— Няколко неща. Първо, взели сте от мене известно количество земя в Уайоминг. Искам я обратно.
Председателят махна с дундестата си ръка, за да покаже, че това е нещо съвсем просто.
— И ще искам вашите подразделения там да спрат разработването на мини в радиус триста мили от моята земя.
Челюстта на мисис Пъркинс се раздвижи гневно, а очите й студено фиксираха Хел. След това тя премигна два пъти и каза:
— Добре.
— Второ, взели сте пари от моята сметка в Швейцария.
— Разбира се. Разбира се. Това всичко ли е?
— Не. Наясно съм, че можете да поправите тези неща, стига да искате. Така че ще оставя този компрометиращ материал на линия за неопределено време. Ако по някакъв начин ме ощетите, бутонът ще бъде отпуснат.
— Ясно. Дебелака ме информира, че тази личност, Гномът, е доста болен.
— И аз съм чувал този слух.
— Разбирате, че ако той умре, вашата защита изчезва.
— Не съвсем, мисис Пъркинс. Той не само трябва да умре, но вашите хора трябва да са сигурни, че е умрял. А аз случайно знам, че не сте успели да го откриете, нито пък имате идея как изглежда. Предполагам, че ще засилите търсенето на Гнома, но съм готов да се обзаложа, че той така се е скрил, че няма да можете да го намерите.
— Ще видим. Нямате повече изисквания към нас?
— Имам. Вашите хора унищожиха дома ми. Вероятно няма да бъде възможно да го поправя, тъй като няма повече такива майстори, които могат да го построят. Но имам намерение да опитам.
— Колко?
— Четири милиона.
— Никоя къща не струва четири милиона.
— Тогава стават пет.
— Мое мило момче, започнах професионалната си кариера с една четвърт от това, а ти си мислиш…
— Шест милиона.
Мисис Пъркинс рязко затвори уста. Настъпи тишина и мистър Ейбъл бързо извърна поглед от двамата, които се гледаха над масата за чай, единият със студен, втренчен поглед, другият с полузатворени клепачи над развеселените очи.
Мисис Пъркинс пое дълбоко въздух, за да се успокои.
— Много добре. Но това, предлагам, да бъде последното от вашите желания.
— Може да се каже, че не е.
— Вашата цена достигна своя максимум. Има граница на степента кое е добро за компанията-майка и за Америка.
— Вярвам, мисис Пъркинс, че ще останете доволна от последното ми искане. Ако вашият мистър Даймънд си беше свършил работата както трябва, ако не беше позволил на личната враждебност да се намеси в преценката, вие нямаше да сте сега в това затруднено положение. Моето последно искане е следното: искам Даймънд. Искам онзи стрелец от ЦРУ, наречен Стар, и палестинския козар, когото наричате Хаман. Не смятайте това за допълнително заплащане. Правя ви услуга — отсъждане на наказание за некомпетентност.
— И това е вашето последно искане?
— Това е моето последно искане. Председателят се обърна към мистър Ейбъл.
— Как приеха вашите хора смъртта на „септемврийците“ в онзи самолетен инцидент?
— Засега вярват, че е било точно това — инцидент. Не сме ги информирали, че е било убийство. Очакваме вашите инструкции, Ма.
— Ясно. Този мистър Хаман… той е роднина на един от движението за освобождение, доколкото си спомням.
— Вярно е, Ма.
— Как ще се приеме смъртта му? Мистър Ейбъл се замисли за момент.
— Отново ще трябва да правим отстъпки. Но мисля, че ще се оправим.
Мисис Пъркинс пак се обърна към Хел. Тя го гледа няколко секунди.
— Готово. Той кимна.
— Ето как ще стане. Ще покажете на Даймънд информацията, засягаща смъртта на Кенеди. Ще му кажете, че имате представа къде е Гномът, и не можете да се доверите на друг да го убие и да скрие информацията на сигурно място. Той ще разбере колко е опасно тази информация да бъде видяна от други очи. Ще го инструктирате да отиде в испанското баскско село Онат. Там с него ще се свърже водач, който ще го заведе в планините, където ще намерят Гнома. Аз ще ги поема оттам. И още нещо… искам и тримата да са добре въоръжени, когато тръгнат към планината.
— Разбра ли всичко? — попита тя мистър Ейбъл, като очите й през цялото време не изпускаха Хел.
— Да, Ма.
Тя кимна. След което суровото й изражение се разтопи и тя размаха пръст към Хел.
— Ти си голяма работа, млади човече. Истински търговец на коне. Щеше много да напреднеш в търговския свят. Имаш нагласата на истински добър бизнесмен.
— Няма да обръщам внимание на тази обида. Мисис Пъркинс се разсмя, месата й се разтресоха.
— Страшно бих искала да си побъбря с тебе, синко, но много народ ме чака в другия офис. Имаме проблеми с няколко деца, които правят демонстрация пред една от атомните ни електроцентрали. Младите хора сега просто не са това, което бяха преди, но аз въпреки всичко ги обичам, малките дяволчета. — Тя се избута от люлеещия се стол. — Господи, май наистина е вярно това, което казват — женската работа няма край.
ПОЛЕТО С ПЕЩЕРИТЕ. ВРЪХ ПИЕР СЕНТ МАРТИН
Освен че беше раздразнен и физически изтощен, Даймънд имаше чувството, че изглежда глупав, гледан отстрани как се препъва в мъглата, хванат послушно за въжето, закачено за кръста на този водач, чиято размазана фигура виждаше от време на време на десетина фута пред себе си. Въжето около кръста на Даймънд продължаваше назад през блестящата мъгла, където на другия му край го беше стиснал Стар; от своя страна тексасецът беше завързан за палестинския специализант Хаман, който се оплакваше всеки път, като спираха да почиват, сядайки върху влажните камъни на този висок проход. Арабинът не беше свикнал с такива продължителни упражнения; новите му туристически обувки притискаха глезените му, а ръката го болеше от напрежението да стиска здраво въжето, което го свързваше с другите, ужасен да не остане сам на този непознат терен. Нямаше нищо общо с това, което си беше мислил, позирайки пред огледалото в стаята си в хотела в Онат преди два дена. В огледалото се беше оглеждала една романтична фигура с туристически дрехи и обувки, с тежък магнум в кобура отстрани. Беше се упражнявал да вади пистолета колкото можеше по-бързо, и се беше възхищавал на професионалиста, който го гледаше отсреща. Спомни си колко беше развълнуван преди един месец в същите планински поляни, когато беше изпразнил пистолета си в треперещото тяло на онази еврейка, след като Стар я беше убил.
Даймънд се дразнеше и от непрекъснатото тананикане и пеене на възрастния водач, който ги водеше бавно нагоре, заобикаляйки ръбовете на безбройните дълбоки дупки, запълнени с гъста пара. Водачът се обръщаше и ги предупреждаваше за опасността с екстравагантни мимики, разтваряйки широко уста и очи и въртейки ръце, показвайки как човек пада и се пребива. Не само носовият вой на баскските песни подронваше търпението на Даймънд, а фактът, че гласът като че ли идваше отвсякъде. Ефект, който се дължеше на бялата мъгла.
Даймънд се беше опитал да попита водача още колко щяха да вървят пипнешком през тази супа, колко още оставаше до скривалището на Гнома. Но единственият отговор беше хилене и кимане. Когато испанският баск, който ги беше посрещнал в селото, ги свърза с водача, Даймънд го попита говори ли английски. Дребният възрастен човек се ухили и каза: „Много малко“. Когато малко по-късно го попита колко
