Каго се давеше в собствената си кръв.
Възможно най-внимателно Хел повдигна тялото му и го постави по-удобно. Вредата, която можеше да му нанесе с преместването, не беше от значение; човекът умираше. В действителност, Хел съжаляваше за мощната баскска конструкция, която не беше позволила на приятеля му да умре веднага.
Дишането на Льо Каго беше бързо и пресечено. Очите му бавно се разширяваха. Той се закашля и движението му причини пронизваща болка.
Хел милваше брадясалата му буза, лепкава от кръвта.
— Как… — Льо Каго се задави на думата.
— Почивай, Бено. Не говори.
— Как… изглеждам?
— Изглеждаш добре.
— Не са ми наранили лицето?
— Красив като бог.
— Добре. — Льо Каго стисна зъби от болка. Долните се бяха счупили при падането. — Свещеникът…
— Отпусни се, приятелю. Не се бори. Нека те вземе.
— Свещеникът! — Кървавата пяна в ъглите на устата му беше започнала да става лепкава.
— Знам. — Даймънд беше цитирал Льо Каго, който беше описал пещерата като бездънна дупка. Единственият човек, който можеше да го е чул, беше фанатикът, отец Ксавиер. И най-вероятно той беше издал мястото, където беше скрита Ханна. Изповедалнята беше неговият източник на информация, неговият Дебелак.
През едни безкрайни три минути гъргорещото хриптене на Льо Каго беше единственият звук. Кръвта, която изтичаше на тласъци от ушите му започна да се сгъстява.
— Нико?
— Почивай. Спи.
— Как изглеждам?
— Прекрасно, Бено.
Изведнъж тялото на Льо Каго се изпъна и от гърлото му излезе стенание.
— Господи!
— Болка? — попита Хел глупаво, без да знае какво да каже.
Кризата отмина и тялото на Льо Каго като че ли се сви. Той преглътна кръв и попита:
— Какво каза?
— Болка? — повтори Хел.
— Не… благодаря… имам всичко необходимо.
— Глупак — каза нежно Хел.
— Като последна реплика не е зле.
— Да, не е зле.
— Хващам се на бас, че няма да намериш толкова добра, когато си отиваш.
Хел стисна здраво очи, изтласквайки сълзите си, докато милваше бузата на приятеля си.
Дишането на Льо Каго спря. Краката му затрепераха в спазми. Дишането му се възобнови, едно бързо хриптене в началото на гърлото му. Начупеното му тяло се сви в последен спазъм и той извика:
— Ах! В името на четирите топки на Христос, Мария и Йосиф…
Розова кръв бликна от белите му дробове и той умря.
Хел изръмжа от облекчение, когато свали каишите на резервоара за въздух и го закрепи под ъгъл между две скали, които бяха паднали от тавана на изкачващата се пещера. Той тежко седна, с брадичка отпусната на гърдите. Поемаше въздух на големи глътки, с треперещо вдишване и издишване, което го караше да кашля. От косата му се стичаше пот независимо от студената влага в пещерата. Кръстоса ръце над гръдния си кош и опипа лентите по раменете си, където каишите на резервоара бяха свалили кожата му дори и през трите пуловера и парашутния костюм. Да носиш резервоар за въздух, катерейки се и промъквайки се през тесни процепи, не е лесна работа. Ако го носиш плътно до себе си, той пречи на движенията и ръцете и пръстите изтръпват; ако е хлабав, ожулва кожата и с люлеенето си нарушава равновесието.
Когато дишането му се успокои, той отпи от кожения мех една дълга глътка от виното, примесено с вода, и се отпусна на една равна скала, без дори да свали каската си. Носеше възможно най-малкото; резервоара, цялото въже, което можеше да вземе, минимално оборудване, две магнезиеви ракети, меха с вино, маската за гмуркане в гумена торбичка заедно с едно водонепроницаемо фенерче и един пълен джоб кубчета глюкоза за подсилване. Дори и с тези, сведени до минимум най-необходими неща, тежестта беше прекалено голяма. Беше свикнал да се движи из пещерите свободно, носейки минимална тежест, докато мощният Льо Каго се натоварваше с всичко останало. Липсваше му силата на приятеля му; липсваше му емоционалната подкрепа на неговия непрекъснат поток от духовитости, ругатни и песни.
Но сега беше сам. Последните му сили бяха изчерпани; ръцете му — разранени и вкочанени. Мисълта за сън беше прекрасна, примамлива… смъртоносна. Знаеше, че ако заспи, студът щеше да проникне в него — прекрасният, опиващ студ. Не трябва да спи. Сънят е смърт. Почивай, но не затваряй очите си! Затвори очите си, но не заспивай! Не. Не трябва да затварям очи! Веждите го заболяха от усилието да държи клепачите си отворени. Не трябва да спи! Само да почине за един момент. Да не спи. Само затвори за момент очи! Само затвори… очи…
Хел беше оставил Льо Каго отстрани на купчината чакъл, където и беше умрял. Нямаше начин да го погребе. Сега, след като бяха затиснали отвора с камъни, самата пещера се беше превърнала в огромен мавзолей. Льо Каго завинаги щеше да остане да лежи в недрата на баскските планини.
След като накрая кръвта спря да изтича, Хел нежно изтри лицето му, преди да покрие тялото му с един спален чувал.
След това остана клекнал до него, опитвайки се с медитация да проясни ума си и да успокои емоциите си. Успя да постигне само мимолетно успокоение, но когато обърна съзнанието си към действителността, беше вече способен да прецени ситуацията. Решението беше просто. Нямаше никакви възможности. Вероятността да се справи сам така натоварен по тежкия път надолу по шахтата, край Издатъка на Хел, през хаоса на изкачващата се пещера, след това надолу по глинения улей до Винарската изба — шансовете да преодолее тези пречки без помощта и опората на Льо Каго, изглеждаха нищожни. Нищожни или не, всичките му надежди бяха в усилието да опита. Нямаше да си мисли за задачата да преплува през канала на дъното на Винарската изба. Щеше да се справя с проблемите един по един.
Заобикалянето на Издатъка на Хел почти щеше да сложи край на проблемите му. Беше завързал едно въже към резервоара и го беше закрепил на тясната тераса покрай бързия поток. След това премина издатъка с изнурително катерене с пети и рамене, опирайки се назад почти с цялата си дължина. Краката му се разтрепераха от напрежението. След като премина пречката, той се зае със задачата да изтегли резервоара. Нямаше го Льо Каго да го осигури с въжето. Не му оставаше нищо друго, освен да спусне резервоара във водата и бързо да обере отпуснатото въже. Но не беше достатъчно бърз в издърпването на въжето; резервоарът го задмина, въжето подскачаше и се теглеше. Нямаше кой да го задържи, когато отпуснатото въже се опъна и го издърпа от тясната тераса. Не можеше да го остави. Да загуби резервоара, означаваше да загуби всичко. Той прекрачи тясната шахта. Единият му крак беше на терасата, другият — на отсрещната гладка стена, където нямаше никаква опора. Цялата сила на краката си употреби в тази поза, жилите на чатала му се опънаха до крайност. Въжето бързо минаваше през ръцете му. Той стисна зъби и здраво го омота около юмруците си. Усети пронизваща болка в ръцете си. Вода и кръв течаха между пръстите му. За да превъзмогне болката, той изрева. Никой не чу повторения от ехото вик.
Резервоарът беше спрян.
Хел го издърпа срещу течението, усещайки въжето като разтопено желязо върху дланите си, жилите на чатала му пулсираха и трепереха. Когато ръката му докосна каишите на резервоара, той го издърпа и го закачи на врата си. С тази тежест, поклащаща се на гърдите му, връщането на терасата беше доста рисковано. Два пъти се отблъсна от гладката стена и два пъти залитна и падна обратно, задържайки се отново с крайчеца на подметката си. На третия път успя да го направи и остана запъхтян, облегнат до стената, като само петите му бяха стъпили на терасата, докато пръстите на краката му бяха над потока.
Измина последното кратко разстояние до сипея, който запречваше пътя към изкачващата се пещера, и
