толкова бодрост, пишеше, че се чувстваш великолепно и нямаш спешна нужда от моето присъствие, а при това положение не може да не знаеш колко много ми се щеше да остана с лейди Ръсел до самото й заминаване. Не забравяй, че бях и доста заета, имах толкова много работа, че просто не можех да изляза от Келинч.
— Боже господи! Ти пък каква работа можеш да имаш!
— Наистина имах работа, дори повече, отколкото се сещам сега. Трябваше да препиша целия каталог на татко за картините и книгите. На няколко пъти ходих в градината при Макензи, като се опитвах да разбера кои от растенията са предназначени за лейди Ръсел и да го накарам и той да запомни това. Имах за уреждане и някои мои дребни неща — да видя на кого да дам няколко книги и партитури и тъй като не знаех какво точно ще замине с колите за Бат, се наложи да разопаковаме моя багаж и да го пренаредим отново, а и трябваше да свърша и нещо доста по-сериозно — отбих се в почти всяка къща в енорията, за да се сбогувам с хората. Казаха ми, че те очакват това, а то ми отне доста време.
— Е, какво пък — обади се след малко Мери — много добре. Изобщо не ме попита как мина вчера обядът у семейство Пуул.
— Добре, питам те сега Не отворих дума за обяда, защото си помислих, че не си била добре и се е наложило да си останеш вкъщи. — О, ходих! До тази сутрин ми нямаше нищо, ама съвсем нищичко и щеше да изглежда доста странно, ако
не бях отишла.
— Радвам се, че си била добре и се надявам да си прекарала приятно.
— Не беше нищо особено. Човек знае предварително какво ще му предложат за обяд и кой друг ще бъде поканен, а и е много неудобно да нямаш собствена карета. Трябваше да ме закарат мистър и мисис Масгроув и само ако знаеш как се натъпкахме в каретата! Те и двамата са доста дебели и заемат много място, на всичкото отгоре мистър Масгроув все гледа да седне с лице към движението. Затова ме натъпкаха на гърба на капрата заедно с Хенриета и Луиза, и аз си мисля, че това е причината днес да се чувствам толкова болна.
От Ан се искаше да се насили още малко, за да запази търпение и вид на престорена бодрост и така почти успя да излекува сестра си. Не след дълго тя вече можеше да седне на дивана и дори изрази надежда, че ще успее да се изправи на крака още преди обяд. След малко съвсем забрави какво беше казала и хукна към другия край на стаята да разкрасява някакво букетче, после си изяде пушеното от закуската и накрая обяви, че се чувства достатъчно добре, за да предприеме една разходка.
— И къде да отидем? — каза тя след като се приготвиха за излизане. — Сигурно не ти се иска да отидем в Голямата къща преди те да са дошли да те посетят.
— Нямам нищо против — отговори Ан. — И през ум не ми е минавало да държа на официалностите чак толкова, особено пък с хора като мистър и мисис Масгроув, с които сме толкова близки.
— О, те трябва да дойдат на гости колкото се може по-скоро! Не може да не ти обърнат дължимото внимание като на моя сестра. Е, все пак нищо не ни пречи да поседнем за малко у тях и едва след това да се насладим на една чудесна разходка.
Ан никога не бе смятала подобно бъбрене у някого за особено разумно, но отдавна се бе отказала от опитите си да поправи подобно държание, тъй като смяташе, че двете семейства просто не можеха едно без друго въпреки вечните оскърбителни забележки, които разменяха зад гърба си. Затова и се запътиха към Голямата къща и останаха половин час в четвъртития старомоден салон с малък килим върху блестящия под, който постепенно придобиваше доста ожулен и изподраскан вид, благодарение на усилията от страна на младите господарки да намерят най-подходящото място за едно огромно пиано, арфата и многобройните масички и цветарници. О, да можеха облечените в жилетки оригинали от портретите — господа в кафяво кадифе и дами в син атлаз — да видят какво става в техния дом, как бяха погребани всичките им представи за чистота и порядък! Лицата от портретите се взираха с изумление в онова, което се разиграваше пред очите им.
Къщите на двете семейства постепенно се променяха и тома може би беше за добро. Бащата и майката държаха на старите английски порядки, а децата — на новите. Мистър и мисис Масгроув бяха добродушни хора, гостоприемни и сърдечни и не дотам учени и изтънчени. Децата им бяха с по-съвременни разбирания и обноски. Семейството беше многобройно, ала от отрасналите деца (Чарлз беше по-различен) само Луиза и Хенриета — млади дами на деветнайсет и двайсет години — бяха поели от училището в Ексетър6 обичайната доза образованост и подобно на хиляди други девойки сега си живееха единствено заради модите, развлеченията и радостта от живота.
Бяха хубавички, изпълнени с въодушевление и винаги облечени по последна мода, а обноските им бяха приятни и непринудени; вкъщи думата им беше закон и навсякъде ги приемаха като галените деца на компанията. Ан ги смяташе за най-щастливите същества от всичките си познати и въпреки това не би искала да бъде на тяхно място, подтиквана може би от удобното чувство за превъзходство у всеки човек, не би искала да замени удоволствията на собствения си култивиран и много по-деликатен ум за всичките им развлечения. Можеше да завижда единствено на чудесното разбирателство и единомислие между двете сестри, както на заради взаимната им обич и неизменно доброто им настроение — все неща, които липсваха в отношенията със собствените й сестри.
Приеха ги много сърдечно. От страна на семейството в Голямата къща не липсваше нищо и според Ан нямаше и най-малкият повод, който да опетни безупречното им гостоприемство. Прекараха половин час в приятно бърборене и накрая тя никак не се изненада от това, че двете госпожици Масгроув приеха настоятелната покана на Мери и решиха да ги придружат по време на разходката.
Глава 6
На Ан не й беше нужно да се премести в Апъркрос сред друг кръг от хора, за да разбере, че за една огромна разлика в темите, разбиранията и представите на хората понякога са достатъчни само три мили разстояние. Тази разлика й бе правила силно впечатление и при предишните й гостувания тук и често й се бе искала и другите от семейство Елиът да разберат колко дребни и безинтересни изглеждаха за останалите великите дела в Келинч Хол. Въоръжена с подобен опит тя трябваше по необходимост да приеме и сегашното си гостуване като още един урок по изкуството да съзнаваме своята незначителност извън собствената си среда — за Ан беше съвсем естествено и тук да проявят много повече любопитство и съчувствие по единствената тема, която от месеци бе вълнувала и двете семейства в Келинч, но мистър и мисис Масгроув се ограничиха с кратки и общо взето, доста сходни забележки от следния род: „Значи баща ви и сестра ви вече заминаха, а, мис Ан? И в коя част на Бат смятат да отседнат? — и дори не очакваха да им отговори. Младите дами пък добавиха: «Надявам се и ние да отидем през зимата в Бат, ама не бива да забравяш, татко, че ако наистина заминем, ще трябва да си подготвим тоалетите — и не е нужно пак да отваряш приказка за Пепеляшка!», а Мери додаде разтревожено: Е няма що, добре ще ме подредите, ако всички отидете да се забавлявате в Бат и ме оставите тук съвсем самичка!“
Ан можеше само да затвърди в себе си решението в бъдеще да избягва подобни самозаблуди и усети още по-осезаемо своята благодарност от това, че в лицето на лейди Ръсел е благословена с толкова искрен и изпълнен със съчувствие приятел.
Господата Масгроув си имаха своите игри, кубчета и картонени къщички, своите коне, кучета и вестници, а дамите бяха изцяло погълнати от всички останали обичайни въпроси — домакинството, съседите, дрехите, танците и музиката. Ан не можеше да не признае, че никак не е зле всяко мъничко общество да си има свои собствени теми и се надяваше не след дълго да стане достоен член на средата, в която бе принудена да се движи понастоящем. Изправена пред перспективата да остане в Апъркрос не по- малко от два месеца, на Ан просто й се налагаше да подчини по възможност своето въображение, спомени и дори всичките си разбирания на средата, в която трябваше да живее.
Тези два месеца не я плашеха. Мери не беше толкова студена и отблъскваща като Елизабет и бе много по-склонна да се влияе от мнението на Ан, а и нищо не липсваше в удобствата, които предлагаше домът. Разбираха се добре със зет си, децата я обичаха почти колкото майка си и я слушаха много повече, отколкото Мери — така Ан не бе лишена от занимания, развлечения и като цяло — от възможности да кали волята си.
Чарлз Масгроув беше симпатичен и любезен. По ум и характер той определено превъзхождаше жена си,
