илюзорна и последните зрънца пясък в жизнения му часовник изтичат.
Действайки с прецизни движения, Малъри го дръпна с всичка сила за косата и оголи врата му, след което заби в него най-обикновена кухненска вилица. Сканети изхърка и безпомощно се строполи на пода.
Уейн изпадна в еуфория, когато, пред очите му, Малъри прекрачи мъртвите тела, отделящи я от Мики, и се хвърли в прегръдките му. Вродените му реакции на журналист по сензацийките надделяха дори над инстинкта за самосъхранение и той се лепна с камерата до двойката.
— Тази целувка се чакаше от година — каза той, забучвайки по-добре изглеждащата половина от физиономията си между любовниците и камерата. — Те сега правят нещо, което всички са им повтаряли, че никога вече няма да могат да правят. В този момент те се чувстват като единствените човешки същества на земята.
Цяла Америка го последва в захласа му, когато Роджър, в своята лебедова песен и песен на песните си като оператор, извъртя оръдието на труда си на триста и шейсет градуса, предизвиквайки замайване у невярващата на очите си публика.
За Мики Нокс това беше пълното сбъдване на пророчеството, в което беше вярвал толкова непоколебимо, че би могъл да премине през цялата преизподня, без да изпита страх или съмнение.
За Малъри Нокс това беше потвърждение на живота и любовта й, несъкрушимо доказателство, че над нея бдят ангели.
За Уейн Гейл това беше рейтинговата нирвана.
За Америка това беше възкръсването на романса.
За Джак Сканети това беше последната спирка.
Мики Нокс погледна надолу към него, прицели се и… натисна спусъка.
Нищо.
— Не си във форма, Джак. Държеше ме в ръчичките си. Нямах повече патрони.
Имаше и някаква последна надежда, последен шанс. Със стърчащата от гърлото му вилица, бълващ кръв и борещ се за всяка глътка въздух, Сканети насочи остатъка от силите си да достигне изпуснатия си на пода пистолет.
Но Малъри Нокс се оказа по-бърза. Ангелът, който й е говорил, докато вдигаше оръжието и го насочваше в лицето на Сканети, ако е имало такъв, трябва да е бил превъплъщение на духа на Хейли Робинс Пинки.
— Колко секси ти изглеждам сега? — попита тя, преди да изпрати Сканети да се представи на създателя си.
Из цяла Америка тийнейджърите се втурнаха към барове, кръчми и градски площади и се отдадоха на бдения със свещи в ръка за здравето на семейство Нокс. Никога в историята на страната едно-единствено събитие не беше успявало да обедини младежта в подобно патологично преклонение и — ужасяващо и необяснимо — в негова подкрепа.
Те се метнаха по колите си и се понесоха в бясно опиянение по пътищата, напълно и съзнателно пренебрегвайки светофари, закони и обществения ред във всичките му разновидности. Лудостта, отприщила се в Батонгавил и понесена на вълните на медиите, беше проникнала навсякъде. Полицията реши да се противопостави само на най-злостните нарушители и фокусира усилията си в обуздаване на тълпата. Положението още повече се утежни от пияни футболни почитатели, прибиращи се по домовете си, които се шашнаха от популярността на „Далас Каубойс“ сред младото поколение.
Телевизионна Америка гледаше и чакаше да види дали любовта на Мики и Малъри Нокс ще се окаже достатъчно силна да ги изведе през стените на Батонгавил.
18.
Дуайт Макклъски разбра, че работата му е спукана, от секундата, в която стъпи в наблюдателницата на охраната, намираща се пред главния вход.
Той се оказа там, след като изслуша по телефона в кабинета си конското на вицегубернатора, който си търсеше изкупителна жертва за даденото от него самия разрешение за интервюто. Тогава му съобщиха, че затворниците са завзели цялата главна сграда. Почти всички вътрешни врати на затвора бяха широко отворени и едно от малкото неща, които намиращите се вътре не можеха да направят, беше да излязат.
Шон Девлин беше зад Макклъски, когато той влезе в наблюдателницата и трагедията се стовари с пълна сила върху му.
„Тауъри седеше пред мониторите и полудяваше пред очите ми — припомня си Девлин. — Погледнах, накъдето гледаше и той, и не ми трябваше много време, за да разбера какви бесове го тресяха.“
Дори сега, шест месеца след описваните събития, гласът на Девлин пресеква под напора на спомените. Ръката му трепери и се пресяга за успокояваща цигара, а той започва да изброява ужасите, разиграли се на мониторите пред него.
„Зърнах Болтин на стол в бръснарницата. Двама го държаха да не мърда, а трети посягаше с бръснач към гърлото му. Сарън го натъпкваха някъде си, с главата надолу, в контейнер за боклук, от който излизаха пламъци. Някакъв нещастник, когото дори не успях да разпозная, се люлееше от една от гредите в карцера, целият покрит с кръв и с пречупен врат. А Зумас… — Девлин спря за да събере сили да продължи. — Зумас, мойто другарче за риболов, който ми помагаше да ремонтирам мотора на моя «Камаро» 396 Ер Ес, модел 68 -а… Не ми се говори какво точно правеха с него в залата за изповеди. Едва ли не се зарадвах, когато после научих че са го убили, защото никога нямаше да искам да го погледна в очите след това, което видях да правят с него. Ако на мен ми се беше случило, щях да искам да съм мъртъв.“
Девлин беше сразен от гледката на осакатяването и изтребването на приятелите си, но Макклъски трепереше от гняв. Може да се каже, че Спарки Нимиц, жител на Бруклин и почитател на блус-музиката, преместил се в Чикаго именно заради нея преди две години, не беше избрал най-подходящия момент да извести шефа си, че:
— Те са на свобода, сър. — С треперещ глас.
Нужно беше известно време Макклъски да абсорбира поднесената му от Спарки информация.
— Какво? — попита той.
— Те са… те са на свобода, шефе. Мики и Малъри Нокс са на свобода.
Начало на процеса на възприемане:
— Какво искаш да кажеш с това „те са на свобода“?
— Въоръжени са — каза Спарки и изстреля всичко на един дъх. — Държат за заложници екипа на Уейн Гейл, Кавано и Хомолка. Сканети е мъртъв. С тях имат камера и точно сега ги показват по телевизията.
Изражението на Макклъски замръзна, сякаш някакъв бушон в мозъка му изгоря и сега там вътре беше тъмно. Не можа веднага да си възвърне способността да говори.
— Това е краят! — изрева той. — Тия двамата изроди, мръсници долни шибани, да го направят това на моя затвор! Те са виновни! Ще ги обеся! Казвам ти Спарки — или те, или аз.
„Спарки не беше гений — казва по-късно Девлин, — но той, както и всички ние, разбираше колко лоши са новините. Всички бяхме слушали истории за бунта в Санта Фе през 82-ра — наричаха го «кланицата на дявола». Най-страшният затворнически бунт в историята на САЩ, така се водеше. Но тия истории ми се струваха като детски приказки, като гледах какво става под носа ми. При това имахме начело човек, обсебен от идеята за отмъщение повече, отколкото да си върне контрола над затвора — по-чудесен начин от този да ни избият всичките, здраве му кажи.“
„Всички бяхме шокирани от реакцията му — продължава Девлин, — но единствен Спарки имаше смелостта да му го каже.“
— Какво говориш, шефе? — каза Спарки. — Целият затвор гори като факла, а ти дрънкаш врели- некипели за тия боклуци Нокс.
Но гневът беше обладал Макклъски напълно.
— Ще преследвам тия отрепки, както се преследват побеснели кучета или смрадливи плъхове, точно това са те! — От устата му изхвърчаха слюнки. Съвсем побеснял, той заповяда да се изпрати подире им
