ликуваща звучеше в сърца ни златна струна,
ликуваща луната чела ни посребри.
За земното упорство към животворна радост
нашъпваха вълните на омагесан вир,
неплътният им пламък, телата ни пронизал,
летеше към небето, приел на демон вид.
Властувах аз над тебе, когато те изведох
в градините вълшебни на царствения дух
и твоят детски поглед поръси с чисто миро
цветята величави на подранила скръб.
Но днес покорно чакам уречена развръзка,
отровната болежка на немото прости,
сам пламъка ще духна от жъртвения камък
в светилището скъпо на моя пръв завет.
Ще тръгне мрачен кораб към краища
пустинни,
ще диря твоя образ, в миражи въплътен,
там сянка ще им пази огромна черна птица,
злочеста вест ще крие, прокоба ще таи.
Не всеки път извежда към слънчевия замък,
не всеки сън дарява ответа възмечтан,
вървиш към безпредела, а твоят ход бълнуващ
наново се събужда на минат кръстопът.
По пътя ще се върнеш, отдето мълком идат
душите безнадеждни, опити от печал,
ще минеш през долини на плач и на въздишки,
де камъните стенат и всеки гроб живей.
Ще зърнеш черна роза, бездъхна, вкаменяла,
на мрачно откровение божествения знак,
и горко ще си спомниш за утрото на рая
и моя дар заветен: кръст, роза и стрела.
Пороища внезапни ще повлекат небето,
и тръбен зов над тебе звездите ще ломи,
стъмени равнините у бездни ще се втичат,
земята ще да бяга под твоите нозе.
Не в царствена порфира, а в плаща на робиня,
смирена ще се върне душата ти при мен,
не ще блести корона над мраморното чело,
а капки кръв ще капят под трънния венец.
Не лъч привичен, светнал из лоното световно,
в молитвата ти горка ще бъде въплътен,
в словата й ще тръпнат безумного страдание
и радостните сълзи след ужас преживен.
О, има дни без утро, от нощите по-тъмни,
безропотно подвластни на гневен властелин,
разгромените стволи в вековните дъбрави
припомнят земна орис, закона й суров.
О, има дни незвани, де всеки миг е удар,
нанесен от небето на земните деца,
и яростта е смешна, молитвата — напразна,
животът — зла похула, лъжа — самата смърт.
Заклех се аз тогава пред красотата вечна,
пред лобните гранити на всеки неин жрец,
оковите да снема на моя мрачен демон,
с кръвта си да изкупя незнайната вина.
В невидимия огън на мигновена мисъл,
аз три пъти ще стана на пепел и на дим,
и три пъти възкръснал живота ще възхваля,
неизмеримий ужас и смелия му сън.
Духът ще дигне щита на своето безсмъртие,
в плътта кръвта ще екне на горди праотци!
Сърце ще стане камък, по-хладен и от бога,
речта — подморски кратер и страшен меч —
умът.
И новий ден ще свари не ничком и в молитва,
а воин непреклонен — най-верния си син,
на гръдна броня — образ на тъжна Приснодева
на бронзов щит — три знака: кръст, роза
и стрела.
Информация за текста
© 1923 Теодор Траянов
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/6967)
Последна редакция: 2008-04-30 22:17:09
