всичко, което им предстоеше да свършат. На лейди Ръсел й беше много неприятно, че изобщо им е хрумнала подобна мисъл, за това беше доста изненадана, разстроена и притеснена. По отношение на Ан, ситуацията беше много обидна. Никой не я смяташе за особено полезна, докато на мисис Клей се възлагаха големи надежди.
Самата Ан отдавна беше претръпнала към такива оскърбления, но също като лейди Ръсел не смяташе за разумно заминаването на мисис Клей. Дълго време бе наблюдавала мълчаливо отношенията между нея и близките й, познаваше добре характера на баща си — макар че често й се бе искало да не го познава чак толкова — и съзнаваше какви последици може да има подобна близост за тяхното семейство. Ан не мислеше, че за момента баща й има някакви планове от подобен характер. Мисис Клей имаше лунички, щръкнал преден зъб и дебели китки и той все подмяташе в нейно отсъствие нещо по неин адрес, но все пак беше млада и общо взето изглеждаше добре, а благодарение на своята проницателност и усърдие да се хареса, притежаваше много по-опасни оръжия от тези на една обикновена красавица. Ан съзнаваше толкова ясно наличието на подобна опасност, че не би си простила, ако не се опиташе да я сподели със сестра си. Не се надяваше сестра й да я разбере, но при подобен обрат на нещата, Елизабет щеше да е много по- достойна за съжаление от Ан и Ан не искаше да я упрекне, че не е била предупредена навреме.
Единственото, което Ан успя да постигне, беше да обиди Елизабет. Сестра й просто не разбираше как такива ужасни подозрения могат да й минат през главата и отбеляза с негодувание, че както мисис Клей, така и баща й, чудесно съзнават своето положение.
— Мисис Клей — каза тя разпалено — никога не забравя коя е, а можеш да бъдеш сигурна, че аз я познавам много по-добре от тебе. В нейното семейство са особено внимателни по въпроса за една бъдеща женитба, пък й тя порицава неравенството в положението и богатството много по-силно от всички останали. Не бива да подозираме и баща ни в подобни намерения, след като толкова време не се ожени повторно заради нас. Можеш да бъдеш сигурна, че аз самата не бих я държала толкова време до себе си, ако беше някоя красавица, но съм убедена, че дори и да се чувства много нещастен, баща ми за нищо на света не би сключил толкова неравен брак. В случая няма никаква опасност и горката мисис Клей, която въпреки всичките си добродетели, не би могла да се нарече хубава, спокойно може да остане при нас. Като те слуша, човек може да си помисли, че никога не си чувала как говори баща ми за недостатъците във външния й вид, а според мен това се е случвало не по-малко от петдесетина пъти. С тези лунички и този щръкнал зъб! Дори аз не се дразня от луничките й така, както се дразни той. Виждала съм къде-къде по-хубави от нея, от които той просто се отвращава. Не може да не си чувала какво говори за луничките на мисис Клей.
— Няма недостатък във външния вид — отговори Ан — който малко по малко да не може да бъде пренебрегнат чрез едно мило и приятно държание.
— Аз не мисля така — заяви Елизабет рязко — милото държание може да е от полза за красотата, но никога не би помогнало съществено на едно грозновато лице. Както и да е, смятам, че по тези въпроси имам доста по-голям опит от много други хора и смятам твоя съвет за напълно излишен.
Ан направи каквото можа, беше доволна, че всичко свърши и не беше изгубила увереността, че го прави за доброто на всички. Макар и отхвърлила всяко съмнение, Елизабет все пак щеше да си отваря очите за подобна възможност.
Четирите коня на впряга изпълниха последния си дълг към своя господар и откараха в Бат сър Уолтър, мис Елиът и мисис Клей. Компанията пое на път в повишено настроение — сър Уолтър си подготви благосклонните поклони към опечалените селяни и ратаи, които бяха по-дочули за неговото заминаване и бяха наизлезли да го изпратят, а през това време Ан крачеше нещастна и самотна към Лодж, където трябваше да прекара първата седмица след раздялата.
Приятелката й не беше в по-добро състояние на духа. Лейди Ръсел прие раздялата на семейството доста болезнено. Тя ценеше доброто име на своите приятели не по-малко от собствения си авторитет, а и ежедневният контакт с тях се бе превърнал в нещо много по-важно от навик. Беше й тъжно да гледа изоставените земи, а още повече я болеше при мисълта, че не след дълго щяха да са притежание на друг, затова беше готова да се откаже дори от компанията на Ан, за да може да замине и да не присъства при пристигането на семейство Крофт. Така двете заминаха заедно — Ан трябваше да отседне в Апъркрос Котидж, а лейди Ръсел пое по първия етап от своето пътешествие. Така двете заминаха заедно — Ан трябваше да отседне в Апъркрос Котидж, а лейди Ръсел пое по първия етап от своето пътешествие.
Селцето Апъркрос беше средно по големина и само до преди няколко години беше оформено изключително в стар английски стил. В сравнение с домовете на дребните стопани и ратаите имаше само две по-представителни къщи. Едната бе имението на земевладелеца, с високата си ограда, големите порти и старите дървета — старовремско и солидно; другата беше удобната и спретната къща на пастора, разположена сред грижливо поддържана градина, опасана с лози и крушови дървета. След като младият господар от имението на земевладелеца се ожени, пасторският дом бе преустроен и заприлича на къща на фермер, после й придадоха традиционен вид на английска селска къща, кръстиха я Апъркрос Котидж и я определиха за дом на младия господар. Със своята веранда, високи от пода до тавана прозорци и други гиздосии тя хващаше окото не по-малко от внушителната и солидна постройка на Голямата къща и нейните земи, която се намираше на четвърт миля по-нататък.
Ан често бе отсядала тук. Познаваше порядките в Апъркрос не по-зле, отколкото тези в Келинч. Двете семейства бяха общували непринудено и дотолкова бяха свикнали да влизат и излизат от къщата на другия по всяко време на деня, че Ан доста се изненада, когато откри Мери сама. Да е неразположена и без настроение когато е сама си беше съвсем в реда на нещата. Макар и привлекателна на външен вид, Мери не притежаваше нито нрава, нито ума на сестра си. Когато беше в добро здраве, когато я глезеха или я развличаха с нещо, Мери можеше да бъде в добро настроение и с приповдигнат дух, но рухваше при най- малкото неразположение. Не можеше да стои сама и тъй като беше наследила характерното за рода Елиът чувство за собствена значимост и при най-малкия повод започваше да си въобразява че е пренебрегната и с нея се отнасят зле. По външност отстъпваше доста на сестрите си и дори по времето, когато беше най- хубавичка, за нея можеше да се каже единствено, че е „чудесно момиче“. Сега тя лежеше върху избелялата дамаска на дивана в приятната малка гостна, където елегантната някога мебелировка бе започнала да се износва благодарение на двете деца и изминалите четири години. Вместо поздрав още при влизането на Ан тя се обърна към нея с думите:
— Ето те и тебе най-после! Вече си мислех, че никога повече няма да те видя. Толкова ми е зле, че едва говоря. Цяла сутрин не съм видяла жива душа наоколо.
— Съжалявам, че не си добре — каза Ан. — Миналия четвъртък ми писа, че се чувстваш чудесно.
— Да, постарах се да ти предадат, че съм много добре, все така правя, но и тогава не можеше да се каже, че всичко е наред. Никога не съм се чувствала толкова зле като тази сутрин и положително не биваше да ме оставят сама. Ами ако бях припаднала без да мога да стигна до звънеца за прислугата! И лейди Ръсел никаква я няма. Не знам дали е идвала да ме види и два-три пъти през това лято.
Ан изрази учтиво съгласие с разумността на думите й се осведоми за съпруга на Мери.
— О, Чарлз излезе да постреля. Почти не съм го виждала от седем часа сутринта. Той излезе, макар че му казах колко зле се чувствам. Каза, че нямало да се бави, а вече е почти един и го няма никакъв. Казвам ти, никой не се е мяркал насам цяла сутрин.
— Нали децата бяха при тебе?
— Да, бяха тук, докато нервите ми не издържаха да слушам тяхната врява, толкова са непослушни, че присъствието им по-скоро ми пречи, отколкото обратното. Малкият Чарлз изобщо не слуша какво му приказвам, а и Уолтър не е по-добър.
— Е, надявам се сега да се пооправиш — отговори бодро Ан. — Знаеш, че започваш да се чувстваш по-добре всеки път като дойда. Как са съседите от Голямата къща?
— Нищо не мога да ти кажа. Днес никой не се е мяркал насам, само мистър Масгроув се обади през прозореца и дори не слезе от коня си; никой от тях не се отби да ме види, макар и че и на него му казах колко съм зле. Вероятно това не интересува дъщерите му и те в никакъв случай не биха променили плановете си заради мене.
— Все още е рано, сигурно ще се отбият преди обяд.
— Мога да ти кажа, че не са ми притрябвали. Вечно бърборят и се смеят, а това ми идва прекалено много. О, Ан, само ако знаеш колко ми е лошо! Много зле постъпи, като не дойде в четвъртък!
— Мила Мери, спомни си само какви хубави неща ми съобщи тогава! Бележката ти беше изпълнена с
