и летящи чинии, а в последствие са използвани и при набързо-скалъпените в края на войната стратосферни самолети без кабини под налягане. Да не забравяме, че за прецизното немско машиностроене, развило най-добрата индустрия за фотокамери в света, изработването на сложните детайли на костюма не би представлявало никаква непреодолима пречка.
Тристепенната ракета-носител А9/А10/А11 е трябвало да изведе около десет тона тегло в орбита около Земята, а четиристепенната ракета А9/А10/А11/А12 — 150 тона. Това е бил пилотиран ракетен кораб, който е трябвало да достигне до Луната. Този предъвкан по-късно проект стана и основата на американския проект Аполо/Сатурн-5, проектиран от Вернер фон Браун и от същите немски инженери от Пенемюнде, работещи в последствие за НАСА, които успешно закараха американците до Луната в края на шестдесетте години. Най-голямата комедия е, че още през 1947 година, или само две години след края на войната — колкото е потрябвало на американците да преведат планините от пленени немски чертежи и открития, специалисти от Пентагона еуфорично предлагат до 1950 година да се изпрати с пилотирана ракета човек на Луната.
Тъй като най-мощната ракета в американския арсенал — ракетата-джудже Редстоун — явно не би могла да стори това, става ясно, че единствената друга технология, която би могла да свърши работата, е разработената и готова преди края на войната немска технология, за която пентагонските експерти разбират от току-що преведените документи. Най-вероятно е ставало дума за ракетния комплекс А-9/./А- 12.
Двигателите на този исполин трябва да бъдат от класата на двигателите на ракетата Сатурн-V. При нея 5-те двигателя на първата степен развиват тяга от 660 тона всеки, или 3300 тона общо. Мненията между старите кримки в НАСА са, че проектите за тези двигатели са също доразработени от пленени немски чертежи, проектирани 20 години преди това в Пенемюнде за следващите поколения от немски лунни ракети.
Защо ли са си играли немците да проектират такива огромни ракети при наличието на много по- революционните антигравитационни ракетни чинии? — биха запитали много от читателите. Ако си спомним обаче за строгите изисквания за секретност в тайните общества, ще разберем например, че учените работещи върху секретните ракетни програми никога не се посвещават в тайните на още по-високо засекретените антигравитационни програми с ракетни чинии. Конструкторите на последните пък никога не се посвещават в тайните на електрогравитационните космични програми. Те пък — в тайните на междупланетните телепортационни програми. А последните — в тези на още по-фантастичните и ултра- секретни междузвездни хронокоридорни изследвания и пътешествия.
Само тези революционни постижения в областта на ракетната техника са достатъчни да запишат завинаги имената на сега никому неизвестните немски ракетни специалисти в залата на вечната слава на земната астронавтика. Но тези епохални открития са едва ли не само началото на още по-секретните немски космични програми, използвали нетрадиционни ракетни горива, на които ще се спрем набързо в следващата точка.
По-горе споменахме за успешното използване за първи път от немците в новите мощни прототипи на ракетата А-4 на авангардното ракетно гориво течен водород.
Не друго, а немското официално списание Шпигел, в интервю с генерал-майор Валтер Дорнбергер — главнокомандващия ракетния научноизследователски център в Пенемюнде през войната, съобщи за проведените в началото на петдесетте години от немски ракетни инженери в американската база в Уайт Сендз, Ню Мексико, и досега секретни експерименти със стари немски трофейни ракети Фау-2. Опити които след това естествено мълниеносно са „забравени“. В тях също се използва за гориво течен водород, но окислителят е новата революционна смес от течен кислород и течен озон. Тази ракета Фау-2 достига височина от 2400 км, или 20! пъти средната височина на обикновената „метанолова“ ракета Фау-2. Това е мощност, която май е достатъчна да изстреля еднотонната й бойна глава директно в орбита около Земята.
Немците обаче не спират до тук. В следващите прототипи на А-4 се изпробва и най-невероятното гориво, за което съм чувал някъде. Това е обикновеният хелий! Оказва се, или пък някой от техните извънземни наставници подшушва гальовно на ухото на немските конструктори, че при високи електростатични напрежения хелият губи един или няколко, електрона от външната си обвивка и гори с калоричността на малко слънце.
