увеличиха продажбите си в чужбина. По това време Франция искаше да продаде на Ирак 700-мегаватов ядрен реактор с индустриално предназначение.
Ирак непрекъснато подчертаваше, че центърът за ядрени изследвания е построен изцяло за мирни цели, главно за да осигурява електричество за Багдад. Обаче Израел основателно се страхуваше, че там ще се произвеждат ядрени оръжия, които в една бъдеща война ще се насочат срещу него самия.
Французите бяха съгласни да доставят 93-процентов уран за два реактора, който бе получен във военния завод за обогатяване на руда в Пиерлат. Франция трябваше да продаде на Ирак на четири партиди общо 70 кг обогатен уран, достатъчен за създаването на четири ядрени заряда. Тогавашният президент на САЩ Джими Картър се бе противопоставил на този атомен трансфер, впрочем главното му постижение в областта на външната политика, и американските дипломати усилено сновяха между французи и иракчани, за да ги накарат да променят плановете си.
Дори и от френска страна започнаха да се досещат за намеренията на Ирак, когато тази страна отхвърли под най-плосък предлог идеята да се замести обогатеният уран с по-малко опасно гориво, наречено „карамел“: вещество, от което можеше да се добива атомна енергия, но не и атомни бомби.
Ирак бе твърд като диамант в позицията си. Сделката си е сделка. През юли 1980 година на една пресконференция в Багдад силният на деня Саддам Хюсеин се подигра с тревогата на Израел с думите, че преди години ционистките кръгове в Европа смятали арабите за диви и нецивилизовани хора, които можели единствено да препускат на камили из пустинята. Днес обаче същите тези кръгове открито признавали, че Ирак е на път да произведе собствена атомна бомба.
Фактът, че Ирак наистина бе доста напреднал в тези изследвания, накара АМАН (военното разузнаване на Израел) в края на седемдесетте години да изпрати меморандум с черния печат „съвършено секретно“ до Цви Замир, висок и слаб, но вече оплешивяващ генерал от запаса, който по това време оглавяваше „Мосад“. АМАН се нуждаеше от по-точна вътрешна информация за етапа, достигнат от Ирак в този проект. Затова Давид Биран, шеф на „Цомет“ (отдел на „Мосад“ за набиране на сътрудници), трябваше да се срещне със Замир. Биран беше тромав и кръглолик, известен с добрия си вкус човек, който бе направил кариера в „Мосад“. Той извика поотделно всички началници на отдели и им нареди да открият незабавно някой свързан със завода производител в Сарсел, Франция.
Нищо не излезе от изтощителното двудневно ровене из списъците на личния състав, тъй че Биран се принуди да извика при себе си началника на парижката резидентура Давид Арбел, белокос полиглот, дългогодишен служител на „Мосад“, за да му съобщи необходимите подробности около задачата. Както всички резидентури и тази в Париж беше внедрена дълбоко в структурите на израелското посолство. Арбел, който я ръководеше, имаше по-голяма власт дори от посланика. Служителите на „Мосад“ контролират дипломатическите пратки (така наречените ДИП) и цялата поща от и за посолството минава през тях. На тяхно разположение е и контингент от тайни квартири, известен под името „служебни апартаменти“. Само в Лондон например съществуват сто такива апартамента и още петдесет други са взети под наем.
Мрежата на саяним, еврейските доброволни сътрудници от всички области на живота, бе създадена и в Париж. Един от тях, известен под името Жак Марсел, работеше в ядрения завод „Сарсел“. Ако операцията бе по-маловажна, едва ли щяха да го накарат да се сдобие с оригинален документ. Обикновено информацията се предава устно или в краен случай се преснима на ксерокс. Взимането на документ предполага риск да бъде установена липсата му и излага саяна на опасност. Но в случая бе решено да се осигури оригиналният документ, главно защото арабските имена често се бъркат (в различни случаи се използват различни имена).
Поради това Марсел трябваше да се добере до списъка на целия иракски персонал, работещ там, просто за всеки случай.
Тъй като според плана Марсел трябваше да отиде в Париж за някаква среща идната седмица, му наредиха да вземе списъка в жабката на колата заедно с други безобидни документи и така да ги донесе на срещата. Предната вечер при него се отби катса от „Мосад“ (действащ разузнавач), който му даде инструкции и извади дубликат на ключа от жабката. В определения час Марсел щеше да направи една обиколка по съседната улица близо до Военното училище: там щеше да види паркирано червено пежо с особена лепенка на задното стъкло. Тази кола трябваше да бъде наета и да я оставят за през нощта пред някакво кафене, за да бъде осигурено място за паркиране, нещо, съществено за град като Париж. Марсел трябваше да направи пълна обиколка на квартала и щом се върнеше на същото място, пежото щеше да се изтегли, така че да може да паркира вместо него. След това просто трябваше да отиде на срещата си и да остави папката с документите в жабката.
Тъй като служителите в стратегическите производства са често обект на внезапни проверки, Марсел бе проследен от „Мосад“ по пътя към срещата си, без да подозира това. След като за пореден път се увериха, че няма опашка, двамата мъже, изпратени от „Мосад“, прибраха папката и влязоха в кафенето. Докато единият поръчваше, другият отиде до тоалетната. Там той извади камера с четири сгъваеми алуминиеви крачета, тип „клещи“. Това устройство спестява доста време и усилия, защото е снабдено с автоматична фокусировка и специални многослойни касетки, създадени във фотографския отдел на „Мосад“, които могат да поберат до 500 пози на една-единствена лента. След като крачетата се разгънат, документите могат бързо да се прекарват пред обектива с помощта на едно гумено приспособление, което операторът държи между зъбите си, за да затваря обектива след всяка снимка. Когато пресне и трите страници, мъжът прибра папката обратно в колата на Марсел и изчезна.
Имената бяха моментално изпратени чрез компютъра до Парижкото бюро в Тел Авив с помощта на използваната от „Мосад“ двойна кодираща система. Всяка фонема отговаря на дадено число. Например, ако името е Абдул, аб може да се представи като 7, а дул като 21. За по-сложните случаи всяко число има собствен код — буква или друго число. Тази кодираща схема се променя всяка седмица. Дори и при това положение съобщението съдържа в себе си само половината от смисъла, така че едната част да дава ключ за кода на аб, а другата ключ за кода на дул. Ако случайно тази информация попадне в чужди ръце, тя ще бъде безсмислена за този, който се опита да я дешифрира. Така целият списък на персонала бе изпратен в две отделни компютърни предавания.
Веднага щом имената и длъжностите бяха дешифрирани в Тел Авив, ги изпратиха до съответните отдели на „Мосад“ и АМАН. Но тъй като иракският персонал, работещ в Сарсел, бе съставен предимно от учени, които в миналото не бяха считани за опасни, „Мосад“ имаше съвсем малко сведения за тях.
От шефа на „Цомет“ дойде ново нареждане: избягвайте трудностите, т.е. да се открие най-лесният за използване човек. И бързо. Ето как попаднаха на Бутрус Ебен Халим. Изборът щеше да се окаже сполучлив, но тогава го предпочетоха пред другите, защото само той бе оставил домашния си адрес. Това означаваше, че или останалите са били по-конспиративно настроени, или са живели във военни квартали близо до завода. Халим беше женен — само половината от другите бяха, — но нямаше деца. Не беше обичайно за четиридесет и две годишен иракчанин да няма деца или да не носи по някакъв начин отпечатъка на сполучлив брак.
Сега, когато вече си имаха „мишена“, следващият въпрос бе как да го „вербуват“, особено след като от Тел Авив дадоха да се разбере, че това трябва да бъде „айн ефес“, доста силен израз на иврит, означаващ „операция без грешка“.
За изпълнението на тази задача бяха нужни две групи. Първата, „Ярид“, която отговаряше за безопасното протичане на операцията в Европа, трябваше да проследява съвсем точно Халим и жена му Самира. Къде ходят, с кого се срещат, кога… Те трябваше да разберат на кого служи Халим, на Ирак или Франция, и да осигурят апартамент чрез един евреин, техен помощник (един от парижките саяни по недвижимото имущество бе натоварен с намирането на апартамент в посочения квартал, като, разбира се, не трябваше да задава никакви въпроси).
Втората група, „Невиот“, трябваше да прониква навсякъде, където е необходимо, да извършва щателен оглед на посочени апартаменти и да инсталира подслушвателни устройства — „дървеници“, ако трябва да се монтира в масата или в перваза например, или „манисто“, ако се изискваше телефон.
Отрядът „Ярид“, осигуряващ безопасното протичане на операцията в Европа, се състоеше от три групи, всяка от седем до девет души, като две от тях действаха в чужбина, а третата в Израел беше резервна. Възлагането на задача на някоя от групите обикновено предизвикваше доста разгорещени спорове, защото всяка нова операция, в която те участваха, се считаше за жизненоважна.
Отрядът „Невиот“ също се състоеше от три групи, но от експерти, обучени в извличане на информация
