Когато се изправи, водата му беше до колене. Той нагази и започна да се отдалечава от водопада. Колкото мъглата от водната пара изтъняваше толкова по-дълбока ставаше водата. Едната от двете магнезиеви ракети се беше счупила при падането. Мазният прах беше покрил другата и той трябваше внимателно да я избърше, за да не тръгне пламъкът отстрани и да го изгори. Запали ракетата. Тя зацвърча и пламна в ослепителна бяла светлина, която освети отдалечените стени, покрити с блестящи кристали, и разкри красотата на варовиковите драперии на стройните сталактити. Никъде не се виждаха подобните на пънове сталагмити. Дъното на пещерата представляваше плитко езеро, което покриваше техните форми. Първите му страхове се оправдаха. Дъждовете бяха напълнили този по-нисък край на пещерната система. Целият дълъг глинен улей в края беше под вода.
Първият импулс на Хел беше да се предаде. Да намери място, където можеше да седне и да изпадне в медитация. Изглеждаше прекалено трудно. Математическите вероятности бяха нищожни. В началото беше смятал, че тази последна, неправдоподобна задача — да преплува през Винарската изба към светлината и въздуха — щеше да бъде най-лесно осъществима от психологическа гледна точка. Отхвърлил всички възможности, оставил цялата пещера зад себе си, това последно плуване щеше да има силата на отчаянието. Дори мислеше, че шансовете му да се справи щяха да бъдат по-големи, отколкото ако Льо Каго го осигуряваше с въже, защото в този случай щеше да използва само половината от издръжливостта си, запазвайки останалата за връщането назад, ако срещнеше пречка. Сега смяташе, че шансовете му са двойно по-големи, тъй като връщане назад нямаше.
Но… кристалната пещера беше наводнена и плуването му трябваше да се удължи два пъти. Предимството, което щеше да му даде отчаянието, беше загубено.
Не беше ли по-добре да седне и да посрещне смъртта с достойнство, отколкото да се бори със съдбата като паникьосано животно? Какви шансове имаше? И най-малкото движение на челюстта му предизвикваше агонизираща болка; рамото му беше схванато и всяко движение беше болезнено; дланите му бяха одрани, а и проклетата маска можеше да не издържи дори на течението на подземната река. Беше като да играеш хазарт срещу съдбата, която държи и ези, и тура. Хел можеше да спечели само ако монетата паднеше на ръба си.
Той тежко прегази през водата към страничната стена на пещерата, където камъните приличаха на замръзнал карамел. Щеше да седне тук и да изчака края.
Ракетата изсъска и всемирната пещерна тъмнина като че ли обхвана съзнанието му. За момент петна от светлина проблеснаха като миниатюрни кристални микроорганизми под микроскоп, след което изчезнаха. Тъмнината стана пълна.
Нищо на света нямаше да бъде по-лесно от това да приеме смъртта с достойнство, с
А Хана? А този смахнат свещеник, който беше осъдил на смърт Льо Каго и Ханна ГЦерн? А Даймънд?
Добре. Добре, по дяволите! Той закрепи непромокаемото фенерче между две издатини от арагонит и прикрепи маската към резервоара с въздух, скърцайки със зъби от болка, докато затягаше връзките с издраните си пръсти. След като внимателно прехвърли каишите през навехнатото си рамо, отвори входния вентил. Взе маската и натри стъклото й с малко вода и слюнка, за да не се замъглява от дъха му. Натискът на маската върху счупената му челюст беше болезнен, но поносим.
Краката му не бяха наранени. Можеше да плува само с крака и да държи фенерчето в здравата си ръка. Щом водата стана по-дълбока, той легна и заплува. Плуването се оказа по-лесно от газенето.
В прозрачната вода на пещерата, незамъглена от организми, светлината на фенерчето улавяше подводните особености така ясно, като че ли бяха във въздух. Чак когато навлезе в глинения улей, усети влиянието на течението — по-скоро като всмукване надолу, отколкото като избутване отзад.
Налягането на водата запуши ушите му и той усещаше как дишането му отеква в главата.
Всмукването се усили, когато наближи дъното на Винарската изба. Усети как течението усука тялото му. Оттук нататък нямаше да плува; течението щеше да го носи, щеше да го засмуче. Всичките му усилия трябваше да са насочени да намалява скоростта и да контролира посоката. Течението го теглеше с невидима сила; нямаше мехурчета въздух или частици; никакво доказателство за тоновете сила, която го беше сграбчила.
Разбра каква беше мощността на течението чак когато се опита да сграбчи една тераса, за да спре и да събере силите си преди да влезе в канала. Терасата беше измъкната от ръцете му, той беше преобърнат по гръб и повлечен надолу към канала. Опита се да се преобърне, въртейки се и ритайки, тъй като трябваше да влезе с краката напред, ако изобщо искаше да има някакъв шанс. Ако блъснеше главата си в някоя преграда, там щеше и да остане.
Съвсем неочаквано всмукването като че ли намаля, когато навлезе в канала, и той бавно се насочи към дъното с краката напред срещу триъгълния отвор. Пое дълбоко въздух и се опита да си придаде смелост, припомняйки си как течението беше дръпнало веднага пакетите с боя и те бяха изчезнали с невероятна скорост.
Почти мързеливо тялото му заплува към дъното на дупката. Това беше последната му ясна мисъл.
Течението го сграбчи и го изстреля в канала. Ходилото му удари нещо; кракът му се сви; коляното му се притисна в гърдите; той се въртеше; фенерчето беше изчезнало; усети един удар в гърба, друг в бедрото.
Изведнъж се озова заклещен зад един камък, водата с рев минаваше покрай него, опитвайки се да го откъсне. Маската му се извъртя и стъклото се пръсна. От страх той задържа дъха си няколко секунди и усети как сърцето му бие в слепоочията. Водата минаваше покрай лицето и пълнеше ноздрите му. Проклетият резервоар! Беше се заклещил там, защото пространството беше прекалено тясно за него и за тялото му. Сграбчи ножа и съсредоточи цялата сила на тялото си в дясната ръка, докато водата се опитваше да измъкне ножа. Трябваше да отреже ремъците на резервоара! Натискът на течението върху цилиндъра ги притискаше към раменете му. Нямаше как да пъхне ножа под тях. Трябваше да пререже каишите върху гърдите си.
Бяла болка.
Главата му пулсираше от кръвта. Гърлото му конвулсивно се свиваше за въздух. Режи по-силно! Режи, по дяволите!
Резервоарът отплува, смазвайки крака му, преди да мине под него. Той отново можеше да се движи и да се завърти. Ножът също беше изчезнал. Със страшен трясък нещо удари главата му отзад. Диафрагмата му натежа. Ударите на сърцето му отекваха в главата, докато той се преобръщаше и въртеше в хаоса от пяна и мехурчета.
Мехурчета… Пяна! Можеше да вижда! Плувай нагоре! Плувай!
ЧАСТ ШЕСТА
Тсуро не Сугомори — „Обграждане на жеравите в гнездото им“, една елегантна маневра, при която камъните на врага са пленени
ЕТЧБАР
Хел паркира колата на безлюдния площад на Етчбар и тежко се измъкна от нея, забравяйки да затвори вратата и да й нанесе ритуалния удар. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна, след което тръгна по виещия се път нагоре към замъка.
Зад полузатворените жалузи жените го наблюдаваха и нареждаха на децата си да не излизат да играят на площада, докато мистър Хел не си отиде. Осем дена бяха минали, откакто мистър Хел беше отишъл заедно с Льо Каго горе в планината и онези ужасни мъже бяха слезли в селото и бяха извършили страшни неща със замъка. Никой не беше виждал мистър Хел оттогава; имаше дори слухове, че е мъртъв. Сега се беше върнал в унищожената си къща, но никой не смееше да го поздрави. В това древно високопланинско село надделяваше примитивният инстинкт; всеки знаеше, че не е умно да се свързваш с нещастния, за да не прихванеш от нещастието. Все пак не се ли бяха случили всички тези ужасни неща по Божия воля? Не
