На летището в Амстердам Халим бе посрещнат от лимузина, която го откара в кантората. Останалите вече се бяха събрали.
Двамата бизнесмени бяха Ицик, Е., катса на „Мосад“, и Бенджамин Голдщайн, снабден с германски паспорт. Той показа на Халим една от пневматичните тръби като модел, който щяха да изследват.
След началните дискусии Рен и Ицик напуснаха стаята под предлог, че ще разгледат финансовата страна на сделката, оставяйки двамата учени да разискват техническите детайли. Общият им интерес и познания сякаш ги сближиха и Голдщайн попита Халим откъде знае толкова много за ядрената индустрия. Въпросът му беше точно като изстрел на тъмно, но ненадейно улучи целта, защото подозренията на Халим бяха напълно изчезнали, и той разказа за работата си.
По-късно, когато Голдщайн съобщи на Ицик за признанията на Халим, те решиха да поканят нищо неподозиращия иракчанин на вечеря. Рен трябваше да се извини, че не може да дойде.
По време на вечерята двамата разказаха, че работят по план за продажба на ядрени заводи на страните от третия свят. За мирни цели, разбира се.
— Вашият проект представлява за нас един съвършен модел, който може да бъде продаден на тези хора — каза Ицик.
— Ще са необходими, разбира се, и някои малки детайли, планове, такива неща, а после от това ще направим цяло състояние. Само че ще трябва да си остане между нас. Не искаме Донован да научава, защото и той ще иска дял. Ние сме се свързали с когота трябва, ти имаш експертизата… Наистина нямаме нужда от него.
— Ами не знам — обади се Халим. — Той винаги е бил добър към мен. Пък и това не е ли малко опасно?
— Глупости. Няма никаква опасност — каза Ицик. — Ти трябва да имаш достъп до тези неща. А ние искаме само да ги използваме като модел, това е всичко. Ще ти платим хубаво и никой никога няма да научи. Как ще разберат? Такива неща са ставали винаги.
— Предполагам — каза Халим, като все още се колебаеше, но вече видимо заинтригуван от перспективата за големи пари. — А Донован? Не ми харесват тези работи зад гърба му.
— Мислиш ли, че той те осведомява за всичките си сделки? Хайде. Той никога не ще научи. Бъди си приятел с Донован и си върши работата с нас. Ние никога не бихме допуснали той да узнае, защото ще иска дял.
Сега вече наистина го бяха спечелили. Обещанието за богатства, чийто произход завинаги ще остане тайна, окончателно преля чашата. Все пак Голдщайн му бе симпатичен и той се държеше непринудено, сякаш не им помагаше да създадат бомба. А и защо трябваше Донован някога изобщо да научава. Така че, мислеше си Халим, защо не?
Халим бе официално завербуван и като повечето завербувани изобщо и не подозираше.
Донован му плати 8000 щатски долара за помощта му с тръбите и на следващия ден след пищно празненство, което завърши с жена в леглото, щастливият иракчанин бе върнат с частния самолет обратно в Париж.
На този етап Донован трябваше да изчезне, за да спести на Халим неудобството от премълчаните неща. За известно време той наистина изчезна, въпреки че остави на Халим телефонния си номер в Лондон, в случай че има нещо. Донован каза, че заминава да сключи сделка в Англия и не бил сигурен колко време ще отсъства.
Два дни по-късно Халим се срещна в Париж с новите си бизнеспартньори. Ицик, много по-настоятелен от Донован, искаше цялостен план на оборудването на завода, детайли за разположението и капацитета му, а също и прецизна програма за изграждането му.
В началото Халим се справяше без видими проблеми. Двамата израелци го научиха как да преснима, използвайки „пейпър пейпър“, специална хартия, която се поставя върху документа, който трябва да се снима, а отгоре за няколко часа се затиска с книга или друг предмет. Текстът се пренася на хартията, която изглежда като обикновената, но когато се обработи, получава се образът на снимания материал.
Ицик искаше от Халим все повече и повече информация и на всеки етап се разплащаше щедро. Но с времето иракчанинът започна да показва признаци на смущение, т.нар. „шпионска реакция“ — заливаха го горещи и студени вълни, не намираше покой, не можеше да заспи.
Типични психологически симптоми, предизвикани от непрестанния страх, че ще го хванат. Колкото повече се заплиташе играта, толкова по-голям ставаше страхът от евентуални последици.
Какво да се прави? Единственото, което му идваше наум, бе да се обади на своя приятел Донован. Той би могъл да знае. Той познаваше хора на високопоставени и мистериозни места.
— Трябва да ми помогнеш — проплака Халим. — Имам проблем, но не мога да говоря за това по телефона. В беда съм и имам нужда от помощта ти.
— За това са приятелите — увери го Донован и му каза, че се връща след два дни. Срещнаха се в „Софител“.
— Измамиха ме — викаше Халим и си призна за „секретната сделка“ с немската компания в Амстердам. — Съжалявам. Ти беше такъв добър приятел, а аз бях подмамен от парите. Жена ми винаги е искала да печеля повече. В това видях шанса си. Постъпих толкова егоистично и глупаво. Моля те, прости ми. Така се нуждая от помощта ти!
Донован се показа крайно великодушен към Халим.
— Това е бизнес — каза той, но предположи също така, че немците може би са агенти на ЦРУ.
Халим застина.
— Дадох им всичко, което можах — каза той за радост на Рен, — а те ме натискат за още.
— Нека помислим — рече Донован. — Познавам някои хора. Все пак не си първият, който някога е бил подмамван с пари. Но хайде сега да се отпуснем и да се позабавляваме. Тези неща рядко са толкова лоши, колкото изглеждат на пръв поглед.
Тази вечер Донован и Халим излязоха да вечерят и да пийнат по нещо. След това Донован му доведе жена.
— Тя ще те накара да се отпуснеш — засмя се той.
И тя наистина щеше да се постарае. Само пет месеца бяха изминали от началото на операцията, а събитията се развиваха направо светкавично за начинание от такъв мащаб. Но залогът бе голям и трябваше да се действа бързо. А и Халим беше толкова напрегнат и изплашен, че трябваше да бъде обработван съвсем внимателно.
След още една дълга и разгорещена дискусия в тайната квартира бе решено Рен да се върне при Халим и да му каже, че в края на краищата това е операция на ЦРУ.
— Ще ме обесят — крещеше Халим. — Ще ме обесят.
— Няма — каза му Донован. — Това не ти е като да работиш за израелците. Не е чак толкова лошо. Между другото, кой ще узнае? Сключил съм с тях сделка. Ще им дадеш още мъничко информация и ще те оставят на мира.
— Какво? Какво още мога да им кажа?
— Ами за мен това нищо не означава, предполагам ти по-добре знаеш. — Донован извади от джоба си някакъв лист.
— А, ето го. Те искат да разберат как ще отговори Ирак на евентуално предложение от страна на Франция за замествано на обогатеното вещество с така наречения карамел. Кажи им само това и те никога вече не ще ти досаждат. Нямат интерес да ти навредят. Те просто искат тази информация. Халим му каза, че Ирак държи на обогатения уран, но така или иначе Яхия Ел Месад, физик, роден в Египет, ще пристигне след няколко дни на инспекция и ще реши въпроса от името на Ирак.
— Ти ще се срещнеш ли с него? — попита Донован.
— Да. Той ще се срещне с всички, които работят по проекта.
— Добре, тогава може би ще успееш да се добереш до тази информация, а след това край на мъките ти.
Халим, видимо облекчен, побърза да си тръгне. Тъй като сега имаше пари, Халим си бе наел своя
