беше ли наказан чужденецът за това, че живееше с ориенталка, най-вероятно без намерения за женитба. И кой можеше да каже за какви още други неща го наказваше Господ? О, да, човек можеше да почувства съжаление — самата църква го изискваше, но не беше умно да си в съгласие с този, когото Бог наказва. Човек трябва да бъде състрадателен, но няма защо да се излага на риск.
Докато вървеше по дългата алея Хел не можеше да види какво са сторили с дома му; високите борове закриваха гледката. Но от края на терасата размерите на пораженията станаха видни. Централната част и източното крило бяха изчезнали, стените бяха взривени и камъни се търкаляха във всички посоки; в радиус от петдесет метра лежаха блокове от гранит и мрамор, полузасипани в изровената поляна; една ниска назъбена стена обрамчваше зеещите изби, потънали в сянка и залети от подпочвена вода. По-голямата част от западното крило беше оцеляла, стаите зееха отворени там, където съединителните стени бяха откъснати. Беше опожарено. Стъклата на всички прозорци и врати бяха счупени, над тях се виждаха широки следи от сажди, където бяха минали пламъците. Нежният вятър, който раздвижваше парцалите от пердетата, носеше мирис на изгорял дъб.
Не се чуваше друг звук освен шепотът на вятъра в боровете. Хел тръгна през развалините към западното крило, за да разгледа останалите стени. На три места видя дупки, пробити в гранитните блокове. Зарядите, които бяха поставили, не се бяха възпламенили; и те се бяха задоволили с унищожителната сила на огъня.
Най-много го нарани видът на японската градина. Очевидно нападателите са били инструктирани да й обърнат особено внимание. Бяха използвали огнехвъргачки. Дори и след седмица пеещият поток, виещ се през стърнището, носеше по повърхността си мазни остатъци. Къпалнята и заобикалящата я бамбукова горичка бяха изчезнали, но на места от черната земя имаше покарали нови бамбукови стръкчета.
Поради отдалечеността си стаята с татамитата и оръжейната стая бяха пощадени с изключение на вратите от оризова хартия, които се бяха скъсали при сътресението. Нежните конструкции се бяха огънали пред бурята, но бяха оцелели.
Докато се разхождаше из ограбената градина, под краката му се вдигаха облачета черна пепел. Той тежко се отпусна на прага на стаята с татамитата. Беше странно и някак трогателно, че приборите за чай все още бяха на ниската лакирана маса.
Седеше така, с наведена от умора глава, когато усети приближаването на Пиер.
Гласът на стария човек беше скимтящ от съжаление.
— О-х, мосю! О-х! Мосю! Вижте какво ни направиха! Горката госпожа. Видяхте ли я? Добре ли е?
Последните четири дни Хел беше прекарал в клиниката в Оролон, напускайки леглото на Хана само когато му нареждаха лекарите.
Влажните очи на Пиер се наведоха от съчувствие като видя психическото състояние на господаря си.
— Но, я се вижте, мосю! — Превръзка минаваше под брадата на Хел и през цялата му глава. Бинтът държеше челюстта му на място, докато заздравееше; контурите по лицето му бяха все още морави; под ризата горната част на ръката му беше здраво привързана към гърдите, за да попречи на рамото му да се движи; ръцете му бяха в превръзки от китките до второто кокалче.
— И ти самият не изглеждаш много добре, Пиер — каза той с приглушен глас.
Пиер повдигна рамене.
— О, ще се оправя. Но вижте, ръцете ми са в същото състояние! — Той повдига ръцете си, показвайки марлята, която покриваше гела върху изгорените му длани. Имаше синина над едната вежда.
Хел забеляза тъмно петно отпред върху разкопчаната риза на Пиер. Очевидно някоя чаша вино се беше изплъзнала от несръчните му ръце.
— Как удари главата си?
— Бандитите, мосю. Един от тях ме удари с приклада на пушката, като се опитвах да ги спра.
— Разкажи ми какво се случи.
— Ох, мосю! Беше прекалено ужасно!
— Просто ми разкажи. Успокой се и ми разкажи.
— Ако искате, да отидем до къщата ми. Ще ви предложа една малка чаша и може би и аз ще изпия една и тогава ще ви разкажа.
— Добре.
Докато вървяха, Пиер предложи на Хел да остане при него, тъй като бандитите бяха пощадили малката му къща.
Хел седна на един дълбок стол със счупени пружини, от който Пиер свали разни боклуци за да направи място за госта си. Старият човек беше пил от бутилката и сега гледаше към поляната през малкия прозорец.
— Аз работех, мосю. Грижех се за хилядите неща. Госпожата се беше обадила в Тардет за кола, която да я закара на летището и аз я чаках. Чух бръмчене от далечния край, откъм планините. Звукът стана по- силен. Дойдоха като огромни летящи насекоми, плъзгащи се над хълмовете, близо до земята.
— Какво дойде?
— Бандитите с хеликоптери!
— С хеликоптери?
— Да. Два. Те се приземиха с голям шум в парка и тези грозни машини избълваха навън мъже. Мъжете имаха пушки. Бяха облечени в зелени дрехи на петна с оранжеви барети. Те си подвикваха един на друг, докато тичаха към замъка. Аз извиках след тях, казвайки им да си вървят. Жените в кухнята се разпищяха и побягнаха към селото. Аз хукнах след бандитите, заплашвайки ги с мистър Хел, ако не си тръгнат веднага. Един от тях ме удари с пушката и аз паднах. Голям шум! Експлозии! И през цялото време онези огромни хеликоптери стояха на поляната и перките им се въртяха ли, въртяха. Когато можах да стана, изтичах към замъка. Исках да се бия с тях, мосю. Исках да се бия с тях!
— Знам.
— Да, но те вече тичаха обратно към своите машини. Отново ме събориха! Когато стигнах до замъка… Ох, мосю! Всичко беше отишло! Навсякъде дим и пламъци! Навсякъде! Навсякъде! Видях госпожата на един от прозорците в горящата част. Всичко около нея беше в пламъци. Аз изтичах вътре. Горящи предмети падаха около мене. Когато стигнах до нея, тя просто стоеше там. Не можеше да намери път за навън. Прозорците се бяха пръснали върху нея и стъклата… О, мосю, стъклата! — Пиер се бореше със сълзите си. Той рязко свали баретата и покри лицето си с нея. Една диагонална линия минаваше през челото му, разделяйки бялата кожа от обветреното му лице. Нито веднъж през тези четиридесет години, прекарани навън, той не беше свалял баретата си. Изтри лицето си с нея, шумно подсмъркна и я постави отново. — Аз взех госпожата и я изведох навън. Пътят беше преграден от горящи неща. Трябваше да ги отмествам с ръцете си. Но излязох! И я изведох! Но стъклата!… — Пиер спря и преглътна сълзите, протекли по носа му.
Хел стана и прегърна стария човек.
— Ти си бил смел, Пиер.
— Но нали аз съм господарят, когато вас ви няма тук! А аз не можах да ги спра!
— Ти си направил всичко, което един човек е могъл да стори.
— Опитах се да се боря с тях!
— Знам.
— А мадам? Ще оживее ли?
— Ще оживее.
— А очите й?
Хел отмести поглед и пое бавно въздух, след, което дълго го издиша. Прочиствайки гърлото си, той каза:
— Имаме работа да вършим, Пиер.
— Но, мосю. Каква работа? Замъкът го няма!
— Ще почистим и ще поправим каквото е останало. Имам нужда от помощта ти да наема хора и ти ще ръководиш работата им.
Пиер поклати глава. Беше се провалил със защитата на замъка. Не трябваше да му се доверяват.
— Искам да намериш мъже. Да почистят камъните. Да запушат западното крило срещу вятъра. Да се
