миниатюрен портрет. — Знаете ли кой е това?
— Разбира се, капитан Бенуик.
— Да, и можете да предположите за кого е предназначен. Но, — продължи той с приглушен глас — не е правен за нея. Помните ли, мис Елиът, как се разхождахме с вас в Лайм и вие казахте, че ви е мъчно за него? Тогава си помислих за миг, че… Няма значение. Този портрет е рисуван на нос Добра надежда. Там Бенуик се запознал с един интелигентен млад немец, художник по професия, и седнал да му позира, тъй като искал да изпълни желанието на горката ми сестра, която го помолила да й подари портрета си. След това го взел и си тръгнал за дома. А сега аз съм натоварен със задачата да го дам на друга жена! Няма как, трябва да изпълня заръката. Пък и на кой друг да го дам? Вярвам, че мога да разбера приятеля си, и наистина не ми е мъчно, че давам портрета на другата. Той сам го реши. — Харвил погледна към Уентуърт и добави: — Точно за това става дума в писмото. — Устните му потрепваха, когато в заключение добави: — Горката Фани! Тя не би го забравила толкова скоро!
— Не, — отговори Ан тихичко и с глас, в които се долавяше вълнението й, — напълно съм убедена в това.
— Просто не й беше в характера. Тя беше толкова влюбена в него.
— Не е в характера на никоя жена, която е истински влюбена.
Капитан Харвил се усмихна и подхвърли:
— И това за собствения си пол ли го казвате?
Ан също се усмихна и отговори:
— Да, ние определено не ви забравяме толкова бързо, колкото вие нас. Това е може би по-скоро наша горчива участ, отколкото наше достойнство. Правим го въпреки желанието си. Стоим вкъщи тихи, изолирани от света и не може да не се отдадем на чувствата си. А вие, мъжете, непрекъснато сте изправени пред изпитания. Имате професия, цел, работа от един или друг характер, и всички тези неща неизбежно ви запращат към въртележката на живота, а разнообразието и вечната ви заетост много скоро притъпяват спомена за някоя жена.
— Ако твърдите, че за това е виновна въртележката на живота, (с което, забележете, не мога да се съглася), то не се отнася за Бенуик. Той не е бил принуден да се бори. Моментът, в който бе сключен мирът, го завари на брега и оттогава насам той живее у нас, сред нашия малък семеен кръг.
— Така е, не споря, — каза Ан, — просто бях забравила. И до какъв извод стигнахме, капитан Харвил? Ако човек не се промени вътрешно под влиянието на външни обстоятелства, спокойно може да се промени и от неща, които идват отвътре, от самия него. Значи, просто такава е неговата природа, мъжката природа, която е изиграла своята роля и при капитан Бенуик.
— Не, не е мъжката природа, не мога да допусна, че тя е по — непостоянна от природата на жените и че ние сме по-склонни да забравяме онези, които истински обичаме или някога сме обичали. Убеден съм, че е точно обратното. Вярвам в пълното съответствие между нашата физическа и душевна сила — както са силни телата ни, такива са и нашите чувства. Можем да понесем най-тежките страдания и да победим най- ужасните мигове.
— Може би чувствата ви са силни, — отговори Ан, — но ако разсъждаваме на базата на същия принцип за съответствието, ще стигнем до извода, че нашите пък са много издръжливи. Мъжът е по-силен от жената, но жените живеят по-дълго, което е и точно обяснение на разбиранията ми за природата на женските чувства. И добре че е така, иначе би ви било още по-тежко. Вие се борите с трудностите, търпите лишения и живеете сред опасност. Все се трудите и се съсипвате от работа, изложени на безброй рискове и премеждия. Оставили сте своя дом, родина и приятели, не можете да разполагате нито с времето, нито със здравето, нито дори с живота си. Наистина би ви било още по-тежко, — каза тя и гласът й за малко да й измени, — ако чувствата ви бяха трайни като тези на жените.
— По този въпрос никога няма да стигнем до едно и също мнение — започна капитан Харвил, когато лек шум привлече вниманието им към онзи край на стаята, където седеше Уентуърт и откъдето досега не се чул нито звук. Не че там имаше нещо особено, просто писалката бе паднала, но Ан се стресна, като разбра, че масата му е много по-близо, отколкото й се бе сторило в началото. Вече започваше да си мисли, че е изтървал писалката си именно защото мисълта му е била заета с тях и се е опитвал да долови какво си говорят, но не допускаше да е чул кой знае какво.
— Написа ли писмото? — каза капитан Харвил.
— Не още, остават ми още няколко реда. След пет минути съм готов.
— Няма нужда да бързаш. Ще бъда готов едва когато си готов и ти, пък и това тук е чудесно място за хвърляне на котва, — каза той и се усмихна към Ан, — имаме си каквото ни душа поиска и нищо не ни липсва. Не се чува и сигнал за увеличаване на скоростта. Е, мис Елиът, — той понижи глас, — както ви казвах, никога няма да се разберем по този въпрос, вероятно никой мъж и никоя жена няма да могат. Само ми позволете да отбележа, че всички разкази за подобни случаи са против вас — няма значение дали са в поезия или проза. Ако паметта ми беше като тази на Бенуик, щях да ви изброя поне петдесет цитата, които доказват моята позиция по въпроса. Струва ми се, че едва ли съм отварял книга в живота си, в която да не стане дума за женското непостоянство. В песните и поговорките също се говори за тяхната изневяра, но може би вие ще кажете, че са били писани от мъже, а?
— Може и да кажа. Да, да, ако обичате, без примери от литературата, моля. Мъжете са поставени в далеч по-изгодни условия от нас, защото разказват нещата така, както на тях им изнася. Образованието винаги е било тяхна привилегия, а и все те държат писалката. Не допускам, че ще докажем каквото и да било с примери от литературата.
— Как тогава да го докажем?
— Никак, просто няма да можем. По този въпрос не може да има никакви доказателства. За разлики с подобен характер не може да съществува доказателство. Вероятно и двамата сме леко пристрастни към собствения си пол, и изказваме на базата на тези свои пристрастия куп обстоятелства в своя полза — все неща, които са се случили в нашата собствена среда. Много от тези обстоятелства (може би точно онези случаи, които са ни направили най-силно впечатление) може би са такива, че не могат да бъдат дадени за пример, защото хората ще ни обвинят в прекалено високо самочувствие или че сме казали нещо, което не е трябвало да се казва.
— Ах, — възкликна силно развълнуваният капитан Харвил, — ако можех само да ви обясня как страда един мъж, когато хвърли последен поглед към жена си и децата си, и чак до хоризонта не изпуска от очи кораба, който ги отнася далече от него, а после се извръща и си казва: „Само бог знае дали ще се видим някога пак!“ Ако можех да ви разкажа как светва в душата му, когато пак ги види отново. Как, след като го е нямало година време, а трябва да замине за друго пристанище, той брои дните, които ще са им необходими да дойдат да го видят, преструва се и лъже сам себе си с думите: „Не е възможно да пристигнат по-рано от еди-кога-си“, а се надява, че може би ще се появят поне няколко часа по-рано; а когато най-после ги види, разбира, че сякаш самото небе им е дало крила и те наистина са пристигнали малко по-рано! Ако можех да ви обясня какво значи всичко това, както и всичко, което един мъж трябва да прави и да изтърпи, подвизите, на които е способен в името на най-скъпите същества в своя живот! Вие разбирате, нали, че говоря за онези мъже, в чиито гърди бие истинско сърце, — каза той и притисна ръка до гърдите си.
— О, — възкликна нетърпеливо Ан, — вярвам, че мога да отдам дължимото на вашите чувства, както и на чувствата на други мъже като вас. Опазил ме бог, да подценявам пламенната обич и преданост на някой мой брат или сестра! Бих заслужавала дълбоко презрение, ако започна да твърдя, че само жените знаят какво е истинска любов и вярност. Не, аз вярвам, че сте готови на всякакви геройства и какви ли не добри дела в името на своето семейство. Зная, че сте в състояние да се преборите с всичко, а в къщи — да проявите огромно търпение, ако… ще ми позволите ли да си изразя така — ако има кого да обичате. Искам да кажа, ако вашата любима е жива и живее за вас. Единственото, с което моят пол ви превъзхожда (и то съвсем не е за завиждане, не е нужно да се стремите към него) — е, че можем да обичаме много по-дълго, след като любимият човек или надеждата за него са си отишли.
Тя не успя да продължи веднага. Сърцето й бе натежало от вълнение, а гърдите й едва успяваха да си поемат въздух.
— Вие имате златно сърце! — възкликна капитан Харвил и нежно сложи ръка на рамото й. — С вас човек дори не може да се скара. А и езикът ми се връзва, когато се сетя за Бенуик.
Вниманието им бе привлечено към другите в стаята — мисис Крофт се канеше да си тръгва.
