— Добре де, добре, сгафих — викна тя. — Слязох само да се изпишкам.
— Мал — започна Мики с покровителствен тон, — ако всеки път ще ми се налага…
— Добре де, добре, да му се не види! — каза раздразнено Малъри. — Ще свършиш ли някаква работа, или ще трябва да си правя разходка до колата и обратно, докато се надърдориш?
Мики свали предпазителя на магнума.
— Само ми кажи кой, мило.
Малъри се понамръщи глезено; гласът й изтъня от злобно тържество.
— Сичките.
Зашеметени като дивеч, попаднал в светлината на фарове, първи паднаха капитанките на отбора по гимнастика, последвани от ораторката, произнесла прощалното слово при завършване на учебната година. Кери Джейкъбсен атакува изненадващо Мики и го свари неподготвен; наложи се Малъри да я смъкне от гърба му и с два шута да я просне в ъгъла, където вече беше лесна мишена. Просто за да вземе и тя някакво участие, Малъри обля две момичета с „Аква Нет“ и те се загърчиха, сякаш ги обработваха с киселина. Страданията им не продължиха дълго.
Клозетните помещения са предвидени за осигуряване на спокойно уединение, не и на защита, така че вратичките им се разхвърчават при първия шут. Двете лидерки на агитка, Мери Проктър и Джуди Кейн, се бяха качили върху тоалетната чиния и се тресяха от ужас. Мики натисна спусъка и с един изстрел прониза и двете. Момичетата се свлякоха по стените на клозета — едното по лявата, другото по дясната.
Джуди Кейн, по-русата, извади късмет — тялото на Кери беше поело достатъчно от скоростта на куршума, та да не направи и нейните вътрешности на миш-маш. Хирурзите в намиращата се наблизо Общинска болница на Канкакий успяха да я натъкмят след шестнайсет часа операции.
Тя беше единственият оцелял от събитието, прочуло се като „Касапницата в тоалетната в Канкакий“.
Докато Мики и Малъри се измъкваха от тоалетната, Джими, готвачът, прояви самоинициатива и избра пожарогасителя като възможно най-добро отбранително оръжие. За свое нещастие обаче той не беше присъствал на задължителната инструкция по пожарна безопасност в „Соник“, по време на която щеше да научи да издърпва червения щифт преди да стисне дръжката. Тъй като щифтът си остана на място и дръжката не поддаде, Мики получи възможността да гръмне директно в пожарогасителя и резултатът беше кървава пяна на пътеката пред телефонните апарати.
Дребосъка Уилкинс пък се предаде без никаква съпротива. Два бързи среза с ловджийски нож и кръвта му рукна. Мики си помисли да превърне одевешната си заплаха в реалност, но нямаше нито време, нито желание да разкопчава дънките на Дребосъка, така че прояви малко въображение и натика в устата на сладострастника един от хот-договете, въртящи се във витрината
Отвън, на паркинга, където звуците на стрелбата не се бяха извисили над конкуриращите децибели на радиото, един от най-добрите предни защитници от национален мащаб, Трой Хасуел, се подпираше на доджа и разглеждаше разпръснатите върху седалката касети. С насочен пистолет, Мики го накара да се отдалечи на крачка от колата, преди да го застреля. Седалките не бяха кожени, но както и да е, защо да се цапат?
Малъри извади патлака си от жабката на колата и проведе акция за прочистване със стопроцентова ефикасност от западната страна на бистрото, а пък Мики се захвана с източната. Всичко живо се разбяга. Трудно е обаче да надбягаш куршум.
Защитникът Лари Дийн се провали сам.
— Хей, ти — обърна се Мики към побърканото от страх момче. — На тоя свят има два вида хора — форд и шевролет. Ти от кои си?
— Не… не знам — проплака Лари. — Форд?
— Грешка — каза Мики и се прицели. — Да беше казал шевролет, можеше и да те оставя да живееш.
В крайна сметка от масовия разстрел на паркинга на „Соник“ оцеля единствено запаленият почитател на „Додж“ Рандъл Кревниц. Той получи награда за написването на хвалебствената възпоменателна реч, включена в годишника на гимназията в Канкакий.
Всичките му приятели бяха мъртви.
2.
Детектив Джак Сканети пристигна на местопрестъплението в три и двайсет и пет сутринта, ескортиран от цяла кохорта полицейски коли с пуснати сирени през последните сто и петдесет километра от Чикаго — изпитание за неограничеността на скоростните възможности, предоставяни от мрежата на американските магистрали. Друг защитник на закона и обществения ред едва ли би прибягнал до употребата на пронизително пищящите сирени в час, когато движение почти няма, но за Сканети двата тона на виеща сирена бяха сред най-приятно галещите ухото звуци. Те напомпваха тялото му с еуфория, до която не го беше докарвал нито един химикал, а в никакъв случай не може да се твърди, че Сканети не беше опитвал. Километри напред светът биваше предупреден каква беля ще му се стовари. Страх, благоговение и смърт. В деня на Страшния съд ангелите Божии щяха да се появят не на коне, а зад воланите на фордове.
Контингентът на Сканети се вля в мравуняка полицейски коли, линейки и други, заобиколили „Канкакий Соник“. Камион на пожарната също беше паркирал наблизо; пламъците се бяха появили в кухнята, след като нямаше вече кой да наглежда там — при наличието на изправен пожарогасител ситуацията лесно можеше да бъде овладяна.
Трима обилно кофеинизирани скаути бяха поели грижата за трафика и задържането на все по- увеличаващата се тълпа журналисти на разстояние от паркинга Щом разпознаха Сканети, те се втурнаха да му разчистят място на паркинга, като за целта изблъскаха екип на Си Ен Ен, подготвящ се за репортаж на живо.
Джими Хейл, помощник-шериф с отдавна небръсната физиономия, посрещна Сканети пред вратата на колата и се лепна за него, докато се промъкваха през плетеницата на ограничителната полицейска лента, проточваща се от абсолютно всички стълбове и ъгли.
— Детектив Сканети, искам само да знаете, че вероятно вие сте причината да стана полицай — каза Хейл. — Четох книгата ви за делото Скаруин и смятам, че тя промени живота ми. Искам да кажа, сигурен съм, че точно тя точно промени живота ми.
Сканети изчака на вратата на бистрото, за да изнесат носилките с два трупа, опаковани в чували с прикачени етикети.
— Това, дето сте го казали, че трябва да се мисли като убиеца, аз се опитвам да го правя всеки ден. Някой път ей така си сядам и си мисля: „Какво щях да направя точно сега, ако бях убиец-психопат?“ или „Какво щеше да направи Джак Сканети?“
Хейл се надяваше на усмивка, на някаква реакция, на каквото и да е от страна на Сканети, но детективът не му обръщаше никакво внимание.
— Четох преди известно време книгата на Антъни Робинс и той казва, че пътят към успеха било да намериш някой, който наистина е добър в нещо, и да се уподобиш на него. И ми се струва, че успявам да ви имитирам, честно.
Сканети драсна клечка кибрит и запали цигара. Беше на тридесет и пет години, но вече с прошарени слепоочия и понаедрял, почти разплут в кръста. Гласът му беше като на човек, започнал да пуши на десет години (така си и беше).
— Ами „Сканети за Сканети“?
— О, да. Много ми хареса. Адски много. Без съмнение. Направо се изненадах, че не надмина по продажба другата.
След време Хейл си спомняше, че в този момент Сканети му връчил все още горящата клечка кибрит. А сега обгърна пламъчето в шепи, сякаш беше получил божи дар.
— Най-великият момент в живота ми — твърдеше Хейл след време. — Не ме интересува какво разправят за него. Това беше постъпка на велик човек.
Сканети го потупа по гърба, усмихна се и каза:
— Кафе, черно. И се погрижи в чашата да няма кръв.
