Теодор Траянов
Песен на песните (откъс)
ПОСВЕЩЕНИЕ
Послушай варварската лира
с бездънна и сурова реч,
ту звън на слънчева рапира,
ту удар глух на земен меч,
по-нежна и от южен вятър,
що гали влюбения слух,
по-бурна от избухнал кратер
на непокорен властен дух.
Послушай възгласите диви
на първородния човек,
възйет по светлите извиви
на сладострастен сърдечен ек;
възлюбил всичко, той се радва
на яростната жива плът
и кърти с каменната брадва
светкавици по своя път.
Възлиза воин в небосклона
из огнен гибелен въртоп,
понесъл мъртвата мадона
по стъпала на странен гроб,
благовейно я поставя
среди светилищен квадрат,
прощавай: любя те, прощавай!
и тръгва към смъртта назад.
Послушай слово вдъхновено,
ключа към светлия отвор,
де всичко земно, отразено,
живее в таинствен простор,
там нявга строга пентаграма
ръка човешка начерта
и бавно възвиси се храма
на въплътената мечта.
Овълчен вие вятър зимен
в пустините на снежна нощ,
без щит, без царство и без име
смирен се връща мрачен вожд,
не вижда свойте бели кули
де първата любов вгради,
веявицата ли ги тули,
сам себе си ли той победи?
Димят се кули, жертвен костер,
там лира варварска звучи,
гори на земна радост моста
в скръбта на слепи две очи,
безшумно, бавно ги покриха
листа от призрачна гора,
сърцето на сърцата тихо
из съсипните възгоря.
ПЪРВА ВИГИЛИЯ
Не беше то ни вчера, ни днес, ни в близки нощи,
а някога отдавна, през някой тъмен век,
когато аз изрекох словата несъзнати
и мигом рухна моста, по който бях минал.
Преобразен се взирах към строя на звездите,
да питам исках нещо, но смела мисъл спря,
в миг се видях пристъпил в светилище неземно,
повеля строга сетих на сън невъплътен,
и три пъти отрекох това, в което вярвах,
демонската победа на мойте праотци,
и три пъти заклех се да служа на небето,
в блаженството да вярвам на нищите по дух.
Сърцето ми подсказа, тук трябва да те търся,
повтарях трите думи: кръст, роза и стрела,
не знаех аз какво си, подобие чие си,
зла сила или ангел, жена или дете?
Възлезе твоят образ загадъчно-тревожен
из призрачния блясък на девствена роса,
но бързо ти изчезна в дъгата многобагра,
извишена в безкрая над земни равнини.
Аз радостно се молех, лика ти пресъздавах
с корона над челото: кръст, роза и стрела;
в самотна изнемога бълнувах и гадаех:
при мене кой те прати и как да те зова.
Полюбих твоя повик и с нежни бели ветви
постилах аз земята пред светла красота,
ликуващият пламък на първата жарава,
що радостни тревоги вля в нашето сърце;
полюбих твоя повик и с тежки черни ветви
постилах аз земята пред мрачна красота,
невидимият пламък на първата отрова,
що помисли жестоки вля в нашата душа.
Безумство ненаситно заплете ни в мъглите,
опиянение тъмно разтвори адски зев,
гореше всяка жица, що води към звездите,
възкръсна всяко слово, що води към смъртта.
Но аз се не отрекох от вярата си в тебе,
