онзи миг, когато бе пристъпила към него в Осмоъгълната стая и го бе поздравила, когато бе дошъл мистър Елиът и отвлякъл вниманието й, оживено обсъдиха и още две-три неща, белязани с пърхането на надеждата или с нарастващо отчаяние.
— Да те виждам в компанията на хора, които бяха срещу мен, — възкликна той, — братовчед ти, неотлъчно до теб, да ти говори и да ти се усмихва, и да зная за всички ужасни предимства и разумни съображения за един подобен брак! Бях сигурен, че точно този брак искат всички, които се надяват да ти въздействат! Въпреки неохотата ти, дори и да не изпитваше нищо към него, не можех да не си давам сметка колко могъщи съюзници има той! Нима това не бе напълно достатъчно, за да изглеждам като пълен глупак? Как можех да гледам всичко това, без сърцето ми да се разкъсва от болка? Само като видях приятелката ти да седи до тебе, в душата ми нахлуха всички спомени за това, което стана някога, спомних си за силата на влиянието й върху теб и за неизличимия и вечен отпечатък, който оставиха нейните доводи върху живота ми — нима всичко това не беше срещу мен?
— Трябваше да откриеш разликата, — отговори меко Ан. — Сега не би се усъмнил в мене, обстоятелствата са толкова различни, а и аз съм много по-зряла. Ако някога направих грешка, като се поддадох на нечие внушение, не бива да забравяш и това, че доводите на разума и спокойствието надделяха над риска и опасността. Когато се оставих да ме разубедят, аз вярвах, че е мой дълг. И макар че в този случай чувството за дълг не ми помогна много, но действително бих поела огромен риск, ако се бях омъжила за човек, когото не обичам, а и бих погазила всякакво чувство за дълг.
— Може би е трябвало да се сетя за това, — каза той, — но просто не можех. Не виждах каква полза бих могъл да извлека за себе си от това, че бях открил и някои нови черти в характера ти — не виждах по какъв начин мога да се осланям на тях — чувствах се победен, забравен, погребан в същите чувства, които ме бяха измъчвали толкова години. Не можех да си мисля за теб по друг начин освен като за момичето, което някога се бе огънало и ме бе предало, и на което можеше да повлияе всеки, но не и аз. Видях те до жената, която ти навлече толкова години страдания, и нямах никакви основания да си мисля, че влиянието й върху теб е намаляло. А и може би трябва да добавим и силата на навика.
— Оставам с впечатление — каза Ан — че ако се бях държала с теб по-различно, щях да ти спестя много, дори всички тези терзания.
— Не, не, бих го приел единствено като проява на непринуденост, която ти дава сигурността на годежа с друг мъж. Тогава на концерта си тръгнах убеден, че ще се омъжиш за него, но въпреки всичко бях решил да те видя отново. Духът ми започваше да се бунтува срещу тази мисъл още щом отворех очи сутрин и аз усещах, че все още има причини за оставането ми тук.
Най-после Ан се прибра вкъщи и беше много по-щастлива, отколкото някой от близките й би могъл да допусне. Този разговор бе разсеял всичкото напрежение, болка и изненади на сутринта и тя влезе в своя дом толкова щастлива, че веднага побърза да смеси щастието си с мигновената мисъл колко нетрайно би могло до са окаже то. Тя размисли върху последните събития — продължително и задълбочено, и това я успокои — тези нейни размисли бяха най-доброто оръжие срещу всичко, което би могло да застрашава бурното й щастие. Ан се качи в стаята си и в дълбините на благодарното си сърце усети безстрашие и твърдост.
Свечери се и запалиха лампите в гостните, а скоро след това дойдоха и гостите. Не беше по-различно от събиране за игра на карти, амалгама от хора, които не се познават помежду си и от такива, които се познават прекалено добре. Всичко беше твърде банално, присъстващите бяха прекалено много, за да се установи между тях някаква близост, и прекалено малко, за да има разнообразие, но за Ан никога преди едно вечерно събиране не бе отлитало така бързо. Прекрасна и поруменяла от щастие и чувственост, тя предизвикваше всеобща възхита без да я търси и без да се интересува от нея. Беше весела и добронамерена към всички наоколо. Дойде и мистър Елиът, когото тя избягваше, но и съжаляваше. Беше й забавно да види що за хора са семейство Уолис. Лейди Далримпъл и мис Картре скоро щяха да се превърнат за нея в съвсем безвредни братовчедки. Не я беше грижа за мисис Клей, и нямаше причини да се черви заради обноските на баща си и сестра си сред обществото. С всички от семейство Масгроув можеше да си побъбри радостно и непринудено, а с добрия капитан Харвил се чувстваше като негова сестра. Лейди Ръсел се опита да я заговори на няколко пъти, но деликатната съвест на Ан пресече тези опити. С адмирала и мисис Крофт разговорите й бяха много сърдечни и Ан изпитваше към тях особен интерес, който същата съвест се опита да прикрие. Непрекъснато й се удаваха и отделни моменти, в които можеше да си поговори с капитан Уентуърт, като всеки път й се искаше следващият им разговор да е по-дълъг и през цялото време усещаше присъствието му сред всички останали.
При една от тези кратки срещи бяха застанали един до друг с вид на хора, които са погълнати от съзерцанието на прекрасен букет от парникови цветя. Ан се обади:
— Мислила съм много за миналото и съм се опитвала да съдя безпристрастно доброто и лошото, което то ми донесе. Убедена съм, че колкото и да съм страдала през всичките тези години, тогава постъпих правило, като се поддадох на въздействието на приятелката си, и вярвам, че с времето и ти ще започнеш да я харесваш. Тя ми беше като майка, но не искам да ме разбираш погрешно — нямам намерение да твърдя, тя никога не греши в съветите си. Вероятно това е бил един от онези случаи, при които един съвет се оказва добър или лош в зависимост от развоя на събитията, а за себе си вече със сигурност знам, че в случаи, които поне малко приличат на нашия, никога не бих си позволила да давам съвети. Но това, което исках да ти кажа, е, че тогава бях права, като се поддадох на нейните доводи, и че ако бях постъпила по друг начин, ако бях запазила годежа, щях да страдам много повече, отколкото след развалянето му, защото щях де изпитвам угризения на съвестта. Сега нямам в какво да упрекна чувствата си, защото човешката природа не може да бъде безукорна, и ако не греша, силно развитото чувство за дълг не е най-лошото качество у една жена.
Той я погледна, погледна и към лейди Ръсел, после погледът му отново се спря на нея и каза с тон, в който се усещаше преднамерен хлад:
— Засега не мога да й простя, но може би с времето и това ще стане. Смятам, че трябва да се държим великодушно с нейния син. Но аз също много съм мислил за миналото и един въпрос възникна някак само себе си, дали тогава не съм имал някой още по-голям враг от тази дама? Така е, и това си бях аз самият. Кажи ми, дали когато две години по-късно се върнах в Англия с няколко хиляди лири и бях назначен за капитан на „Лакония“, ти бях писал, ти щеше да отговориш на писмото ми? Кажи ми простичко, щеше ли да подновиш отново годежа ни?
— Дали щях да го подновя? — беше единственото, което можа да му отговори Ан, но интонацията й говореше сама за себе си.
— Мили боже! — извика той, — щяла си да го подновиш! Аз също се надявах, че е възможно и го желаех много силно, защото то би увенчавало всичките ми останали успехи в живота, но бях горд, прекалено горд, за да поискам отново ръката ти. Тогава не съм те разбирал. Бях сляп и не исках да те разбера и да се поставя на твое място. Този спомен би ми помогнал да простя по-лесно на всеки друг, отколкото на самия себе си, защото ако бях надвил гордостта си тогава, това щеше да ни спести шест години страдания. Това е болка, която не съм усещал преди. Бях свикнал с приятното чувство, че мога да имам всичко, което ми доставя удоволствие, гордеех се почетните резултати от упорития си труд и от справедливо присъдените ме награди. Като всички велики люде — каза той и се усмихна — ще трябва да направя усилие, за да подчиня ума си на съдбата и да се науча как мога да понеса повече щастие, отколкото заслужавам.
Глава 24
Кой може все още да се съмнява в развоя на последвалите събития? Когато двама млади си втълпят, че трябва да се оженят, съвсем сигурно е, че с упорито преследване на своята цел рано или късно ще я постигнат, колкото и да са бедни, неблагоразумни или пък неподходящи един за друг. Като край на тази история това може би не е най-добрата поука, но аз вярвам в нейната истина, защото щом успяват дори такива младежи, как можем да се съмняваме, че един капитан Уентуърт и една Ан Елиът не биха преодолели всякакви прегради, когато на тяхна страна са толкова могъщи преимущества като зрялост на ума и ясно осъзнаване на доброто и лошото, а между тези две неща — свободата да разполагат с прилични доходи? Трябва да признаем, че биха могли да се сблъскат с много по-сериозна съпротива от тази, която всъщност
