Той бе влюбен в нея от цялото си сърце. Никога след това не срещна жена, която можеше да се сравни с Ан, но не бе пожелал да я види отново и сега не изпитваше към срещата с нея нищо друго, освен известно любопитство. Ан вече нямаше никаква власт над неговите чувства.
Той си бе поставил за цел да си намери подходяща съпруга. Беше богат и бе останал на сушата с намерението да отседне в собствен дом веднага, щом някоя жена го изкуши да се ожени за нея. Оглеждаше се около себе си, готов бърза да отдаде сърцето си на един ясен ум и безпогрешен вкус. Харесваха му и двете госпожици Масгроув и някоя от тях би могла да го да го спечели; всъщност всяка приятна млада жена наоколо можеше да спечели сърцето му — всяка, с изключение на Ан Елиът. Това беше единственото тайно изключение, което имаше предвид, когато каза на сестра си в отговор на нейните предположения:
— Да, ето ме и мене най-после, София, така глупаво готов да се оженя. Може да направя предложение на всяка жена между петнайсет и трийсет години. Малко красота, няколко усмивки, добра дума за флота — и аз съм готов. Нали знаеш какво му стига на един моряк? Достатъчно е някоя жена да го предразположи към нежност?
Сестра му разбираше, че той очаква тя да се противопостави. В блестящия му и самоуверен поглед се четеше вярата, че е харесван. Но не осъзнаваше, че има предвид Ан Елиът, когато описваше жената, която би искал да срещне: „Остър ум и благ нрав“ бяха думите, с които започна и завърши своето описание.
— Такава жена търся — каза той. Не бих се задоволил с по-малко, но не търся и кой знае какво. Ако разсъждавам глупаво, значи съм истински глупак, защото съм мислил за тези неща много повече от всеки друг мъж.
Глава 8
Оттогава капитан Уентуърт и Ан Елиът непрекъснато се движеха в едно и също общество. Не след дълго бяха трябваше да обядват заедно у семейство Масгроув, тъй като Ан вече не можеше да извини отсъствието си със състоянието на своя малък племенник, а това сложи началото на още много други срещи и обеди, които последваха.
Не беше лесно да се каже с положителност дали у тях се събуждат старите чувства, но всеки от двамата неизбежно си спомняше миналото — за тях да не помнят бе просто невъзможно. И при разговор, когато ставаше дума за някое описание или незначително събитие се случваше той да спомене годината на годежа. Професията му го бе шлифовала, а и по характер си беше общителен; така още първата вечер, която прекараха заедно, в думите му непрекъснато се вмъкваха фрази от рода на „това се случи в осемстотин и шеста“, „еди-кое-си стана преди да замина по море, в осемстотин и шеста“ — макар че гласът му не трепваше и Ан не смяташе, че я поглежда крадешком при тези думи, тя усещаше колко е невъзможно спомените да не го връхлитат със същата сила. Тя го познаваше толкова добре. Мислите им течаха в една и съща посока, но тя далеч не смяташе, че болката от това бе еднакво силна и за двамата.
Не разговаряха насаме и не си казваха нищо, освен обичайните изрази на учтивост. Някога бяха означавали толкова много един за друг, а сега не значеха нищо! Някога огромната компания, която изпълваше сега гостната на Апъркрос, не би им попречила да разговарят непрекъснато. Ан си мислеше, че с изключение на адмирала и мисис Крофт (за други изключения не се сещаше, дори и сред женените) едва ли някога бе имало две сърца, които да са толкова открити едно за друго, с толкова сходни вкусове и чувства и хора, които да са се обичали до болка, както тях. А сега се държаха като непознати, и което беше още по- лошо — като хора, които никога няма да се опознаят. Отчуждението им щеше да продължи завинаги.
В думите му тя чуваше гласа на същия човек и откриваше същите мисли както някога. В средата, в която се движеха, не разбираха много-много от флотските работи и непрекъснато му задаваха въпроси, най-вече госпожиците Масгроув, които не можеха да откъснат поглед от него. Питаха как се живее на борда, какво е дневното разписание, с какво се хранят, кога какво трябва да правят и още хиляди подробности. Възклицаваха изумено при неговите отговори, от които научаваха колко добре и удобно може да се живее дори на кораб, подтикваха го към някоя безобидна закачка и всичко това не можеше да не върне Ан към времето, когато самата тя не знаеше нищо, а той й се присмиваше, че според нея моряците живеят на палубата и нямат какво да ядат, не разполагат с готвач, който да им сготви нещо в случай, че все пак има продукти, нито с прислужник, който да им сервира ястията, изяждани вероятни без нож и вилица.
Замислена и заслушана, тя се стресна от шепота на мисис Масгроув, която не може да се сдържи и каза, овладяна от чувства на обич и мъка:
— Ех, мис Ан, ако небето бе пожалило бедния ми син, сигурно и той щеше да стане като капитана.
Ан се опита да прикрие усмивката си и се заслуша внимателно в думите на мисис Масгроув, докато тя изливаше чувствата си с леко преиграване; в продължение на няколко минути това не и даде възможност да следи разговора на останалите.
Когато вниманието й отново се насочи към естествения обект на нейния интерес, Ан забеляза младите дами да носят „Списъка на флота“ (собствения си списък — първият, който някога бе попадал в Апъркрос); после седнаха една до друга и се вторачиха в книгата, а очите им търсеха имената на корабите под командата на капитан Уентуърт.
— Доколкото си спомням, първият ви кораб е бил „Трепетлика“, нали? Ще го потърсим.
— Няма да го откриете тук. Той беше доста стар и съсипан. Бях последният му капитан, и дори тогава не беше много годен за плаване. Наредиха да се използва още година-две, след което трябваше да замина за западните колонии.
В погледа на момичетата се четеше недоумение.
— Понякога Адмиралтейството си позволява малки шеги — продължи той — като изпраща няколкостотин души в морето с кораб, който не става за нищо. Но те имат много по-сериозни грижи, трябва да мислят за хиляди хора и едва ли е от значение загубата на няколкостотин души, нито пък това кои точно ще се окажат те.
— Олеле, олеле! — възкликна адмиралът. — Какви работи приказват тези младежи. На времето нямаше едномачтов платноход, който да се равнява на „Трепетлика“, а и за стар кораб нямаше равен на себе си! С него сте извадили такъв късмет! Уентуърт не може да не знае, че имаше най-малко двайсетина много по- достойни от него капитани, които искаха да служат на този кораб. Беше такъв късметлия да го получи и с него нямаше никакви грижи освен собствените си интереси.
— Разбрах колко съм късметлия, адмирале, можете да сте спокоен — отговори съвсем сериозно капитанът. — Бях наистина доволен от назначението си. По онова време за мен беше много важно да се включа във военните действия, защото много исках да правя нещо полезно.
— Е, положително успяхте. Какво би правил един млад офицер на сушата в продължение на половин година? Ако не е женен, съвсем скоро ще му се прииска да се върне във флота.
— Ама капитан Уентуърт — възкликна Луиза — сигурно много сте се ядосали, като сте стъпили на „Трепетлика“ и сте видели колко стар кораб са ви дали!
— Знаех какво представлява корабът още преди да го видя — каза той с усмивка. — То е като в продължение на години да сте гледали върху гърба на своя приятелка някое старо манто и накрая ви го предложат. Аз определих не по-зле от вас колко стар е корабът и докога ще издържи. И все пак за мен това си остава добрата стара „Трепетлика“. Корабът правеше всичко, което исках от него. Знаех, че може. Бях сигурен, че или и двамата с него ще отидем заедно на дъното, или той ще ме направи истински капитан. Докато служех на него, не съм имал и два дни лошо време, а и след като разбрах колко забавни могат да се окажат пиратите, успях да се прибера благополучно у дома и през следващата есен попаднах на същата френска фрегата, която търсех. Завлякох я на буксир до Плимут и там още веднъж страшно ми провървя — не бяхме стояли и шест часа в пролива Саунд, когато ни връхлетя ураган; той продължи четири дни и нощи, а само половината от това време би било достатъчно да довърши „Трепетлика“ и близостта ни до Великата нация народ съвсем не ни помагаше. Двайсет и четири часа по-късно щях да се превърна в доблестния капитан Уентуърт и това щеше да бъде написано в едно ъгълче от вестника, пък и никой не би се сетил за мене, тъй като щяха да загубят само едно малко военно корабче.
Ан трепна и никой не забеляза това, но госпожици Масгроув бяха така непринудени, колкото и искрени във възклицанията на ужас и жал.
— И предполагам, че именно тогава — каза мисис Масгроув така тихо, сякаш мислеше на глас — сте се преместили на „Лакония“ и сте се срещнали горкото ми момче. Мили Чарлз, (тя му махна с ръка да се
