над твоя сън заклех се да бъда негов щит,
над нашто земно ложе хоругва дигнах черна
и думите потърсих за моя пръв псалом:
о, красота и ритъм, бъдете ми утеха,
свържете ме с душата на скръбната земя,
де всеки звук е намек за властното прозрение,
и всеки звук е ехо на строен славослов;
когато се изправя на мрака пред стените
и три пъти попитам: защо съм на света,
мощ дайте ми да бъда аз жертвата велика,
творец през смърт и огън, към чист
изкупен миг.
Ти не видя лицето на лунната весталка,
когато се наведе над твоя детски сън,
погледна те, запали загасналия пламък,
заплака и изчезна сред призрачни лъчи.
Ти не видя тъгата на ярката зорница,
когато те помилва с ефирно синкав лъх,
унесена заплете цветя неуловими
по диплите прозирни на твоя бял воал.
Два знака на небето, загадъчни и странни,
но смисълта им тъмна веднага разгадах,
и скритом ублажавам невинното блаженство,
с което ти очакваш свещения нектар.
Не знаеш ти, че пламна отрова вместо сладост
в невидимата чаша на първия завет,
не чувствуваш, че всичко ни гледа безучастно,
че тежката присъда е казана над нас.
Не знаеш ти, блажена, че щастието наше
е блясъкът последен на рухнал вече мир,
що тихо ще загасне по езеро стъмено,
обкръжено с тъгата на сребърни върби,
че там витаят мълком среднощни привидения,
безрадостните сенки на отлетели дни,
че мъртви черни птици по клоновете тежки
припомнят земна орис и верния й лик.
Възлюбена довеки! Да заживееш исках
в сърце ми като болка на осланен цветец,
мелодията страстна на вечното желание
да пламва като повик, да гасне като ек;
да бъде всяка дума молитва и възхвала
за радостта безмерна, що бог ни отреди,
и никога в душите сълзата да не съхне,
която ще изкупва греха на всеки миг.
Но ветрове и бури развяха всяка радост,
отровни билки никнат по страшните следи,
всевластен хладен демон блаженството разниза
и смисълта разбули на твоя детски плач.
Към жиците безкрайни на исполинска арфа
протяга мрачен вятър невидими ръце,
и знойните талази на скръб неукротима
достигат до небето и падат с тежък гръм.
Ечат води подземни в дълбоката дъбрава,
шумят вълни далечни в безкрайни равнини,
но мойто светло слово разтвори тъмнините
и зърнах те далеко да бродиш като в сън.
Воалът се белее като развято знаме,
из царствена осанка говори черна скръб,
потръпваш в ледний ужас на твоята молитва
и късове събираш на моето сърце.
Не виждаш своя образ, мъртвешки блед,
огледан
в прозирните кристали на странна полунощ,
че сянка чудотворна изпълня тишината
и тайната разкрива на жъртвената смърт.
А мислиш ти, в сърцата зъл дух
се е промъкнал
и корена подяжда на цъфналия плод,
че нявга кобни речи зла вещица изрече
над царствената люлка на радостна любов.
И с горко състрадание поглеждаш къмто роба,
смирено коленичил пред твойта нага плът,
омиващ с горди сълзи нозете ти смирени,
с елей благоуханен — изгаснали бедра.
Унесен той дочува свещен умиращ лебед,
че участта оплаква на земните чада,
и сепва се изтръпнал, подига стан и шъпне:
царице безутешна, тръгни след твоя роб!
Нас пропасти делят ни, първичната ненавист
на двете половини на първородний кълн,
нас бурята дели ни на пътя неизкупен,
нас цял живот дели ни, дори самата смърт!
Но ти хвърли от себе вродената коварност
на слабата робиня към светъл властелин,
и ще намерим пътя към изхода начален:
аз сила на духа съм, ти — усет на плътта.
Властувах аз над тебе, когато се събуди
на мойта жива пролет върховния запев,
и мълком се понесе душата ти безволна
като ранена чайка над огнен океан.
Властувах аз над тебе, когато ти насъне
за сънищата твои ми даваше ответ,
