компаньонка. Тя бе приятелка на Мари-Клод Магал, жена, която мислеше, че служи на местната полиция за „лесни пари“, но в действителност подпомагаше „Мосад“. И наистина, когато Халим каза на Магал, че иска да стане редовен клиент, тя му даде адреса на тази своя приятелка, както Донован й бе наредил.
Сега Донован настояваше пред Халим да покани Месад на вечеря в едно бистро, където и той щеше съвсем случайно да „намине“.
В уречената вечер Халим, уж съвсем изненадан, представи приятеля си Донован на Месад. Предпазливият Месад обаче след необходимите за случая любезности пожела да се върне на масата си. Халим бе твърде нервен, за да повдигне пред Месад въпроса за карамела, а и ученият не даде вид, че се интересува от обясненията му, че неговият приятел Донован можел да купи почти всичко и би могъл да бъде полезен някой ден.
По-късно, същата вечер, Халим се обади на Донован да му каже, че всякакъв опит да измъкне нещо от Месад се е оказал безуспешен. На следната вечер в апартамента Донован убеждаваше Халим, че ако предостави програмата за стоките по море от Сарсел за Ирак, това ще задоволи ЦРУ и случаят ще бъде окончателно приключен.
Междувременно „Мосад“ научи от един свой „бял“ агент от Министерството на финансите на Франция, че Ирак не бе склонен да приеме подмяната на обогатения уран с карамел. Все пак Месад си оставаше най- добре запознат с проекта и би бил твърде ценен, стига да успеят да се доберат до него.
Самира се върна от Ирак и откри, че Халим се е променил. Твърдеше, че е получил повишение в службата, беше станал по-романтичен и започнаха да излизат заедно по ресторанти. Дори обмисляха възможността да си купят кола.
Въпреки че Халим бе талантлив учен, той бе неориентиран в практическите страни на живота. Една вечер, малко след като жена му се прибра, той й разказа за приятеля си Донован и своите проблеми с ЦРУ. Тя просто побесня. На два пъти по време на разправията му напомни, че вероятно се касае за израелското разузнаване, а не за ЦРУ.
— Какво ги е грижа американците? — крещеше тя. — Кой друг освен израилтяните и глупавата дъщеря на майка ми изобщо ще си прави труд да говори с тебе?
В крайна сметка тя не бе толкова глупава.
Шофьорите на двата камиона, които караха двигатели от завода в Дасо Брек за изтребителите „Мираж“ в хангара на Ла Сен сюр Мер, малко градче на Френската ривиера недалеч от Тулон, не заподозряха нищо, когато по пътя към тях се присъедини трети камион. Датата беше 3 април 1979 година.
Израелците бяха скрили в голям метален контейнер петима диверсанти от отряда „Невиот“ и един атомен физик. Всички бяха облечени като работници по поддържането.
Съвременният вариант на Троянския кон бе пренесен в охраняваната зона от третия камион в конвоя. Действаше се според информацията, получена от Халим. Знаеха, че охраната е по-бдителна при излизането от зоната, а не при влизането.
Едва ли щяха да си правят труда да проверяват обстойно конвоя. Поне така се надяваха диверсантите. Атомният физик бе долетят направо от Израел, за да определи с точност къде да бъдат монтирани взривните устройства по корпуса на реактора, за чието изработване бяха нужни три години, така че да се нанесат максимални повреди.
Един от пазачите бе започнал работа наскоро, всъщност едва от няколко дни. Той обаче беше дошъл с такива блестящи препоръки, та никой не би могъл да го заподозре, че е отключил тайно хангара, в който се подготвяха за транспортиране иракските съоръжения.
Диверсионната група разположи пет заряда пластични експлозиви по корпуса на реактора в изрично посочените от физика точки.
Вниманието на пазачите, застанали при портала на завода, беше внезапно привлечено от разигралата се пред очите им сцена. Някаква привлекателна млада жена бе блъсната от лека кола насред улицата. Нямаше вид на тежко пострадала. Във всеки случай гласните й струни явно не бяха засегнати, защото бълваше ругатни по адрес на притеснения шофьор.
На мястото на злополуката се бе събрала неголяма тълпа зяпачи, към която незабелязано се присъединиха и диверсантите, които прескочиха през задната ограда, а после минаха отпред. Щом се увериха, че цялата френска охрана е на безопасно разстояние, един от тях взриви съвсем хладнокръвно всички детонатори с помощта на минипредавател, като по този начин бяха унищожени 60 процента от техниката на стойност 23 милиона щатски долара. Това забави иракските планове с няколко месеца, но странно защо не нанесе никакви поражения на останалата апаратура, складирана в близост до реактора.
Когато пазачите чуха приглушения грохот зад гърба си, те моментално се втурнаха към поразения хангар. В същото време колата, предизвикала „злополуката“, потегли в неизвестна посока, а диверсантите и пострадалата пешеходка безшумно изчезнаха по околните улици. Добрата подготовка си пролича дори и в това.
Операцията завърши с пълен успех, като сериозно забави плановете на Ирак и насади у Саддам Хюсеин подчертана мнителност.
Групата на френските еколози (организация за защита на околната среда, за която никой не бе чувал преди инцидента) пое върху себе си вината за взрива, но френската полиция отхвърли твърденията й като неоснователни. Обаче полицията засекрети всички разследвания по случая и това накара пресата да публикува разни спекулативни нелепости относно това чия е отговорността за саботажа. Например „Франс соар“ заяви, че полицията подозира крайно левите, а „Льо Матен“ обяви за виновни за атентата група палестинци, вербувани от Либия; седмичникът „Льо Поан“ посочи ФБР.
Някои обвиниха и „Мосад“, но израелското правителство официално определи обвиненията като „антисемитизъм“.
Халим и Самира се прибраха вкъщи доста след полунощ, след като бяха вечеряли в едно луксозно бистро. Той пусна радиото с намерение да послуша малко музика и да се отпусне, преди да си легне. Вместо това попадна на нощните новини за експлозията. Халим изпадна в паника.
Взе да тича като обезумял из апартамента, да хвърля каквото му попадне и да сипе порой глупости.
— Какво ти става? — изкрещя Самира, за да надвика гюрултията. — Да не си се побъркал?
— Взривили са реактора! — проплака той. — Взривили са го! Сега мен ме чака същото!
Реши да се обади на Донован.
Един час по-късно приятелят му се свърза с него.
— Не прави нищо необмислено — каза той. — Успокой се. Никой не би могъл да заподозре, че си свързан със случилото се. Чакай ме в хотела утре вечер.
Халим все още трепереше от страх, когато пристигна на уречената среща. Не бе успял нито да се обръсне, нито да поспи. Изглеждаше ужасно.
— Сега иракчаните ще ме обесят — простена той. — После ще ме предадат на французите, а те ще ме гилотинират.
— Приказваш глупости — рече Донован. — Помисли малко! Кой може да допусне, че си замесен в случая?
— Това е ужасно! УЖАСНО! Възможно ли е израелците да стоят зад цялата работа? Самира смята, че са те. Нима е ВЪЗМОЖНО?
— Стига бе, човек, овладей се най-сетне! Какво искаш да кажеш? Хората, с които имам взимане-даване, не биха сторили нищо подобно. Вероятно става въпрос за някаква форма на индустриален шпионаж. В тази област съществува голямо съперничество. Ти сам ми го каза. Халим каза, че ще се върне обратно в Ирак. Жена му и бездруго щяла да се прибира, а и той прекарал в Париж доста време. Искал да се отърве от тези хора веднъж завинаги. Те не биха го последвали в Багдад.
Донован се надяваше да разсее всички съмнения относно израелското участие в саботажа и пак изтъкна
