вироглавата Черна птица SR-71. С допълнителната антигравитационна подемна сила на жироскопиращия резервоар за горивото, нулираща не само гравитационната, но и инерчната маса на бомбардировача совалка, той не би имал никакви проблеми да излети в орбита.
И така в заключение бих казал, че най-важната причина, виновна за това безотговорно поведение на турбореактивните и на правопоточните летящи чинии, е загубата на тяхната инерчна маса вследствие на работата на антигравитационния им двигател. Това става не само при тях, но също и при всеки друг работещ антигравитационен двигател. След като една турбореактивна чиния може да излети лесно в орбита, то тогава една ракетна чиния с още по-мощните си двигатели и с възможността им да работят и в открития Космос, би могла още по-лесно и от нея да излети в орбита (Терз, V. 94).
6.4. Изчезването на инерчната маса — магическия ключ към космическите полети дори и с малогабаритни едноместни ракетни чинии.
За немците магическият ключ към царството на космическите летящи чинии се оказва не извънземният химически елемент с пореден номер 115 р (Лазар, 93; Таф, 95); не това астрономично скъпо гориво, а един много по-прост и автоматично действащ физически ефект, съпътстващ жироскопната антигравитация. Този невероятен ефект, отворил за немците вратите към орбиталните, около-лунните и по-далечните полети с летящи чинии, е ефектът на пълното изчезване на инерчната маса на гравитолета, след като заработи неговия антигравитационен двигател (Трз, V. 94).
Това означава много по-малко енергия, нужна за извеждането на една чиния в орбита, и много по- малко енергия да отиде и се върне обратно от Луната. Този ефект работи безпогрешно не само при летящи чинии, използващи елемента 115 р, но даже и при невероятните чинии совалки на проф. Липиш, работещи с каменни въглища.
Как би могло просто да се обясни изчезването на тази инерчна маса? В глава 4.2. дадох моите съображения в подкрепа на това изчезване, произтичащи от фундаменталния принцип на еквивалентността между инерчната и гравитационната маса в механиката, открит и опитно установен от унгарския физик д-р Л. Етвеш. От този принцип произтича, че при намаляването или изчезването на гравитационната маса при включването и преминаването на определени критични обороти от антигравитационния двигател (и влизането му „в режим“), ще намалее и ще изчезне напълно и инерчната маса на летящия диск (Терз, V. 94). От това наше теоретично предположение ще следва, че антигравитационните апарати ще се ускоряват значително по-бързо и лесно, отколкото нормалните летателни машини без антигравитация; и ще правят много остри маневри с голяма скорост.
Индиректни индикатори, че наистина става така и на практика, могат да се намерят например от наблюденията на небесните аеробатики на НЛО; и на невероятните им ускорения при старт или спиране на място; или завои под прав и остър ъгъл, или обратни завои, без изобщо да намаляват светкавичната си скорост. Нормален не-антигравитационен летателен апарат, чиято структурна конструкция е подложена на такива чудовищни натоварвания, просто би се разпаднал на парчета.
В моята колекция имам един американски документален филм за летящи чинии, показващ радарния екран на Главното командване на североамериканската въздушна отбрана, или накратко NORAD, в който ясно се вижда НЛО, което се ускорява от място и за половин секунда прелита около половината територия на Съветския съюз — от Байкал до Беринговия пролив, или почти 6 часови пояса (Еменегер, 75). Това са 1/4 от обиколката на Земята, или около 5000 км (за тази географска ширина). Това прави ускорение от 20.000.000 м/сек2. Понеже земното ускорение от едно g е само 10 м/сек2, ще излезе, че НЛО-то е било натоварено с 2 милион g, което за нашите инженерни понятия е просто абсурд.
Ако една немска ракетна летяща чиния, след като не притежава никаква инерчна маса, би могла по аналогия да се ускорява с такава видима лекота, правейки своите завои и зигзази в небето, (факт, който дълбоко е впечатлявал десетките съюзнически пилоти-очевидци, наблюдавали със зейнала уста Кугелблиците в небето на Германия, и рязко е засилвал честотата на треперене на коленете им), значи, че тя ще може със същата лекота да се ускори транслационно и да набере необходимата космическа скорост, за да излети и в орбита, без да има нужда да изразходва за това цистерна гориво, голяма колкото Айфеловата кула.
Подобен индиректен показател за изчезването на инерчната маса, този път наблюдаван от многобройни контактьори, возещи се вътре в чиниите на техните извънземни посетители и учители, е факта, че докато траят всичките небесни акробатики, правостоящите пътници вътре в кабината на летящата чиния не чувстват абсолютно никакви сътресения, даже и леко потрепване на пода. Както споменахме преди малко, те не чувстват абсолютно нищо стоящи прави в средата на кабината, и при най-шеметните зигзази през (по Майер, 75; Стивънс, и Онек, 1989). Много от тях даже не разбират, че чинията ги е пренесла от един континент на друг, и си мислят, че тя все още стои неподвижно, кацнала на земята (Юникъс, 92).
Трети и малко „по-официален“ индикатор за изчезването на инерчната маса беше една илюстрация към статията за Рудолф Шривер в немското списание Шпигел. От нея ясно проличава, че не само няма предпазни колани на седалките за двамата пилоти на Шриверовия ракетен Флюгелрад, но дори не се виждат никакви пилотски кресла около тях. Те управляват, стоящи прави на пода, точно както пилота на Аеродина на Коанда (виж глава 4.1. и Шпигел, III.50). При изчезването на инерчната маса пилотите не изпитват никакви ускорения, дори и при най-острите маневри на чинията, затова могат да минат не само без коланите, но и без седалките. Ако не беше изчезнала транслационната инерчна маса, пилотите биха се разбили в стените на своята кабина още при първия остър завой, какво да кажем за завои под прав ъгъл, или обратни завои, в които даже чинията им щеше да се разпадне.
Още по-официален и нагледен пример за изчезването на инерчната маса, намерих в документален филм на Пентагона от 50-те години за изпробването на Хитлеровата летяща платформа. Тя прилича на мини- Шриверова чиния с диаметър от около 150 см. Два големи хоризонтални шахтови вентилатора, поставени един над друг и контражироскопиращи около вертикалната ос, се задвижват от два бутални двигателя. Отгоре върху вентилатора има площадка с парапет за правостоящия „пилот“ — войник от десантните части. Когато по време на полет и неподвижно висене на място във въздуха войникът извади винтовката си и направи няколко изстрела „от рамо“, забелязах нещо наистина невероятно — нямаше никакъв откат в рамото на стрелящия. Тялото му изобщо не се отмести назад по време на изстрела, гледано от този кадър в близък план. Това може да се случи единствено, ако под действието на развитите антигравитационни ефекти от масивните жироскопиращи около вертикалната ос вентилатори е изчезнала, или се е намалила значително, инерчната маса на системата платформа-войник-винтовка-куршум (Уингз, 1988).
Пети индикатор за това изчезване, едно непоклатимо експериментално и лесно проверяемо от всеки доказателство, са потулените антигравитационни експерименти на проф. Брус ДеПалма от Масачузетския Технологичен Институт, за които споменахме и в първата глава. Той експериментира над 30 години с жироскопиращи физически системи, и открива, че около тях се променят много качества на време- пространството. Едно от тези „фундаментални“ и непоклатими качества беше и инерчната маса на жироскопиращ обект. В простия експеримент, който ми показа в лабораторията си, той ме помоли да взема в ръка един обикновен правотоков мотор-генератор. Без да го включваме, той ми показа как да го разклатя с ръка, как да го ускоря последователно по две различни оси — първо по аксиалната ос на вала на мотора, и след това по перпендикулярната й ос, и да проверя на осезание дали има някаква разлика в усещането ми за масата на двигателя.
Естествено нямаше никаква разлика между моите усещания за ускоряемостта на неработещия, тежащ 2–3 кг двигател, когато го клатех с ръка и ускорявах в двете различни посоки. Накъдето и да го ускорявах, масата му изглеждаше една и съща. След това проф. ДеПалма включи електромотора на големи обороти. Помоли ме да повторя същия експеримент отново — този път с въртящия се двигател. Какво беше моето изумление, когато почувствах разликата между двете направления — работещият двигател беше „олекнал“ осезаемо като инерчна маса в аксиалното направление, и се ускоряваше по-лесно по тази ос.
