изобщо научава за това. И естествено не съществува какъвто и да било организиран надзор над дейността и персонала на „Мосад“.
Важността на едно подобаващо политическо ръководство над разузнавателните служби е обобщена от сър Уилям Стивънсън в увода към „Човекът, наречен Неустрашимия“, където той изтъква, че разузнаването е абсолютно необходимо за една демокрация, ако тя иска да избегне злощастията и дори пълната си гибел.
„Измежду все по-съвършените оръжия, пръснати по света, разузнаването е нещо съществено, може би най-важното — пише той. — Но поради своята секретност то е най-опасното. Нужно е изграждането на самозащита, която да предотвратява злоупотребата с него, да го контролира и своевременно да го коригира. Но както и във всяко друго начинание, решаващата роля имат характерът и мъдростта на онези, на които то е поверено. В единството на това ръководство е надеждата на всички свободни хора.“
Друг основателен въпрос около историята на Виктор е как един дребен сътрудник на Института, така наричат „Мосад“, твърди, че знае толкова много неща за него. Това е интересно. Отговорът обаче е изненадващо прост.
Първо, като организация „Мосад“ е с ограничен състав.
Найджъл Уест (псевдоним на британския депутат от торите Рупърт Аласън) в своята книга „Игри на разузнаване“ пише, че главната квартира на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, която всъщност започва още от Джордж Вашингтон Паркуей, извън границите на Вашингтон има около 25 000 служители, повечето от които не полагат никакви усилия да прикрият същността на работата си.
В целия „Мосад“ има едва 1200 служители, в това число чиновници и почистващ персонал — всички те са инструктирани да казват, ако ги питат, че работят към Министерството на отбраната.
Уест добавя, че „според сведенията, получени чрез разни съветски дисиденти, КГБ разполага с 15 000 офицери към Първо главно управление, изпратени в чужбина, и с около 3000 в главната квартира в Тёплый стан, непосредствено след Московското околовръстно шосе на югозапад от столицата“. Но това е било през петдесетте. Според по-нови данни служителите на КГБ са повече от 250 000, пръснати из различните краища на света. Дори обучените служители на DGI1, пръснати из кубинските дипломатически мисии, наброяват повече от 2000.
„Мосад“ — ако искате вярвайте — разполага само с 30 до 35 секретни разузнавачи, или катси, които изпълняват специални задачи из разни страни едновременно. Главната причина за тази необичайно малка бройка, както ще разберете от тази книга, е, че за разлика от други страни Израел може да разчита на значителен брой верни хора, живеещи из еврейските общности по цял свят. Това се постига чрез уникалната система на саяним, доброволни помагачи от еврейски произход.
Виктор е водил дневник на своите лични преживявания и на тези на мнозина други. Той трудно запомня текстове, но има отлична фотографска памет за схеми, планове и други подобни данни от решаващо значение за успешните действия на разузнаването. И тъй като „Мосад“ е толкова малка и компактна организация, той е имал достъп до специални компютърни файлове и устни разкази, които биха били недосегаеми за някой по-нисш служител на ЦРУ или КГБ. Дори като студенти той и неговите колеги са имали достъп до главния компютър на „Мосад“ и безброй часове са прекарани в изучаване на най-дребни подробности, свързани с бивши и настоящи операции. Целта е била да се обучат новите кадри как следва да се проведе една операция и как да се избягнат минали грешки.
В допълнение, макар че е трудно да се обясни, уникалното историческо единство на еврейската общност, нейната вътрешна убеденост, че независимо от политическите различия те всички трябва да са заедно и да се пазят сами от враговете си, води до откритост помежду им, която трудно може да се наблюдава при служителите на, да речем, ЦРУ или КГБ. С една дума, помежду си те се чувстват свободни да говорят в най-големи подробности. И говорят.
Разбира се, искам да благодаря на Виктор за предоставената ми възможност да разкажа открито тази забележителна история. Искам също да благодаря на моята съпруга Лидия за твърдата й подкрепа на това начинание, особено след като характерът на предложеното ви четиво води до нови и нови тревоги за мен, по-големи от свързаните с обичайната ми политическа дейност.
И още нещо: парламентарната библиотека в Отава отново ми оказа неизменната си помощ.
Пролог
Операция „Сфинкс“
Бутрус Ебен Халим нямаше вина, че бе зяпнал жената. В крайна сметка тя беше апетитна блондинка, свикнала да носи тесни панталони и ниско изрязани блузи, разкриващи от нея точно колкото да накара всеки мъж да пожелае останалото.
Тя се появяваше на неговата автобусна спирка във Вилжюиф, южните покрайнини на Париж, всеки ден през последната седмица. Там спираха само два автобуса — местният и междуградският за Париж. Нямаше как да не бъде забелязана измежду малцината редовни пътници. Всъщност това бе и целта, макар че Халим не го знаеше.
Беше август 1978 г. Нейният маршрут, както и неговият, явно не се променяше. Тя стоеше там, когато Халим идваше и се качваше на автобуса си. Малко по-късно пристигаше някакъв светлокож, синеок и изискано облечен мъж с двуместно червено ферари ВВ-512 и качваше блондинката, а после изфирясваха бог знае накъде.
Халим бе иракчанин. Жена му Самира не можеше повече да понася нито него, нито ужасния живот, който водеха в Париж. Може би именно поради това той прекарваше по-голямата част от самотното си пътуване в мисли около жената от спирката. Време поне не му липсваше. Халим нямаше намерение да приказва с когото и да било по пътя. Иракското контраразузнаване му бе наредило да отива до работата си по заобиколен път и често да сменя маршрута си. Единствените места, през които той винаги минаваше, бяха автобусната спирка близо до дома му във Вилжюиф и станцията на метрото в гарата „Сен Лазар“. Там Халим хващаше влака до Сарсел на север от града, където работеше върху строго секретния проект по създаването на ядрен реактор в Ирак.
Един ден вторият автобус дойде преди ферарито. Жената хвърли поглед надолу по улицата, но колата я нямаше, тогава тя сви рамене и се качи в автобуса. Този на Халим бе временно забавен от дребен „инцидент“ две сгради по-надолу, където някакво пежо спря пред него.
Малко по-късно пристигна ферарито. Шофьорът се огледа за момичето, а Халим, разбирайки какво е станало, се провикна на френски, че тя се е качила в автобуса. Мъжът изглеждаше объркан и проговори на английски, при което Халим му повтори същото и на този език. Човекът поблагодари и го попита накъде отива. Халим отвърна, че трябва да стигне до станцията „Мадлен“, недалеч от „Сен Лазар“, и шофьорът Рен С., който се представи на Халим с името Джек Донован, отговори, че и той пътува в същата посока, и му предложи да го откара.
„Защо не“ — помисли си Халим, докато се наместваше по-удобно на седалката.
Рибата се хвана на кукичката. И ако късметът не изневереше, се очертаваше добър удар за „Мосад“.
Операция „Сфинкс“ завърши зрелищно на 7 юни 1981 година, когато доставените от САЩ израелски бомбардировачи унищожиха иракския ядрен комплекс Тамуз 17 (или Осирак) при Туейта, непосредствено до Багдад, след дръзка атака над вражеската територия. Но това стана едва след години на международни интриги, тънка дипломатическа игра, диверсии и политически убийства, с които „Мосад“ успя да забави изграждането на обекта, въпреки че не можа да го спре.
Израел бе пряко засегнат от този проект още от момента, когато Франция подписа споразумение да създаде за Ирак (тогава втория й по важност доставчик на нефт) център за ядрени изследвания. Това се случи в разгара на енергийната криза през 1973 година. Кризата рязко увеличи интереса към ядрената енергия като алтернативен източник и страните, които произвеждаха подобни технологии, драстично
