Ланселот, рицарят на каруцата

вземете, който ви се нрави.“
А другият не се забави,
не заизбира в улисия
по-хубавия, по-добрия;
на който бе, кажи-речи,
досами него се качи
и тутакси пришпори коня.
А тука мъртъв падна оня,
измъченият от езда,
от днешна някаква беда.
И рицарят не се обърна,
направо през гората свърна.
Последва го месир Говен,
преследва го разгорещен,
докато хълма превалят.
След като мина доста път,
той коня, който беше дал,
намери, само че умрял.
От люта бран видя следите,
и леш, и щитове пробити,
строшени копия безброй —
разбра, че воден бил е бой
от рицарите неотдавна.
Ядоса се, че битка славна
изпуснал е, и то каква!
Почака малко, след това
по-бързичко подкара коня,
докато не съгледа оня
незнаен рицар, тук спешен,
с поставен шлем, въоръжен
със щит на шия, с меч по мярка.15
Там имаше и колесарка.
Да, служеше една такава
вместо позорен стълб тогава.
В град по-голям (да има той
поне три хиляди на брой)
за всички жители една
бе през ония времена,
тъй както стълб позорен днес
е за грабители без чест,
за тез, двубой които губят,16
които ближния си скубят
с измама или с нож го спират
на пътя, за да го обират.
В злодейства всички уличени,
на колесарката качени,
развеждали ги по стъгдите.
От чест лишени, във дворците
мълчало се за тях без жал,
на гости никой ги не щял.
Че всявали са страхове
ония колелета две,
от тези думи се разбира:
„Срещни от колесарка диря
и прекръсти се ти, защото
поглеж, че те споходи злото.“
А рицарят незнаен пеши
след колесарката вървеше.
Едно джудже върху стърката
държеше пръчка във ръката,
тъй както простите мъже.
И рече рицарят: „Джудже,
за бога, зърна ли тъдява
една кралица да минава?“
А то, от долен произход,
направи мълчалив обход
на чаканата вест, ала му рече:
„В моята кола до мен
качи се, ако щеш до утре
сам да разбереш какво
с кралицата ти стана.“
На тая негова подкана
отказа рицарят. Но там
след малко го обхвана срам,
че тутакси не се качи,
и нещо взе да му горчи.
А Разумът се отличава
от Любовта — и да внимава
на всекиго напомня все,
защото после да не се
окаже сам в беда велика.
И не в сърцето — на езика
е Разумът, словата дето
му шепне. Любовта в сърцето
нарежда му да замълчи,
в двуколката да се качи.
Не дава Любовта покой,
качи се, не помисли той
за срам, тъй иска Любовта.
А към колата полетя
месир Говен, пришпорил коня.
Като съгледа в нея оня
достоен мъж с незнайно име,
зачуди се: „Джудже, кажи ми
за нашата кралица вест.“
Джуджето рече: „Ако днес
и ти ламтиш за новини,
до рицаря и ти седни,
ще ви откарам с него аз.“