— Това означава ли впечатлен, но не задоволен? Арабинът помръдна с врат и повдигна ръцете си с дланите нагоре, усмихвайки се като продавач на килими.
— Мои добри приятели, не е важно дали аз съм доволен или не. Аз съм просто един пратеник, нещо като връзка или както го наричате…?
— Лакей? — предложи Даймънд.
— Може би. Не знам тази дума. Преди известно време нашите агенти от разузнаването научиха, че се готви заговор за убийството на последните двама герои от мюнхенската олимпиада. Моят чичо — и президент — изказа желание този заговор да се спре… това ли е думата?
— Това е думата — съгласи се Даймънд с отегчен глас. Започваше да губи търпение с този глупак, който беше по-скоро национална грешка, отколкото нормален човек.
— Както си спомняте, спирането на този ужасен заговор беше предпоставка за приятелски разговори с компанията-майка по въпроси, касаещи снабдяването с нефт. Компанията-майка реши благоразумно да възложи на ЦРУ решаването на въпроса — под вашето лично ръководство, мистър Даймънд. Не искам да обиждам моя смел приятел, мистър Стар, но не можем да отречем, че след като някои каши, забъркани от хора, тренирани в ЦРУ, доведоха до провал на един готов да сътрудничи президент, вярата ни в една такава организация не може да е безгранична. — Арабинът наклони глава към рамото си и се усмихна извинително на Стар, който съсредоточено разглеждаше ноктите си. Арабинът продължи:
— Нашето разузнаване успя да осигури на ЦРУ имената на двамата ционистки разбойници, които трябваше да извършат това криминално нападение, както и приблизителния час на отпътуването им от Тел Авив. Мистър Стар без съмнение е използвал и своите източници на информация и е решил да осъществи трагедията с техника, която вие наричате „осуетяване на престъплението“, организирайки екзекуцията на престъпниците, преди да извършат престъплението — един много икономичен от съдебна гледна точка начин. Сега вие ми показахте някои аудиовизуални доказателства, че акцията е преминала успешно. Ще докладвам това на моите началници. Те трябва да са тези, които да са доволни или не.
Даймънд, чиито мисли бяха другаде през по-голямата част от монолога на арабина, се надигна.
— Това е всичко, тогава. — Без повече думи той тръгна по пътеката, последван от първия помощник.
Стар качи краката си на седалката пред себе си и извади една пура.
— Искаш ли да го видиш пак? — попита през рамо арабина.
— Ще бъде удоволствие. Стар натисна бутона на пулта.
— Хей, приятел? Хайде да го видим пак. — Той вдигна очилата в косата си, докато светлината намаляваше. — Ето, започваме. Повтаряме. Отначало.
Докато вървеше бързо по коридора на центъра, яростта на Даймънд проличаваше само в острото потропване на подметките му по плочите. Беше тренирай да не издава чувствата си, но лекото напрежение около устата му и леко разфокусираният му поглед бяха достатъчни за първия помощник да разбере, че е ядосан.
Влязоха в асансьора и първият помощник постави една магнитна карта в процепа. Кабината достигна бързо до сутеренния апартамент, наречен кодово „16 етаж“. Първото нещо, което Даймънд направи, когато пое дейността на ЦРУ по нареждане на компанията-майка, беше да си осигури работно пространство в недрата на Центъра. Нито един служител на ЦРУ нямаше достъп до етаж 16: апартаментът беше защитен с оловни екрани и с алармена инсталация против подслушване. Като допълнителна защита срещу любопитството на правителството, офисът на Даймънд се обслужваше от директна компютърна връзка с компанията-майка по кабели, които бяха екранирани така, че да не допускат подслушване.
За постоянен достъп до проучвателните и комуникационни възможности на компанията-майка Даймънд имаше нужда само от двама подчинени: от своя първи помощник, който беше отличен специалист по компютрите, и от секретарката си мис Суивън.
Те влязоха в едно просторно помещение. Стените и килимите бяха в матовобяло. В центъра имаше пет тапицирани в светло стола около маса с гравирана стъклена повърхност. Тя служеше и като екран, на който можеха да се проектират компютърни образи. От петте стола само един можеше да се върти, този на Даймънд. Останалите създаваха минимално удобство. Мястото беше за бързи и живи дискусии, а не за светски разговори.
На отсрещната стена имаше вграден пулт, който свързваше техния компютър с управляващата система на компанията-майка: Дебелака. На пулта имаше също телевизор, телефото и телетайпни връзки към Дебелака за отпечатване на речеви и визуални данни. Мястото на първия помощник беше винаги пред пулта — на този инструмент той свиреше с уникална артистичност и с голямо удоволствие.
Повдигнато леко върху подиум, бюрото на Даймънд изглеждаше удивително скромно, с бяла пластмасова повърхност, само петдесет на шестдесет и пет сантиметра. То нямаше чекмеджета или рафтове, никакво място, където да забуташ или пропуснеш някой материал, нито пък даваше възможност да бутнеш настрани някой документ с извинението, че ще прегледаш нещо друго по-напред. Една система, основана от правила със сложни и точни критерии, довеждаше проблемите до неговото бюро само когато имаше достатъчно задълбочено проучване, за да се вземе решение. Последното ставаше много бързо и нещата се придвижваха. Даймънд се отвращаваше от физическия и емоционалния безпорядък.
Той отиде до стола пред бюрото (създаден от специалист-ортопед да намалява умората, без да създава приспиващо удобство) и седна с гръб към огромния прозорец, от който можеше да се види една малка част от парка и паметника на Вашингтон. Той поседя за момент с притиснати като за молитва длани, докосвайки леко устните си с върха на пръстите. Първият помощник автоматично зае мястото си зад информационния пулт и зачака инструкции.
Застанала нащрек при влизането им, мис Суивън влезе в работното помещение и седна на стола отстрани с готов бележник. Тя беше към тридесетгодишна, с хубаво тяло и гъста червеникава коса, прибрана в строг кок.
Без да повдига очи, Даймънд отдръпна дланите си от устните и ги насочи към първия помощник.
— Тези двама евреи. Те принадлежат към някаква организация. Име?
— „Петимата от Мюнхен“, сър.
— Дейност?
— Да отмъстят за убийството на еврейските атлети на олимпиадата в Мюнхен. И най-вече — да открият и убият палестинските терористи, които са били замесени. Нищо официално. Няма нищо общо с официалните власти на Израел.
— Ясно. — Даймънд насочи пръстите си към мис Суивън. — Ще вечерям тук тази вечер. Нещо бързо и леко, но имам нужда от протеини. Нека бъде бирена мая, течни витамини, жълтъци от яйца и осем унции4 суров телешки дроб. Направете го в миксера.
Мис Суивън кимна. Очертаваше се дълга нощ.
Даймънд завъртя стола си и се загледа с празен поглед в паметника на Вашингтон. По поляната, близо до основата му, вървяха ученици, които минаваха оттам всеки ден по едно и също време. Без да се обръща, той каза през рамо:
— Дай ми извадка за „Петимата от Мюнхен.“
— С какъв индекс, сър?
— Тя е малка организация. И нова. Нека започнем с историята й и членството.
— До каква дълбочина да влизам, сър?
— Ти реши. Това е нещо, което правиш добре. Първият помощник обърна стола си и започна да дава инструкции на Дебелака. Лицето му беше неподвижно, но очите зад кръглите очила проблясваха от удоволствие. Дебелака съдържаше информация от всички компютри на Западния свят заедно с данни от силите на Източния блок, откраднати чрез сателита. Беше една комбинация от свръхсекретна информация и телефонни сметки; материали на ЦРУ за изнудване и удостоверения за шофиране за Франция, от имена, стоящи зад номерирани сметки в швейцарски банки, и списък с клиентите на рекламна фирма в Австралия. Разполагаше с най-деликатна и най-светска информация. Ако живеете в индустриалния Запад, това означава, че сте влезли в Дебелака. То има вашата кредитна сметка, кръвната ви група, политическото ви минало, сексуалните ви наклонности, медицинския ви картон, представянето ви в училище и в университета, някои извадки от личните ви телефонни разговори, копие от всяка телеграма, която сте изпратили или получили, всички покупки, направени на кредит, пълно военно и затворническо досие, всички списания, за
