Изминаха два дни.
Един час преди разсъмване от ловния заслон излязоха трима души и поеха в студената нощ. По тревата пред дървената къщичка сребрееше слана, звездите по небето започнаха бавно да гаснат. Първият, облечен в униформа на лесничей, поведе госта и преводача нагоре по тревистия хълм, после мъжете се отклониха по тясна пътека, която се виеше към старата елхова гора над голямото сечище.
Не бяха изминали и петнадесет минути, откакто вървяха по пътеката, и в подножието на хребета се разнесе първият проточен рев…
— Реве! — прошепна лесничеят на преводача и наслюнчи показалеца си, за да определи посоката на вятъра. — Търси — обясни той, — идва от другата страна. Сигурно е оня неправилен четиринадесетак, вчера го видях. Бива си го — добави тихо, но убедително лесничеят.
Гостът дори не изчака да му се преведе. Той махна с ръка в знак на явно несъгласие и отсече строго, отказвайки по-нататъшни обяснения:
— Слабо! Водете ме на осемнадесетак!
— Както заповядате! — отвърна лесничеят и пое напред.
Започваше да разсъмва.
Ловците забързаха. Задъхани, те се бяха изкачили почти на хребета, когато в редеещия полумрак под тях от клисурата се обади друг елен. Самоувереният, изпълнен със сила рев призоваваше към двубой. Очевидно той беше насочен към елена от насрещната страна.
Мъжете незабавно се присвиха зад едно повалено дърво. Известно време беше тихо, но не след дълго отдолу отново прозвуча плътният рев и в напрегнатата тишина, която се възцари след него, от ухото на лесничея не убягна, че някъде под тях в самия край на сечището изпращя сух клон. Това показваше, че еленът се изкачва нагоре. Сега той беше много по-близо и очевидно се насочваше към съперника си. Сърцето на Мико заби на пресекулки. Чудейки се какво да прави, той вдигна бинокъла към очите си. Двамата до него престанаха да дишат. Лесничеят наблюдаваше напрегнато и затова навярно не забеляза, че нетърпеливият преводач на госта вече втори път прошепва в ухото му:
— Той ли е? Сигурен ли сте? Познавате ли изобщо този край?
Мико трепна, но се овладя и отвърна почти обидено:
— Познавам го, господине. Ето там, под нас, се виждат и кошутите!
В същия момент от утринната мъгла, паднала в клисурата, се измъкна стара кошута, след нея втора, а след нея още една. Последна изскочи малката миналогодишна кошута. Те се отправиха полека към хълма. Изминаха три дълги минути и тогава, следвайки своя харем, от гъстия малинак се измъкна и силният елен, водачът на стадото — осемнадесетакът. Еленът измуча и пое след кошутите. Спря в края на младата гора на около двеста крачки от ловците и повдигна глава. После изпъна шия и отпусна могъщите си рога от двете страни на гърба. От полуотворената уста изскачаше горещият му дъх и се превръщаше в белезникава пара. А след миг над околността се понесе неговият плътен, самоуверен рев.
Лесничеят се вдърви от напрежение. Неприятният гост занервничи, започна припряно да се подготвя за трудния изстрел и сега Мико наистина не знаеше кому да стиска палци — на прекрасното животно или на посланика.
И тогава се случи нещо, което навярно никой от тях не беше очаквал. Някъде над клисурата, от която преди малко се беше измъкнал еленът, изневиделица изтрещя глух изстрел. Осемнадесетакът мигновено се втурна през младата горичка, а когато спря за част от секундата в края й, зад гърба на лесничея се изгърмя повторно. Беше стрелял припряният гост.
На лесничея му се стори, че еленът се присви, но после той светкавично се изправи, отблъсна се и със силен скок се хвърли в гъстата гора.
Мъжете замряха. В близкия храсталак закряка уплашена сойка, а после в сечището стана тихо.
— Кой стреля? — избухна в безсилен гняв преводачът, а чужденецът замърмори нещо на немски.
Попаднал в безизходица, лесничеят сви рамене и каза сърдито:
— Бракониери, господине! Бракониери!
— Как може такова нещо? — прекъсна го преводачът. — Що за ред е това? Ще отговаряте! Всичко да се разследва и да се даде отчет! — говореше той, като размахваше пистолет в ръката си.
— Как мислите, не улучих ли? — попита след продължителна пауза на развален чешки посланикът.
— Боя се, че малко прибързахте, Ваше превъзходителство. Беше далеч и той скочи, трудно се уцелва при такъв случай! Но…
— Какво но? — настояваше преводачът.
— Стори ми се, че господин посланикът удари на месо! — отговори лесничеят. — Трябва да потърпим малко, ще идем да видим.
Мико повдигна бинокъла към очите си и грижливо огледа околността. Другите двама направиха същото. Но в сечището и край него нищо не помръдваше.
— Ще изчакаме малко и ще отидем да проверим — забеляза лесничеят и този път другите двама му се подчиниха, без да продумат. Те изпушиха набързо по една цигара, но когато извадиха втора, преводачът започна да се безпокои.
— Господин посланикът се тревожи! На обяд трябва да си тръгне, иска да е сигурен!
Станаха и Мико ги поведе. Дълго и грижливо той огледа мястото, изведнъж се наведе към един сиво- зелен подбел и безмълвно посочи нещо с ръката си. Две от листата бяха опръскани с няколко пресни капки тъмночервена кръв.
— Следи! — промълви лесничеят и се наклони още повече, а след малко каза: — От стомаха! Ето тука има остатъци от несмляна трева!
Внимателно, крачка по крачка, ловците поеха по кървавите дири. Те ги отведоха навътре в гората и на места мъжете трябваше да се промъкват на четири крака. Дирите се проточваха чак до другото сечище, но там близо до пътеката кръвта започна силно да намалява, а след това следата извиваше към хребета…
— Лош знак! — отбеляза лесничеят. — Преминал е в другата долина! Трябва да доведем куче!
— Вие ще го намерите! — каза грубо задъханият и навъсен преводач и гостът кимна, давайки да се разбере, че търсенето на застреляното от него животно е грижа на домакините…
Разбира се, когато се върнаха в лесничейството, първата им работа беше да уведомят за всичко дирекцията.
— Да се намери! Да се намери на всяка цена! — гласеше естествено отговорът.
Още същия ден беше предприета хайка срещу дръзките бракониери, които бяха подплашили елена. Ръководеше я лично окръжният началник на жандармерията и в нея взе участие целият персонал на лесничейството. Напразно.
На обяд гостът си отиде. След една седмица безрезултатната хайка беше прекратена, а простреляният осемнадесетак така и не се намери.
— Два дни го съпровождахме! Освен това с него непрекъснато бяха Марош и кучето, но нищо… — увърташе го главният лесничей, когато на няколко пъти се обръщаха за разяснения лично към него.
Минаха години от посещението на Негово превъзходителство посланика на „хилядолетната империя“ и в словашките планини се измениха много неща. Времето отвя и него, и тези, които толкова много се грижеха за доброто му настроение. Под Липтовска холя задухаха нови ветрове, а заедно с тях в долините се появиха нови хора. Един от тях беше бившият каруцар и дървосекач Марош. След войната го изпратиха в лесотехническото училище, а оттам по местата, където го теглеше открай време — в планината.
След две години се срещнахме с Марош при доста особени обстоятелства — на погребението на нашия общ ловен приятел Мико.
След традиционните обреди и раздялата с починалия спуснаха в отворения гроб ковчега на известния лесничей. Тогава над ямата застанаха трима татрански лесничеи. Единият от тях носеше прост венец от свеж клек, украсен с червеникави стръкчета от боровинкови храсти, другият държеше елхово клонче с черна лента. Развълнувани, те постояха над гроба, а после двамата хвърлиха върху ковчега венеца и клончето.
Третият привлече вниманието ми. Беше висок костелив мъж с орлов нос и посивели коси. Той остана
