Щефан Терен
Трофеят на Марош
Вече втори ден главният лесничей Мико не го свърташе из лесничейството. Работата му в канцеларията не спореше и той прехвърляше листата от едната купчина на другата. Когато жена му го извика за обяд, Мико грубо отвърна, че не е гладен. Поседя малко, после внезапно стана, преметна през рамо ярешкото си кожухче и измърмори през зъби на практиканта, че отива да види работниците в долината.
— Какво ли се е вкиснал такъв? — помисли си момъкът, сви рамене, погледна часовника си и отново се залови за работа. Трябва да довърши отчета за извозените трупи, а с Ян се бяха уговорили да се видят в три и той всеки момент трябваше да се появи. Искаха да се поразходят и да чуят рева на елените.
Главният лесничей се изкачваше по горския път, час по час спираше, а когато стигна до мостчето над ручея, който идеше от страничната долина и се вливаше в големия поток, изви към склада със спуснати трупи. Седна на един дебел дънер, облегна гърба си върху друг и разсеяно се загледа към насрещните сечища.
Беше чудесен есенен следобед. В тези слънчеви дни на отиващото си сиромашко лято последните горски плодове отдавна бяха узрели, а сечищата под камбанарията в Колибите бяха натежали от даровете на настъпващата есен. Наистина, лесничеят знаеше, че топлите слънчеви дни вече се редуват с хладни нощи и че призори на хълмовете започват да пълзят мъгли. Брачният период на елените беше в разгара си. Та нали и в неговия район повече от седмица ревяха дванадесет елена, а сред тях имаше, които не бяха какви да е, и на двата рогата бяха получили повече от двеста точки…
Някъде изпод хребета, в младата елхова горичка, която се вклиняваше в горния край на сечището, изрева елен и веднага след това от насрещния склон долетя отговор.
— Те са, двата! Още са в леговищата си… — помисли лесничеят.
— Ама че дявол, тъкмо тоя ли? — процеди през зъби Мико и сърдито бръкна в джоба на жилетката си. От него измъкна сгънато на четири писмо с герба на Дирекцията на държавните гори, което беше адресирано по следния странен начин:
За М. Подбански, началник на горски участък — да се предаде лично!
Онзи ден му го беше връчил специален куриер. Знаеше наизуст какво пише вътре, но сега механично и разсеяно прочете още веднъж съдържанието му:
В събота, 28 септември 1943 г., като гост на господин министъра ще пристигне Негово превъзходителство посланикът на Германския райх, за да застреля елена осемнадесетак от Томанова клисура. Той ще престои само два дни. Бъдете на негово разположение. Успехът на лова е от изключително значение. Подходяща и добре охранявана квартира за госта и трите съпровождащи го лица ще уредим, както обикновено. Преводачът е сигурен. За ловния успех на акцията носите лична отговорност!
Лесничеят гневно стисна юмрук и пъхна в джоба си измачканата хартия.
— Защо посланикът трябва да застреля тъкмо осемнадесетака от Томанова клисура? Защо? Човек се бъхти толкова години, най-после отгледа един свестен елен, а сега като изневиделица му заповядват, че трябва да го отстъпи, за да го гръмне тоя тип!
Лесничеят стисна зъби и се загледа към сечището. Когато преди четири години откри за пръв път този елен в района си, той беше многообещаващ дванадесетак с дълги разклонени рога. След това всяка година се появяваше по време на брачния период. Отначало Мико мислеше, че идва някъде откъм Полша, но когато две последователни години намери в началото на пролетта падналите му рога, той се увери, че еленът живее тук. Лани двата му рога бяха вече с по девет правилни разклонения и когато тази година го забеляза от чакалото, отдалеч позна, че това е той — осемнадесетакът. Наистина еленът не беше достигнал върха на зрелостта си, можеше да живее година-две и да остави потомство. И тъкмо в този момент искат да го убият! Защо изобщо съобщи за него? По-добре да не беше показвал на ония от дирекцията и намерените рога! А като връх на всичко му пишат, че отговаря лично за успеха на акцията! Много добре! Кой ли е само този отгоре, дето толкова се е загрижил, кой ли пак иска да си оправи положението?
Неясните му мисли бяха прекъснати от тракането на каруца и скърцането на колела.
— Сигурно Марош се връща в долината — помисли си лесничеят, после стана и направи няколко крачки по горския път. Беше наистина каруцарят, натоварил дърва за огрев.
— Помага бог, Мартине, чакай, да ме откараш надолу! — спря го Мико.
— Помага бог, господин главен лесничей! — отвърна каруцарят и охотно спря конете.
Лесничеят улови подадената му ръка и ловко скочи върху дървата, ухаещи на смола.
— Ходихте да наглеждате елените ли? — попита по навик каруцарят, шибна конете и каруцата отново затрака. Каруцарят не изчака утвърдителния отговор: — Реват, драго да ти стане! — продължи той. — Снощи и днес сутринта тук вреше и кипеше. Сутринта видях четиринадесетака ей там, от другата страна. Беше се спуснал към долината, води четири кошути, а край него се навъртат два по-млади. Вярно, тях не ги видях, но така ми се стори по гласа им… А вие сте били да погледате вашия от Томанова клисура, нали?
При тези думи лесничеят се навъси и не отговоря.
— От пет дни реве — продължаваше Марош, — сигурно ще се разгони пак из оная горичка под хребета. Обажда се рядко, само от време на време избучи. Предполагам, че ходи на сечището чак по тъмно. Вчера сутринта момчетата го видели как си отива, малко след изгрев-слънце… Осемнадесетак!
— Да, осемнадесетак — обади се най-после тъжно и някак неохотно лесничеят. Знаеше, че Марош е прав. Познаваха се отдавна, той обичаше планината и разбираше от елени. От малък беше израсъл по сечищата и вече пета година се грижеше за конете на горското стопанство, а понякога помагаше и при огледа на района, защото едва ли имаше друг човек в долината, когото кучето на лесничейството да слуша повече. Не, Марош не говори празни приказки…
Марош не беше свикнал неговият началник да има такъв тъжен глас, когато става въпрос за елени. Той го погледна с недоумение и започна да го разпитва…
— Вие него още няма да го закачате, нали? Чудесно животно!
— Не би трябвало, Марош, не би трябвало, но…
Марош неволно дръпна юздите, спря каруцата, погледна изненадано главния лесничей и го прекъсна.
— Какво но? Да не би да искате…
— Не искам, разбира се! — грубо отговори лесничеят. — Само че ще дойде да го застреля някаква голяма клечка! Немец! — измърмори за обяснение той.
— Ама че дивотия! И тъкмо него ли? — попита учудено и гневно каруцарят, като повдигна глава.
— Него, Мартин, него! Написали са ми го черно на бяло! — обясни лесничеят, сякаш искаше да се оправдае.
— Да, ама нали той още…
— Вярно, би трябвало да поживее още най-малко две-три години, да остане тук! Ама какво да правиш? Можеш ли да им се опънеш? — отвърна раздразнилият се лесничей и наполовина сърдито, наполовина примирено махна с ръка. — Дано по-скоро иде по дяволите! — прокле той след малко, за да му олекне.
— Тю, да му се не види! — изруга Марош. — Що за управия, що за хора! И точно него ли наредиха да се застреля? — Той гневно дръпна поводите и конете подскочиха. След няколко метра те отново забавиха ход, каруцата се закриви към лесничейството кротко и някак си тъжно. Двамата мълчаха…
— Струва ми се, че все пак не бива да го правите, господин лесничей! — не забрави да спомене Марош, когато се разделиха пред сградата и си подадоха ръце.
— Ти по-добре не споменавай за тая работа пред никого, Марош! Казах ти го само на тебе! — прекъсна го лесничеят. — Ще ми докараш някоя беля, нали знаеш какви са времената!
— Така е, така е, но… — каруцарят не довърши, защото лесничеят го спря и без да каже нито дума, допря показалеца до устата си.
Мъжете си стиснаха ръце.
