затова пък й отстъпваше по липса на такт и способност да възкресява по доста опасен начин минали случки и събития, а това беше важно, като се има предвид характера на някогашното му отношение към Ан. Още тогава и Ан, и лейди Ръсел бяха на мнение, че с една по-добра съпруга
до себе си от него би излязъл много по-достоен човек — жена, която би го разбирала и би му придала повече тежест и авторитет, би съумяла да изгради полезни навици и да събуди в него интерес към по- изтънчени и разумни занимания. Сега Чарлз не се занимаваше с нищо, което да изисква истинско увлечение — не обогатяваше ума си с книги или нещо друго, а просто си губеше времето в дреболии и влагаше в заниманията си най-вече физическа енергия. Беше в неизменно добро разположение на духа, не се влияеше от нерядко лошото настроение на жена си и Ан често се възхищаваше на търпението, с което се отнасяше към нейната вятърничавост. Дори и да се поскараха от време на време (и тогава на Ан й се щеше да не я въвличат толкова в разправиите си, защото и двамата се мъчеха да я привлекат на своя страна), като цяло за тях можеше да се каже, че са една щастлива двойка. И двамата бяха напълно единодушни по въпроса за необходимостта от повече пари или от някой щедър подарък от баща му, но и по тези въпроси той превъзхождаше жена си, която приемаше липсата на подарък, направо за срамна, докато Чарлз винаги бе склонен да приеме съществуването и на по-сериозно приложение на парите на бащата, както и да допусне правото му да ги харчи така, както намери за добре. Схващанията му за възпитанието на децата бяха по-разумни от тези на жена му, а и държанието му към тях бе къде-къде по-добро. Ан често го бе чувала да казва: „Бих могъл да ги възпитам добре, ако Мери не ми пречи“ и бе склонна да му вярва в това отношение, а когато чуваше Мери на свой ред да го укорява с „Чарлз така ги глези, че не мога да ги вкарам в пътя“, Ан не бе изпитала и най-малкото изкушение да каже: „Така си е“.
Най-неприятното в престоя й там беше обстоятелството, че и в двете къщи й се доверяваха прекалено много и тя беше в течение на тайните приказки, които си приказваха зад гърба едни на други. Смятаха, че има известно влияние върху сестра си и непрекъснато я молеха или й намекваха, че трябва да й внуши едно или друго, а това просто не беше възможно. „Бих искал да убедите Мери, че не е редно вечно да се представя за болна“ — бяха думите на Чарлз, а в някое от мрачните си настроения Мери започваше да нарежда: „Съвсем сигурна съм, че Чарлз не би повярвал колко съм зле дори и да умирам. Твърдо вярвам, че стига да искаш, Ан, ти можеш да го убедиш колко съм болна в действителност — много по-болна, отколкото самата аз бих признала.“
Мери често заявяваше: „Не обичам да пускам децата в Голямата къща, макар че баба им много иска да ги вижда, но тя така ги гали и разглезва, храни ги с какви ли не боклуци и сладкиши, че всеки път те се връщат оттам болни и после по цял ден капризничат и се сърдят.“ При първата възможност да остане насаме с Ан мисис Масгроув я дръпна настрана и побърза да й рече: „О, мис Ан, не мога да не призная как ми се ще мисис Чарлз да има вашето отношение към децата! С вас те са много по-различни. Във всеки случай са много разглезени обаче. Жалко, че не можете да научите сестра си как да ги възпитава. Бедните сладурчета, а иначе са най-здравите и хубави дечица, които някога съм виждала, честно ви казвам, ала мисис Чарлз не разбира как трябва да се държи с тях! Господи, какви главоболия ми създават понякога! Казвам ви, мис Ан, заради това не искам да ги виждам толкова често, колкото иначе бих желала. Мисис Чарлз може и да не е много доволна от това, че не ги каня по-редовно, но знаете колко неприятно е, човек непрекъснато да прави забележки — «не прави това», «не прави онова», или пък да им дава повече торта, отколкото е полезно за тях, само и само да стоят мирни и да може човек да ги изтърпи.“
Мери пък й разказа в общи линии следното: „Мисис Масгроув все си мисли, че прислужниците й са много свестни и всеки упрек към тях приема като престъпление в държавна измяна, но аз съм убедена, че вместо да си вършат работата, камериерката и перачката по цял ден се шляят из селото. Срещам ги всеки път, като изляза. Няма случай, когато отида при нашата бавачка, да не ги срещна там. Те биха развалили и Джемайма, ако тя не беше най-свястното, най-надеждното същество на света — нали самата Джемайма ми е казвала колко пъти са я увещавали да излезе с тях.“ От страна на мисис Масгроув това звучеше по следния начин: „За мене е закон да не се меся в работите на снаха си, защото зная колко е безсмислено това, но искам да споделя с вас, мис Ан, защото сигурно ще можете да оправите нещата, та искам да ви кажа, че мнението ми за бавачката на мисис Чарлз никак не е високо — странни работи съм чувала да се разправят за нея, все се развява нанякъде и се прави на една такава модерна дама, че само да се завърти наоколо и веднага ще развали всички останали прислужници. Знам, че мисис Чарлз е готова да се закълне в нея, но аз искам само да ви намекна, че трябва да си отваряте очите и не бива да се притеснявате да го кажете, ако видите нещо нередно.“
Мери на свой ред се оплакваше, че мисис Масгроув не й отдавала дължимото уважение, когато заедно с други гости се събирали на обяд в Голямата къща и не й давали възможност да се почувства у дома си, тъй като на мястото на господарката все слагали някой друг. Веднъж Ан излезе на разходка с госпожиците и когато стана дума за титли и хора с титли, едната от тях каза завистливо: „Всички знаят, че по тези въпроси вие проявявате пълно безразличие и свободомислие, затова и пред вас не се притеснявам да кажа колко са придирчиви някои хора за мястото си на масата. Много ми се ще някой да подхвърли на Мери, че би било много по-добре да не се инати толкова и да не гледа все да седне на мястото, което по право принадлежи на мама. Разбира се, никой не поставя под съмнение това нейно право, но от нейна страна би било по- прилично да не настоява толкова. Не че мама много държи на тези неща, но и други хора са го забелязали.“
Как би могла Ан да оправи всичко това? Какво друго можеше да стори, освен да слуша търпеливо, да успокоява и да се опитва да ги извини един пред друг, да им внуши по своя мек и ненатрапчив начин колко е важно близки съседи като тях да умеят да се търпят и да разшири кръга на тези внушения заради доброто на сестра си.
Иначе, във всяко друго отношение, гостуването й започна и продължи много добре. Духът й се повдигна от смяната на темите за разговор и на самото място, макар че беше едва на три мили разстояние от Келинч. Мери си имаше компания и оплакванията й понамаляха, а и ежедневното общуване с другото семейство само им беше от полза, тъй като в Котидж не разполагаха с по-подходящи занимания или отношения на привързаност и доверие, на които това общуване би могло да попречи. Едва ли беше възможно да се виждат по-често, тъй като си гостуваха всяка сутрин и нямаше вечер, в която да не се съберат и Ан си мислеше, че за това до голяма степен допринасяха внушителните фигури на мистър и мисис Масгроув, седнали на обичайните си места, както и смехът, бърборенето и пеенето на техните дъщери.
Ан свиреше много по-добре и от двете госпожици, но тя много добре съзнаваше, че тъй като не може да пее, не свири на арфа и най-вече няма любещи родители, които да стоят до нея и да се преструват на прехласнати, никой не обръща внимание на нейното изпълнение освен в случаите, когато искаха да проявят любезност или да се поразвлекат. Знаеше, че със свиренето си доставя удоволствие единствено на самата себе си и в това усещане нямаше нищо ново. С изключение на един кратък период от живота й, след като на четиринайсетгодишна възраст бе изгубила скъпата си майка, Ан не бе изпитала щастието да я слушат и да я насърчават истински ценители или поне хора с добър вкус. Тя бе свикнала да се чувства самотна в своята музика, а от пристрастната оценка на мистър и мисис Масгроув при изпълнението на дъщерите им, както и от съвършеното им равнодушие към всички останали, Ан изпитваше само радост заради тях и никакво унижение, че я подценяват.
Понякога в Голямата къща идваха и други гости. Нямаха много съседи, но у Масгроув идваха всички наоколо — с покана за обяд или пък се отбиваха просто така, и у тях винаги имаше много повече гости, отколкото в което и да е друго семейство.
Момичетата бяха луди по танците и понякога се случваше вечерите да завършат с малък и непредвиден от никого бал. Недалеч от Апъркрос живееше едно роднинско семейство; братовчедите не бяха така заможни и трябваше да разчитат на Масгроув за всичките си развлечения. Те бяха готови да дойдат по всяко време и да се притекат на помощ при изпълнението на някой инструмент или пък ако трябваше да се отиде някъде на танци. На Ан не й допадаше активното участие в тези развлечения и предпочиташе ролята на изпълнител, затова с часове свиреше всякакви народни танци, а мистър и мисис Масгроув приемаха това като проява на любезност от нейна страна и само това издигаше в очите им нейните музикални способности. Дори често й казваха по някоя добра дума от рода на „браво, мис Ан!“, „ама много хубавичко, нали?“, и „боже господи, как летят по пианото тези мънички пръсти!“
Така изминаха първите три седмици. Дойде Архангеловден и сърцето на Ан отново принадлежеше на Келинч. Любимият й дом беше в ръцете на други хора, други очи гледаха любимите стаи, мебели, горички и
