могла поне да срещне неговия поглед.
Думите на мистър Елиът също я притесниха и вече никак не й се разговаряше, нито й се щеше да седи толкова близо до него.
Първата част завърши. Ан се надяваше, че по-нататък нещата ще приемат благоприятен обрат. След известна размяна на празни приказки групата им реши да потърсят отнякъде чай. Ан беше една от малкото, които предпочетоха да останат в залата. Тя не стана от мястото си, лейди Ръсел също, но поне с удоволствие се отърва от мистър Елиът. Колкото и да се притесняваше заради лейди Ръсел, Ан нямаше намерение да избегне разговора с капитан Уентуърт, ако й се удадеше такава възможност. По изражението на лейди Ръсел разбра, че и тя го е видяла.
Но той не дойде при нея. Понякога й се струваше, че го вижда някъде в най-отдалечения край на стаята, но той не се приближи. Така нетърпеливо бе чакала антракта, а той вече свършваше без да се случи нещо. Останалите се върнаха, залата отново се изпълни с народ; всички търсеха местата си и малко по малко изпонасядаха, а на Ан й предстоеше да прекара още един час, изпълнена с удоволствие — или може би с горчиво съжаление. Още един час музика щеше да предизвика у някои слушатели наслада, у други — прозевки, според това дали човек наистина има изтънчен вкус или просто се превзема. За Ан този час обещаваше най-вече вълнение и тревога. Не би могла да си тръгне оттук спокойна, ако не види капитан Уентуърт още веднъж или поне не си разменят погледи като приятели.
Този път седнаха на различни места и промяната беше в полза на Ан. Полковник Уолис не пожела да седне, а мистър Елиът бе поканен да заеме мястото между Елизабет и мис Картре. Поканата бе отправена по начин, който не допускаше отказ. Благодарение на още няколко размествания и една малка хитрина, този път Ан успя да седне недалече от края на същата пейка, за да е по-близо до пътеката. Докато прилагаше малката си тактика, Ан не можеше да не се сети за мис Ларол, неповторимата мис Ларол, но от това сравнение не й стана по-леко. Все пак можеше да се каже, че бе сполучила, тъй още преди завършването на концерта новите й съседи си тръгнаха и Ан успя да седне в самия край на пейката.
Бе заела удобно място и до нея имаше празно пространство, когато отново успя да види капитан Уентуърт. Беше недалече от нея. Той също я видя, но й се стори мрачен и нерешителен. Все пак тръгна към нея, но се спря на още няколко места, преди да дойде. Ан усети, че се е случило нещо, промяната в него бе очевидна. Изражението на лицето му коренно се различаваше от онова в Осмоъгълната стая. Защо ли? Тя си помисли да не би причината да е в баща й или лейди в Ръсел. Може би са го погледнали неодобрително. Уентуърт каза мрачно няколко думи за концерта и отново й се стори същият, какъвто беше в Апъркрос. За миг Ан помисли, че е разочарован от изпълнението, че вероятно е очаквал нещо повече и ще бъде доволен, когато концертът най-после свърши. В отговор тя защити музикантите и мило каза, за да не го засегне, че изпълнението било чудесно. Лицето му просветна и на устните му се появи подобие на усмивка. Поговориха още няколко минути и настроението му като че ли се пооправи, дори се осмели да погледне към пейката и видя свободното място до Ан. В този момент някой я докосна по рамото и тя се обърна — беше мистър Елиът. Той се извини и я помоли да му преведе нещо от италиански. Мис Картре нямала търпение да разбере за какво се пее в следващата песен. Ан не можеше да откаже, но едва ли някога бе изпитвала по- голямо страдание от проявата на светска учтивост.
Беше неизбежно да не отдели няколко минути за превода, а когато отново можеше да разполага със себе си, тя се обърна и го потърси с поглед както преди, но разбра, че е останал до нея само за да се сбогува — сдържано и доста набързо. Искал да й пожелае приятна вечер, тръгвал си, налагало се да се прибере колкото може по-бързо.
— Нима не си струва да чуете и следващата песен? — попита Ан, внезапно озарена от мисъл, която я накара да прояви още по-голяма настойчивост.
— Не — отговори той с категоричен тон — тук няма нищо, заради което си струва да остана — след което се обърна и си тръгна.
Ан прозря с кристална яснота — той я ревнуваше от мистър Елиът! Това правеше поведението му напълно разбираемо. Капитан Уентуърт проявяваше ревност към нея.! Преди седмица не би могла дори да допусне, че това е възможно, не, не преди седмица, преди три часа! За миг тя изпита върховно удоволствие, но уви! — то веднага бе сменено от мисли в съвсем друга насока. Как би могла да успокои ревността му? Как да му обясни действителното положение на нещата? Как да му разкрие истинските си чувства при сегашното състояние на отношенията им, които без друго не бяха никак гладки? Тя с мъка си спомни за ухажването на мистър Елиът — вредата от него можеше да има непоправими последствия.
Глава 21
На другата сутрин Ан си припомни с удоволствие обещанието да посети мисис Смит, защото така й се удаваше възможност да избегне посещението на мистър Елиът, а единственото, което искаше да направи, бе точно това — да избягва мистър Елиът.
Въпреки неблагоприятните последствия от вниманието му към нея, тя му дължеше уважение, благодарност и дори съчувствие, затова продължаваше да изпитва добри чувства към него. Ан щеше винаги да си спомня с признателност необичайните обстоятелства на първата им среща. Тя смяташе, че със своите обноски, положение и искрен интерес към нея, той има всички основания да привлече вниманието й. Всъщност, Ан изпитваше към мистър Елиът доста смесени чувства — отношението му я ласкаеше и същевременно я смущаваше. Изпитваше и някакво съжаление, без да знае за какво. Нямаше смисъл да си задава въпроса как би погледнала на отношенията си с него, ако го нямаше капитан Уентуърт, защото така или иначе капитанът съществуваше и независимо от развоя на сегашните събития, сърцето й щеше завинаги да му принадлежи. Ан беше убедена, че като негова съпруга би контактувала по-спокойно с останалите мъже на света, отколкото след окончателната им раздяла.
Ан тръгна от Камден Плейс за Уестгейт Билдингс. Едва ли по улиците на Бат някога е стъпвал човек с по-прекрасни размисли в главата си, посветени на възвишена любов и вярност до гроб. Това й стигаше, за любов и вярност до гроб. Това й стигаше, за да може през целия път да се чувства ободрена и пречистена.
Знаеше, че приятелката й ще й се зарадва. Тази сутрин мисис Смит бе особено признателна за посещението, защото въпреки обещанието почти не се бе надявала Ан наистина да дойде.
Тя бърза я заразпитва как е минал концертът и Ан си спомни с радост за много неща, от което лицето й се оживи и тя с удоволствие заговори за предишната вечер. Онова, което можеше да каже, бе казано с чувство на удовлетвореност, но то бе съвсем недостатъчно, за да може човек да добие цялостна представа за ситуацията и определено не задоволяваше любопитството на мисис Смит, която вече бе научила от перачката и прислужницата много повече за успеха на вечерта, отколкото й бе разказала Ан. Тя се поинтересува кои личности са присъствали на концерта. Мисис Смит познаваше по име почти всички известни и благопристойни особи от батското общество.
— Предполагам, че са дошли и малките Дюран — каза тя — и са слушали музиката жадно и с отворени уста, както неоперените още лястовичета чакат поредната хапка. Не са изпуснали и един концерт досега.
— Да, макар че самата аз не ги видях, но чух мистър Елиът да казва, че са дошли.
— Ами Ибътсънови бяха ли там? И онези две нови за обществото красавици бяха ли с ирландския офицер, дето хората го сватосват за едната от тях?
— Не знам, струва ми се, че ги нямаше.
— А старата лейди Мери Маклийн? За нея дори не е нужно да питам — знам, че не би пропуснала такова събитие. Сигурно се е въртяла някъде около вас, след като сте отишли с лейди Далримпъл и разбира се, за вас са били отредени най-почетните места, близо до оркестъра.
— Не стана така, а точно от това се бях притеснила. Щеше да ми е неприятно във всяко отношение, но за щастие лейди Далримпъл предпочита да сяда по-настрани и от местата си можехме да чуваме чудесно — не казвам, че можехме да виждаме, защото аз почти не виждах какво става.
— О, все пак сте видели достатъчно неща, които са ви доставили удоволствие. Напълно разбираемо е. Човек може да изпита усещане за домашен уют дори сред тълпата, а на мен ми се струва, че точно такова чувство сте изпитали и вие. Компанията ви е била доста голяма и не сте имали нужда от никой друг.
— Може би трябваше по-добре да огледам присъстващите — каза Ан, макар че при тези думи много
