щастие.

Лейди Ръсел и Ан не бяха обменяли мнения по този въпрос, нито знаеха до колко мненията им са претърпели промяна, затова не бяха обсъждали какво трябва да прави Ан при тези обстоятелства. Но на двайсет и седем Ан вече беше съвсем различна от някогашното деветнайсетгодишно момиче. Тя не обвиняваше нито лейди Ръсел, нито себе си, че се бе оставила да й повлияят, но беше убедена, че ако някоя девойка й поиска съвет при подобни обстоятелства, никога не би й препоръчала да изживее такава мъка в името на едно несигурно бъдеще. Беше убедена, че колкото и семейството й да не бе одобрявало подобен брак, въпреки всичките им страхове, разочарование и отлагане на сватбата заради несигурността на неговата професия, сега щеше да бъде много по-щастлива, ако не се бе пожертвала и не бе развалила годежа. Беше сигурна, че нейното щастие е много по-важно от всичките им притеснения и евентуални удари върху тяхното самочувствие. Дори нещо повече, ако това се беше случило, тя щеше да живее по-заможно, отколкото се бе надявала някога. Бяха се сбъднали всички очаквания на неговата възторжена самоувереност. Благодарение на своя ум и пламенност той бе предусетил възможността да определя сам хода на своя път в живота. Малко след развалянето на годежа го бяха назначили за капитан на кораб и се бе сбъднало всичко, за което й бе говорил някога. Капитан Уентуърт се беше отличил и повишението му изпревари и най-смелите очаквания, а беше натрупал и значително състояние. Единственият й източник на сведения бяха вестниците и флотският каталог, но тя не се съмняваше, че вече е богат, не се съмняваше и в постоянството на неговите чувства, тъй като нищо не й даваше основание да го смята за женен.

Колко красноречива и убедителна бе пред себе си Ан — поне в желанието си да противопостави своята първа истинска любов и някогашната си увереност в бъдещето, на сегашната тревога, напрежение и предпазливост, които й натрапваха по един много оскърбителен начин необходимостта да сдържа чувствата си. Сякаш обстоятелствата предизвикваха съдбата! На младини бе принудена да се придържа към доводите на здравия разум и едва на по-зряла възраст трябваше да осъзнае какво е любовта. Такъв бе естественият резултат от едно неестествено начало в живота.

При настъпилите промени, изпълнена с безброй спомени и чувства, тя не можеше да не съживи предишната болка, когато чу името на сестра му и разбра, че тя ще живее в Келинч Хол. Много разходки и въздишки й бяха необходими, за да потисне обзелата я възбуда. Ан си повтаряше, че е глупаво да се вълнува така и трябва да извика на помощ цялото си самообладание, за да не трепва при непрекъснатото споменаване на семейство Крофт. В това отношение много й помагаше съвършеното безразличие и явната неосведоменост на онези трима души, които знаеха тайната от миналото, но които сякаш бяха забравили тази история. Ан не можеше да не отдаде дължимото на възвишеността в мотивите на лейди Ръсел, когато ги сравняваше с тези на баща си и на Елизабет, не можеше да не се възхити от нейното хладнокръвие. За девойката беше много ценно, че всички бяха забравили за някогашното й увлечение, независимо от причините за тази забрава. Затова, когато адмирал Крофт се очертаваше като бъдещият наемател на Келинч Хол, за Ан беше истински късмет, че за някогашната история знаеха само трима от нейните познати, но те никога не биха изтървали и дума по този въпрос, а братът на капитана едва ли изобщо някога бе чувал за този краткотраен годеж. Свещеникът — много разумен и чувствителен човек — се беше преместил отдавна от техния край, а и по онова време още не беше женен, затова Ан се надяваше, че дори и да бе научил за годежа, едва ли щеше да го спомене пред някого.

По онова време сестрата на капитана придружаваше мъжа си и не беше в Англия, а пък Мери, по- малката сестра на Ан, още учеше и не живееше в имението, затова Ан допускаше, че не бе научила за този годеж, благодарение на деликатността или на гордостта на някои от посветените.

Окуражена от тази насока на разсъжденията си и от увереността, че лейди Ръсел все още живее в Келинч, а Мери на три мили разстояние от имението, девойката се надяваше да избегне всякакво чувство на неудобство при бъдещата си среща със семейството на адмирал Крофт.

Глава 5

Онази сутрин, когато семейство Крофт щяха да разглеждат имението, Ан намери за съвсем естествено да направи обичайната си разходка до лейди Ръсел и така да избегне срещата с тях, след което беше още по-естествено да изрази огромното си съжаление, че е пропуснала възможността да ги види.

Тази среща се оказа много удовлетворителна и за двете страни, които решиха да определят веднага условията на сделката. Всяка от дамите беше предразположена към добронамереност и затова не видя в държанието на другата нещо, освен изискани обноски. Що се отнася до господата, те се държаха изключително сърдечно, искрено и доброжелателно, а и щедростта на адмирала не можеше да не впечатли сър Уолтър, на когото многократните уверения на мистър Шепърд вече бяха внушили увереността, че адмиралът много е слушал за него като за образец на добро възпитание — така баронетът беше изкушен да демонстрира блестящите си маниери и да се покаже в най-добра светлина.

Къщата, обзавеждането и земята получиха одобрението на семейство Крофт, те пък, на свой ред, също бяха одобрени от отсрещната страна. Всичко бе уточнено по отношение на срокове и договорености, без най-малко различие в предварително изградените им мнения, което да внесе евентуални поправки в подготвения документ.

Сър Уолтър решително обяви адмирала за най-представителния моряк, когото някога е виждал, и дори заяви, че не би се срамувал да се по — каже в неговата компания навсякъде, при положение че собственият му фризьор пооправи малко косата на Крофт. Адмиралът отвърна с подобаваща сърдечност и добронамереност, които по време на разходката из имението изрази пред жена си чрез следната забележка: „Въпреки това, което ни казаха в Тонтън, скъпа, аз знаех, че бързо ще постигнем споразумение. Баронетът не представлява нищо особено, но поне изглежда безобиден“. Така изразените и от двете страни комплименти определено сочеха еднаква степен на взаимна симпатия.

Семейство Крофт трябваше да влезе във владение на собствеността по Архангеловден и нямаше никакво време за излишни отлагания и подготовки, затова сър Уолтър предложи преместването в Бат да се осъществи още през септември.

На лейди Ръсел никак не й се искаше Ан да отпътува толкова скоро и тъй като беше убедена, че мнението на момичето няма да натежи и от Ан няма да има никаква полза при избора на къща, направи всичко възможно тя да тръгне след другите и да я придружи до Бат чак след Коледа. За съжаление, самата лейди Ръсел имаше някакви ангажименти, заради които трябваше да отсъства от Келинч в продължение на няколко седмици и това осуети донякъде поканата й към Ан. Макар и да се притесняваше, че ослепителното слънце над Бат би предизвикало големи горещини дори и през септември и не й се искаше да се лиши от сладостта и тъгата на есенните месеци в Келинч, на самата Ан не й се оставаше и мислеше, че би било най-правилно и разумно да тръгне заедно с останалите, за да си спести донякъде мъката от раздялата с любимите места.

Стана обаче нещо, което й наложи да промени плановете си. Мери, която все не се чувстваше добре, непрекъснато мислеше за собствените си болежки и беше свикнала вечно да се оплаква пред Ан за какво ли не, изведнъж се почувства неразположена. Изпълнена с предчувствието, че няма да види бял ден през тази есен, тя помоли сестра си, всъщност не беше толкова молба, колкото изрично настояване, да не отива в Бат, а да остане при нея в Апъркрос Котидж и да й прави компания толкова дълго, колкото е необходимо.

— В никакъв случай не мога да се оправя без Ан — настояваше Мери, а Елизабет отговори: — В такъв случай съм сигурна, че Ан трябва да остане, и без това няма да ни трябва в Бат.

Макар и изразено по толкова груб начин, все пак е по-добре да си мислят, че от тебе може да има някаква полза, отколкото да те смятат за съвършено безполезен. Ан се зарадва, че може да помогне с нещо и че й се възлагат известни задължения, още повече, че ставаше дума за нейния край, за любимия й роден край.

Поканата на Мери облекчи лейди Ръсел. Бе решено, че Ан няма да тръгне за Бат, докато лейди Ръсел не дойде да я вземе, а дотогава щеше да гостува най-напред в Апъркрос Котидж, а после — в Келинч Лодж.

Уж всичко се нареждаше чудесно, но лейди Ръсел много се стресна, когато в намеренията на приятелите си от Келинч откри нещо доста нередно. Разбра се, че заедно със сър Уолтър и Елизабет за Бат се канеше да замине и мисис Клей, в качеството си на ценен съветник и особено необходим помощник във

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×