се отпусна изтощен, като стигна до него. Резервоарът висеше на гърдите му, а дланите му пулсираха от болка.
Не трябваше да стои дълго така. Ръцете му щяха да се вкочанят и нямаше да може да ги използва.
Отново нагласи въжетата на резервоара на гърба си и провери уплътненията и стъклото на маската. Ако бяха повредени, всичко свършваше дотук. Маската по чудо беше оцеляла след удрянето по резервоара. Той започна да се изкачва бавно по ъгъла между страната на шахтата и стената от камъни, под която изчезваше реката. Както и преди, имаше много места за стъпване и хващане, но всичките бяха от ронлива скала, парчета от която оставаха в ръцете му, като се забиваха в останалите му без кожа длани. Сърцето му биеше конвулсивно в гърдите и слепоочията му пулсираха. Когато накрая стигна до плоската тераса между двата огромни камъка, която беше входът на изкачващата се пещера, той легна по корем и си отдъхна. От устата му върху скалата се стичаше слюнка.
Наруга се, че беше почивал прекалено дълго. Дланите му лепнеха от течността, която се събираше по раните, а ръцете му висяха неестествено покрай тялото му като щипки на рак. Изправи се на крака и започна да ги свива и разгъва, преодолявайки болката, докато движенията им се нормализираха.
Струваше му се, че се движи безкрайно дълго в изкачващата се пещера. Намираше пътя по усет, заобикаляйки огромни като къщи камъни; промъкваше се между закрепени една о друга плочи, наскоро паднали от тавана, някъде високо над светлината, която хвърляше лампата на каската му. Промъкваше се между несигурно закрепени скали, които отдавна трябваше да са поддали на гравитацията, ако бяха подложени на ерозията от атмосферното влияние на повърхността. Реката вече не му беше водач. Беше се изгубила под безредието от паднали камъни, разкъсана на хиляди нишки, които си бяха прокарали път през шистата върху пода на пещерата. На три пъти, вследствие на умората и напрежението, загуби пътя, а пък мисълта, че губи ценна енергия, препъвайки се слепешката, го довеждаше до ужас. На всяка стъпка с усилие се принуждаваше да спре и да се успокои, след което, използвайки чувството си за присъствие, успяваше да намери пътя към открито място.
Накрая се появи звук, който да го води. Докато се приближаваше към края на изкачващата се пещера, нишките на реката долу се бяха събрали и бавно до слуха му започна да достига ревът на големия водопад, който водеше към кристалната пещера. Отпред покривът й се скосяваше и се съединяваше с едно скорошно свличане на скали. Да се справи с тази стена през безкрайната мрежа от пукнатини и комини и да се спусне от другата страна през ревящия водопад без осигуряването на Льо Каго, щеше да бъде най-трудната и опасна част от прехода. Преди това трябваше да почине.
Точно там Хел се беше спрял, беше махнал каишите на резервоара от гърба си и беше седнал тежко на една скала, с отпусната върху гърдите брадичка и струяща от челото му пот.
Беше отпил дълга глътка от кожения мех и после се беше излегнал, без дори да махне каската си.
Тялото му плачеше за почивка. Но не трябва да спи. Сънят е смърт. Само да почине за момент. Без да спи. Само да затвори за малко очи. Само… да затвори… очи…
— А-а-х! — Стреснат, той се събуди от повърхностния, измъчен сън, виждайки отново светлината от каската на Льо Каго да се спуска към него от покрива на пещерата. Седна треперещ и изпотен. Краткият сън не го беше отморил. Умората в тялото му като че ли се беше увеличила, ръцете му бяха като две вдървени лопати; раменете му бяха на възли, а от непрекъснатите адреналинови шокове му се гадеше.
Седеше там, тежко отпуснат, без да го е грижа дали ще продължи или не. И тогава, за първи път, зашеметяващият смисъл на това, което му беше казал по телефона Даймънд, избухна в съзнанието му. Неговият замък вече не съществува? Какво са направили? Успяла ли е Хана да избяга?
Тревогата му за нея и необходимостта да отмъсти за Льо Каго направиха за тялото му това, което щяха да сторят храната и почивката. Той измъкна от джоба си останалите кубчета глюкоза и ги сдъвка, преглъщайки ги с последните остатъци от виното, примесено с вода. На захарта щяха да са необходими няколко минути за да достигне до кръвообращението му. Междувременно стисна зъби и се зае със задачата да раздвижи ръцете си, разкъсвайки пресните корички по раните и изтърпявайки силната болка.
Когато можеше отново да ги използва, той пак взе резервоара и започна трудното изкачване по свлачището, което запречваше входа на кристалната пещера. Припомни си как Льо Каго го накара да тръгне по-наляво, защото бил седнал точно под него и се бил настанил прекалено удобно, за да се измества.
На два пъти му се наложи да махне резервоара от гърба си, закрепен несигурно, а и защото процепът, през който трябваше да мине, беше прекалено тесен. Всеки път вземаше мерки за закрепването му, защото едно падане щеше да предизвика или повреда, или експлозия и щеше да го остави без въздух за последния преход през подводната река, когато всичките му усилия дотук щяха да станат безполезни.
Щом достигна тънката тераса точно над бучащия водопад, той насочи светлината на лампата си към водната стена, над която мъглата се издигаше на големи вълни. Спря само за да успокои дишането и сърцебиенето си. Оттук нататък нямаше да има дълги почивки, нямаше да има повече възможност тялото и ръцете му да се схванат, а мислите му да намалят решителността му.
Оглушителният шум на падащата вода не позволяваше на съзнанието му да се отклони от мисълта за належащата задача. Той се приближи до края на хлъзгавата гладка тераса, която преди време е била част от водопада, и стигна до издадената скала, от която Льо Каго беше държал въжето, с което беше вързан при първото си спускане. Този път нямаше да има осигурително въже. Докато се промъкваше надолу, той намери първия клин, който беше поставил по-рано, захвана за него един карабинер и прекара въжето двойно. По този начин промуши въжето и през следващите клинове, за да съкрати пътя на падането си, ако се стигнеше дотам. Също както преди, не след дълго търкането на въжето през толкова много звена направи трудно и опасно изтеглянето и закрепването му, тъй като усилието на Хел намаляваше устойчивостта му.
Водата и въжето разраниха съвсем дланите му. Когато стигна мястото, от което трябваше да премине през водната стена, той установи, че не може повече да изтегли свободно въже. Тежестта на водата върху въжето, броят на карабинерите, през които беше прокарано, и слабостта му правеха тази задача невъзможна. Трябваше да изостави въжето и оттук нататък да се катери свободно. Както и преди, той протегна ръка през плътната блестяща маса. Опипа и намери малката остра пукнатина, невидима зад водата, в която беше захванал преди пръстите си. Този път гмурването му през водопада щеше да бъде по- трудно. Резервоарът създаваше допълнителна повърхност, върху която водата щеше да натежи, пръстите му бяха изранени и схванати, а силите му се бяха изчерпали. Едно плавно движение. Просто премини! Зад водопада има една добра тераса и един ъгъл с натрупан чакъл, който позволява лесно спускане. Той пое три пъти дълбоко въздух и влезе под водата.
Последните дъждове бяха направили водопада два пъти по-широк и два пъти по-тежък. Тежестта му наблягаше върху каската и раменете му и се опитваше да откъсне резервоара от гърба му. Схванатите му пръсти се изхлузиха от пукнатината; той падна.
Първото, което забеляза, когато дойде на себе си, беше относителната тишина. Второто беше водата. Той беше зад водопада, на края на един сипей, седнал със залети от водата бедра. Сигурно беше изпаднал за известно време в безсъзнание, но нямаше спомен за това. Събитията се бяха слели в съзнанието му: ударите на водата върху гърба му и резервоара, болката в пръстите, останали без кожа, когато бяха измъкнати от мястото, където се държаха, тропот, шум, болка, шок, докато се търкаляше по купчината чакъл надолу — след това относителната тишина и водата, която стигаше до кръста му там, където преди имаше само мокра скала. Тишината не беше проблем, не беше оглушал. И предния път беше забелязал как зад водопада шумът от падащата вода почти не се чуваше. Но водата? Дали това не означаваше, че последните дъждове бяха проникнали и бяха превърнали дъното на кристалната пещера в езеро?
Дали беше ранен? Той размърда крака. Бяха добре. Също и ръцете му. Дясното му рамо беше наранено. Можеше да го повдига, но в ставата имаше една скърцаща болка. Болезнено, но не омаломощаващо. Точно беше решил, че по чудо е останал невредим при падането, когато установи нещо особено. Захапката му не беше правилна. Зъбите му се докосваха връх с връх. При най-малкия опит да отвори устата си, го прониза такава болка, че почти изгуби съзнание. Челюстта му беше счупена.
Маската? Дали беше издържала падането? Той я измъкна от торбичката и я прегледа на светлината на лампата, която започваше да става жълта тъй като батериите се бяха изтощили. Стъклото беше пукнато.
Беше една пукнатина като косъм. Може би щеше да издържи, ако не се повредяха гумените уплътнения. А какъв щеше да бъде шансът за това, като го понесеше течението? Не беше много голям.
