всеки отделен щат. Ченгета, затворнически служители, репортери — всички те би трябвало да чувстват, че са се превърнали в част от грамадна и нереална мрежа на жестока, тоталитарна наказателна система. В такава обществена среда е неизбежно самотни убийци като Мики и Малъри, стопроцентови антигерои, да не се издигнат на повърхността на безличната потисническа система и да не завладеят сърцата и умовете на американците, жадуващи да видят човешко лице — па било то на Бобит, Бътафъко или Анита Хил3, които да споделят недоволството си от несправедливостта на съвременния живот. Кафка не е прав — индивидът престава да бъде смазан и безличен, щом има възможността да се появи на телевизионния екран — като участник в игра или убиец, какво значение? Когато си прекарал целия си живот по затвори, един звезден миг е невъобразимо много.
Мики и Малъри са, ами да, непочтителни и невинни, нарисувани със замах като карикатура на най- отвратителния ни кошмар, в стил Суифт/Волтер. Но те наистина са „родени“ от жестокостта. Жестокостта, казват, се предавала по наследство от баща/майка на син/дъщеря, на внуци, правнуци и т.н. До края на света. Жестокостта никога няма да изчезне. Но двадесетият век се отличава с порочността си, изразена в безличността и геноцидността му, и всички ние сме затънали в това столетие, опитвайки се, както казва Пас, да се „измъкнем“ от унаследеното от Хитлер, Сталин, Виетнам, Армения и пр.
Нямах за цел да възвеличавам насилието, въпреки че ще ме обвинят в това. Смятам, че кадрите се сменят бързо и филмът е нервен, какъвто и трябва да бъде; стомахът ви няма да се преобръща, както е при сцената с електрическия трион в „Белязаният“ или при сцената с отхапването на езика в „Среднощен експрес“; не, мисля, че шокът е идеен — идеята, че такава ситуация може да възникне, предизвиква отрицателната реакция на хора от която и да е част на политическия спектър. Но сатирата, ако въздейства истински, е свързана с шок.
Винаги, по всяко време има идеи, които тревожат умовете ни. Не преминаха ли Кубрик и „Портокал с часовников механизъм“ допустимите граници на насилието? Не шокираха ли и не предизвикаха ли погнуса години по-рано Бунюел и Дали само с една очна ябълка и един бръснач? Айзенщайн с една детска количка и един натрошен лорнет? Въпрос на стил, по мое мнение. Всичко живо под слънцето се движи по свой собствен път. Първи бяха гърците — с кръвта, лееща се с кофи, и очите, изскочили от орбитите. Не мисля, че изкуственото степенуване е необходимо. Една очна ябълка и един бръснач са също толкова важни, колкото държавния контрол на агресивността в „Портокал с часовников механизъм“. Човек, умиращ от СПИН, Руската революция или „роден убиец“, продукт на ненормалната система и медиите — все въпрос на поведение, санкционирано под същото слънце, което е направлявало съзнанието ни, още когато планетите са се зараждали от космически газ и прах. Щом започнем, а ние сме започнали, да отделяме овце от стадото по критерий „политически правилно“, основните ни свободи са застрашени.
И все пак аз вярвам, че накрая има любов. Изразил съм го чрез думите на един от героите: „любовта сразява демона“. Без да издавам края, който сме избрали, ще кажа, че ми се струва иронично, дето точно Мики и Малъри се спасяват от Голямото прозяване. Но нека изводите всеки сам да си ги прави.
„В тъмни времена окото започва да вижда.“
1.
С грохота на разярен бог един червен „Додж Чалънджър 383 Магнум РТ“, модел 1970-а година, нашарен с черно като земна пчела, закова на най-централното място пред „Канкакий Соник“, точно до входа.
Рев на мотор, от ония, дето карат майките бързо да си привикват вкъщи децата, пуснати да си поиграят на полянката.
Тътен на хоризонта, предупреждаващ за бурята, която скоро ще се разрази.
Ревът, който спря отведнъж, щом Мики Нокс угаси мотора.
Момчетата и момичетата от по-горните класове, които редовно си повисяваха в „Соник“, преди да се оттеглят на спокойствие към водохранилището, зяпнаха при вида на двамата новопоявили се. Със сигурност не бяха от местните.
Осемнайсетгодишната Малъри се измъкна от колата и, без думичка да излезе от устата й, се отправи към бистрото, пренебрегвайки зяпналите я мъже, жени и лидери на агитки, случили се в „Соник“ във въпросната петъчна вечер. Между късия й потник и тесните дънки се простираха трийсет сантиметра плът, толкова опъната и гладка, сякаш беше издялана от слонова кост. В средата на цялата тая красота лежеше пъпът й — вдлъбнатина, която всеки задушаващ се от хормоналното си производство индивид от мъжки пол в зряла възраст пожела да натисне, та дори после да отнесе страхотен шамар.
Нямаше никакво съмнение: от момичето се излъчваха на вълни секс и опасност.
Малъри влезе в бистрото и за зяпане остана само Мики, чиито тъмни слънчеви очила в стил Джон Ленън и разпрани дънки го правеха да изглежда като младия Тим Лиъри, натъпкан със стероиди. Походката му беше като на оперен квартален бабаит, комуто филмите с Лий Марвин са дошли малко в повече. Роденият с печат „виновен“. Без изобщо да му пука от това.
Най-големите непукисти, които някога се бяха мяркали около Канкакий.
Обичайното бъбрене на тийнейджърите, в случая двайсетина, застанали пред „Соник“, заглъхна, докато Мики достолепно извървя краткото разстояние, отделящо го от входа. Тогава внезапно, ама съвсем неочаквано, се обади първокурсничето Рандъл Кревниц:
— Най-страхотната кола, която съм виждал.
Мики Нокс продължи да върви. За всеобща изненада и страх обаче Рандъл се обади отново, този път по-високо:
— Твоя ли е колата, приятел?
Мики Нокс се закова на място. Свали си очилата.
— Да не би да ме питаш дали съм я откраднал? Това ли питаш? — Говореше със забавения ритъм на дребен мафиот, подчертавайки всяка сричка, дори когато ги произнасяше слято. — В такъв случай отговорът ми е „не“. Платил съм добри пари за тая кола.
— Страхотна е! Триста трийсет и пет конски сили, нали?
— Не беше чак такава стока — каза Мики. Изглежда, му правеше удоволствие да обсъжда колата си. — Обаче сега си има монтирана три четвърти състезателна камера марка „Мопар“, комплект куки за катерене4 и двуточково запалване, патент „Малъри“. Направил съм й фината нагласа с динамо и сега конете й са около триста и деветдесет.
— Аз бих убил за такава кола.
— Сериозно?
— Дявол да го вземе, да.
Мики Нокс се усмихна. Когато се усмихнеше, видът му ставаше още по-респектиращ.
— Да ти кажа, и аз бих го направил.
По-късно, от касовите бележки, полицията успя да установи, че Мики Нокс е поръчал два чийзбургера, хамбургер, една нормална и една диетична кока-кола — всичко пет долара и осемдесет и шест цента.
Той извади петдесетдоларова банкнота, за да плати.
Бъд Уилкинс Дребосъка, управител на смяна тази нощ, си държеше телевизор, набутан под щанда, за да може да гледа любимите си предавания, докато Джими се занимава с изпълнение на поръчките в кухненското помещение. Преди седем години, когато започна да мъкне разфокусирания телевизор на майка си, собственикът не му разрешаваше да гледа в най-натоварените часове, но само след няколко месеца го съжали, защото телевизията наистина беше единственото нещо, което бедният човечец имаше на тоя свят. Бъд Дребосъка не беше нисък на ръст, което пораждаше спонтанно любопитство по какъв начин се е сдобил с прякора си. Допълнително масло в огъня наливаше фактът, че никога не се бе женил.
Мики Нокс мълчаливо наблюдаваше няколкото лъснали от мазнина хот-дога, въртящи се в осветената витринка, и чакаше поръчката си.
