когато се срещнат. Не само че щеше да дойде, и то много скоро, но и семейство Масгроув преливаха на всичко отгоре от сърдечна благодарност към него заради бедния Дик и бяха изпълнени с уважение към достойнствата на неговия характер. През шестмесечната си служба под негово командване Дик, го бе описал със силни и ласкателни думи, макар и леко уязвими от гледна точка на правописа: „…чудесен храбар момак, само дето иска да залягаме много над очилището“. Затова и нетърпението им да го видят беше съвсем естествено и много искаха да се запознаят с него веднага щом дойде.
Решиха да направят точно така и това им помогна да прекарат една спокойна и приятна вечер.
Глава 7
След няколко дни научиха за пристигането на капитан Уентуърт в Келинч и мистър Масгроув побърза да го посети. Върна се преизпълнен от ласкателни слова по негов адрес, както и с отправената към него и семейство Крофт покана да дойдат на обяд в Апъркрос преди края на другата седмица. Мистър Масгроув беше много разочарован, че не успяха да уредят тази покана за по-скорошна дата, изгаряше от нетърпение да засвидетелства своята признателност под покрива на собствения си дом и да посрещне капитана като скъп гост с най-добрите ястия и най-хубавите напитки от своите изби. Трябваше обаче да изчакат още цяла седмица дотогава. Само седмица — мислеше си Ан — и по всичко личеше, че щяха да се срещнат отново. Не след дълго й се прииска да се чувства спокойна поне още една седмица.
Много скоро капитан Уентуърт върна любезния жест на мистър Масгроув и тя за малко не попадна там по същото време. Както се разбра по-късно, тъкмо се бяха приготвили с Мери да тръгнат за Голямата къща и срещата с него би била неизбежна, когато в къщата бе донесено по-голямото момче, зле наранено след едно лошо падане. Състоянието на детето отхвърляше всякаква мисъл за гости, но дори и в огромната си тревога за него, Ан не можеше да приеме безучастно мисълта, че и този път се е отървала.
Ключицата му беше разместена отзад и даваше достатъчно основание за силната им уплаха. Целият следобед всички бяха много притеснени и Ан трябваше да върши всичко наведнъж — да изпрати за аптекаря, да открие бащата и да му съобщи за станалото, да подкрепи майката и да я предпази от истерия, да направлява прислугата, да отпрати по-малкото дете, да успокоява и да се грижи за по-голямото. По- късно си спомни, че е редно да изпрати съобщение до Голямата къща, откъдето пристигнаха по-скоро уплашени, отколкото полезни помощници.
Поуспокои се едва когато пристигна зет й — той можеше да се погрижи най-добре за жена си, а пристигането на аптекаря прие като истинска благодат. Неизвестността ги караше да мислят най-лошото. Знаеха, че детето е ранено зле, без да разбират къде точно и колко сериозно е положението, но аптекарят го прегледа и успя да намести ключицата. Въпреки че мистър Робинсън продължаваше да опипва мястото, да го потрива с мрачно изражение и да говори шепнешком на майката и на бащата, не след дълго всички повярваха, че има подобрение и дори успяха да се разотидат, а после и да изядат обяда си почти спокойно. Точно в този момент — малко преди да си тръгнат — двете по-млади лели успяха да се изтръгнат с мъка от своята покруса и да разкажат за посещението на капитан Уентуърт; дори се задържаха пет минути след майка си и баща си в усилие да изразят възхитата си от него — бил много по-красив, безкрайно по- симпатичен от всичките им познати младежи, колкото и да ги били харесвали преди. Много се радвали да чуят как баща им го кани да остане за обяд и колко им домъчняло като разбрали, че не му било възможно да приеме поканата и как после отново се зарадвали на обещанието му, след толкова настойчиви молби, да дойде на обяд на другия ден — ама това било утре, наистина утре, и дал обещанието си така приятно и мило, сякаш приемал тяхната любезност точно така, както би следвало. С две думи, значи, той бил толкова изтънчен и говорел с такова изящество, че и двете си били загубили ума по него, това поне беше сигурно! След тези думи и двете изтичаха навън, сияещи от радост и любов и преизпълнени от мисли за капитан Уентуърт много повече, отколкото за мъничкия Чарлз.
Привечер, по здрач, двете девойки дойдоха заедно с баща си да се осведомят за състоянието на племенника си и отново разказаха същата история със същите прехласвания и възторг. Дори мистър Масгроув се поуспокои за своя наследник и потвърди техните думи, както и своето високо мнение за капитана. Надявал се да няма повод за отлагане на обяда и съжаляваше, че роднините от Котидж вероятно ще предпочетат да останат при момчето и няма да могат да се запознаят с капитана още на следващия ден.
— О, да оставим сина си! — възкликнаха в един глас майката и бащата, чиято тревога бе прекалено прясна и силна, за да могат изобщо да допуснат подобна мисъл в главите си. Ан се включи в техния хор от протести, зарадвана от мисълта за повторното си избавление.
Все пак, малко по-късно, Чарлз Масгроув прояви известна отстъпчивост в това отношение — детето се оправяло учудващо бързо, а и толкова му се искало да се запознае с капитана, че може би вечерта щял да отиде при другите; щял да обядва у дома и после да се отбие само за половин час до Голямата къща. Жена му не даде и дума да се издума:
— О, Чарлз, как ще остана тука без тебе! Помисли си само — ами ако се случи нещо?
През нощта малкият спа спокойно и на другия ден се чувстваше добре. Трябваше да изчакат, за да разберат със сигурност дали не е увреден и гръбначният стълб — ала мистър Робинсън не откри нищо тревожно и като резултат Чарлз Масгроув не виждаше повече причина да остане затворен в къщи. Детето трябваше да лежи и да се забавлява с някакви тихи занимания — какво би могъл да прави един баща при това положение? Това си беше чисто женска работа и би било съвсем нелепо той да се залости у дома, като без друго от неговото присъствие нямало да има никаква полза. Баща му толкова искал да го запознае с капитан Уентуърт, че Чарлз бил длъжен да отиде, още повече, че нямало причина да не го направи. След като излезе да постреля, той се прибра и храбро обяви на висок глас намерението си да се преоблече и да отиде на обяд в другата къща.
— Детето се поправя много бързо — каза той — затова току-що съобщих на татко, че отивам. Той смята, че това е в реда на нещата. Не се притеснявам за тебе, скъпа, тъй като и сестра ти е тука. Ти, разбира се, не би искала да оставиш момчето, но сама виждаш колко съм безполезен аз в този случай. Ако стане нещо, Ан веднага ще изпрати да ме повикат.
Женените хора обикновено усещат кога всяка съпротива е напълно безсмислена. От начина, по който говореше Чарлз, жена му разбра колко твърдо е решен да отиде и нямаше никакъв смисъл да го дразни. Затова и не каза нищо, но след като той излезе от стаята, тя се обърна към Ан:
— Ето че ни оставиха да се оправяме сами двете с горкото болно момче и да го гледаме на смени. И никой да не дойде при нас цяла вечер! Така и ще стане, знам си. Такъв ми е късметът. Мъжете все гледат де се измъкнат, когато се случи нещо неприятно, а Чарлз не прави изключение. Колко е безчувствен! Не мога да не видя колко
безчувствен е той, като гледа да избяга от мъничък си болен син. И ми приказва колко добре било момчето! Откъде знае, колко е добре и дали само половин час след като излезе състоянието му няма внезапно да се влоши? И ето го, на — излиза си, за да се забавлява! Дава ми възможността да се притеснявам, защото съм нещастната майка. Но аз съм убедена, че съм подходяща да се грижа за момчето по-малко от всеки друг. Самият факт, че съм майка, означава, че нервите ми не бива да бъдат поставяни на изпитание. Изобщо не мога да го понеса. Видя колко близо бях вчера до истеричен припадък.
— Но това беше само защото всичко стана така внезапно и ти страшно се уплаши. Не си застрашена вече от истерия и смея да кажа, че вече няма за какво да се притесняваме. Разбрах много добре препоръките на мистър Робинсън и не се страхувам да остана сама, а и да ти призная, Мери, много добре разбирам мъжа ти. Един мъж няма какво да прави тук, това не е негова работа. Болното дете винаги остава грижа за майката, защото такава е нейната природа.
— Надявам се, че обичам своя син не по-малко от всяка друга майка, но в грижите за болен човек не съм много по-полезна от Чарлз. Никак не ме бива да се карам или да пък да дразня с нещо едно дете, когато е болно. Самата ти видя, че когато сутринта му казах да стои мирен, той за малко да се разрита от яд. Просто нямам нерви за такива неща.
— Но самата ти ще бъдеш ли спокойна, ако не стоиш през цялата вечер до момчето?
— Защо не, щом баща му може да се чувства спокоен? Джемайма е толкова внимателна и в случай на нужда веднага ще ни съобщи. Дори си мисля, че Чарлз не би сбъркал, ако беше съобщил на баща си за пристигането на всички ни. Не се притеснявам за детето повече от баща му. Вчера наистина много се
