Чакай да видим. Имаме, разбира се, двамата евреи, които бяха целта. След това нашите японски агенти, които трябваше да отстраня. И бедното малко момиче, което попадна под куршумите ми. И онзи старец, който получи куршум. И трима от онова местно семейство, което се мотаеше наоколо, когато вторият евреин притича покрай тях. Мотаенето е опасно нещо. Трябва да се забрани със закон.
— Девет? Девет убити, за да премахнете двама?
— Е, сър, не трябва да забравяте, че имахме инструкции да направим всичко да изглежда като акция на „Черния Септември“. А тези момчета обичат да са екстравагантни. В техен стил е да чупят яйца с тесла — не искам тук да засягам мистър Хаман.
Даймънд вдигна поглед от рапорта, който четеше бързешком. Хаман? След това се сети, че това е името, което богатите с въображение служители на ЦРУ бяха дали на арабския наблюдател.
— Не се обиждам, мистър Стар — каза арабинът. — Тук сме, за да се учим. Това е една от причините някои от нашите момчета да тренират с вашите хора в Академията. Да ви кажа истината, аз съм впечатлен, че човек с вашето положение е намерил време да се занимае лично с този въпрос.
Стар скромно махна с ръка.
— Няма защо да го споменавате. Ако искате работата да е свършена добре, дайте я на зает човек.
— Това пак ли е нещо, което вашият стар татко е обичал да казва? — попита Даймънд, без да вдига поглед от рапорта, който четеше по скоростния метод — очите му пробягваха вертикално към центъра на страницата.
— Всъщност сте прав.
— Той май е бил нещо като философ.
— Мисля, че по-скоро беше гаден кучи син, сър. Но наистина умееше да си служи с думите.
Даймънд въздъхна и върна Вниманието си към рапорта. През месеците откакто компанията-майка го беше назначила да контролира дейността на ЦРУ, засягаща интересите на силите, добиващи нефт, той беше разбрал, че независимо от неспособността им да се придържат строго към установеното, хора като Стар не бяха глупави. В действителност те бяха изненадващо интелигентни и способни да решават всякакви проблеми. В писмените рапорти на Стар относно задачите му нямаше и следа от диалектната граматика, от оскъдния порнографски език. Вместо това човек намираше сбита и стегната проза, предизвикваща въображението.
От биографията му Даймънд беше научил, че Стар е нещо като героична фигура сред младите агенти на ЦРУ — един от последните от старото поколение преди компютърната ера, от дните, когато заниманията на Компанията бяха най-вече да разменя изстрели над берлинската стена, а не да контролира изборите за конгресмени, събирайки доказателства за тяхната финансова или сексуална разюзданост.
Т. Дарил Стар беше от същото тесто като един свой колега, който напусна Компанията, за да пише неразбираеми шпионски романи и за да се забърка до ушите в политически престъпления. Когато огромната му глупост доведе до залавянето му, той запази агресивно мълчание, докато неговите поддръжници запяха в хор „теа culpa“2 и натрупаха печалби от публикации. След като полежа малко във федералния затвор, той реши да облагороди уплашеното си мълчание, като премина към кодирани изявления.
Светът прие това като огромна шега, но Стар продължаваше да се възхищава на нескопосания глупак. Тях ги свързваха общите качества на бойскаути и на фокусници, нещо характерно за старите времена в ЦРУ.
Даймънд вдигна поглед от рапорта.
— Доколкото разбирам от това, мистър… Хаман, вие сте присъствали по време на нападението в ролята на наблюдател.
— Да. Вярно е. Като специализант-наблюдател.
— В такъв случай защо пожелахте да видите този филм, преди да докладвате на началниците си?
— Ах… да. Е… като се има предвид…
— Не би било възможно да докладва какво е видял с очите си, сър — обясни Стар. — Той беше с нас горе на мецанина, когато започна всичко, но десет секунди по-късно не можахме да намерим и косъм от него. Един човек, който бяхме прикрепили към него, накрая го откри в дъното на обществените тоалетни.
Арабинът се засмя кратко и тъжно.
— Вярно е. Повикът на природата е винаги ненавременен и емпиричен.
Първият помощник се намръщи и премигна. Емпиричен? Дали не искаше да каже наложителен? Неотложен?3
— Разбирам — каза Даймънд и продължи бързото четене на рапорта, състоящ се от седемдесет и пет страници.
Чувствайки се неудобно от тишината, арабинът реши бързо да я запълни:
— Не искам да ставам досаден, мистър Стар, но има нещо, което не разбирам.
— Казвай, приятел.
— Защо използвахте за удара азиатци?
— Какво? О-о! Е, нали си спомняте, че се разбрахме да го подготвим така, сякаш вашите хора са направили удара. Но не разполагахме с араби в магазина, а момчетата, които тренираме в Академията, не стават за такива номера. — Стар реши, че не е тактично да добави, че с тяхната неспособност те едва ли ще стават за нещо. — Вашите момчета от „Черния Септември“ използват членове на японската „Червена Армия“ в своите акции… и намерихме японци.
Арабинът притеснено се намръщи:
— Искате да кажете, че японците бяха ваши хора?
— Точно така. Двойка японци от Агенцията в Хавай. Добри момчета. Беше направо жалко, че трябваше да ги загубим, но смъртта им ще придаде правдоподобност на вашето иначе изтъркано и неубедително описание. Куршумите, които ще извадят от тях, ще са от берета и местната полиция ще обере лаврите. Те носят документи, по които ще ги идентифицират като членове на „Червената армия“, които помагат на арабските си братя в това, което вие наричате безкрайна борба срещу всичко капиталистическо.
— Ваши собствени хора? — повтори арабинът със страхопочитание.
— Не го вземай толкова навътре. Техните документи, дрехите им, дори и храната, която ще намерят в стомасите им… всичко ще изглежда така, сякаш идват от Япония. В действителност, те наистина пристигнаха от Токио часове преди удара, или както там го наричате.
Очите на арабина заблестяха от възхищение. Това беше точно този вид организация, която чичо му — и президент — го беше изпратил в Съединените щати да проучи, за да създаде една подобна и да избегнат зависимостта си от новонамерените си съюзници.
— Но предполагам, че вашите японски агенти не са знаели, че ще бъдат… не знам как го наричате?
— Ликвидирани? Не, не знаеха. Има правило при нас, че участващите лица не трябва да знаят повече от това, което им трябва, за да свършат работата. Те наистина бяха способни мъже, но дори и те, ако знаеха накъде ще поемат след това щяха да изгубят част от ентусиазма си… ако разбираш какво искам да кажа.
Даймънд продължаваше да чете. Вертикалното обхождане с очи е винаги с една стъпка преди възприемането от съзнанието, което сортира и анализира информацията. Когато някоя частичка не попаднеше на място или звучеше фалшиво, той спираше, връщаше се назад и отново сканираше смущаващото място.
Беше стигнал до последната страница, когато заработи вътрешната му аларма. Той спря, върна се на предишната страница и я прочете внимателно — този път хоризонтално. Мускулите на челюстта му заиграха. Той повдигна очи и издаде едно характерно слабо възклицание: за момент спря да диша.
Първият помощник премигна. Познаваше симптомите. Задаваха се неприятности.
Даймънд пое дълбоко въздух и върна рапорта. Докато не направеше сам оценка на проблема, нямаше защо да безпокои арабския наблюдател. Опитът му показваше, че беше безсмислено да обременяваш арабите с ненужна информация. Беше нещо, което трудно понасяха.
— Е? — попита той, обръщайки леко глава. — Доволен ли сте, мистър Хаман?
За момент арабинът не разпозна кодовото си име, след което се сети и се захили.
— О, да. Е, може да се каже, че съм впечатлен от доказателството на филма.
