„зелената трошачка“ — специално формирование, държано в постоянна бойна готовност за случаи като сегашния. Прозвището си бяха получили заради жълто-зелените си флуоресциращи гащеризони.
Девлин се раздвояваше между гнева и неспособността да повярва на чутото; на него самия му идваха наум поне сто по-добри идеи за използване ударната сила на формированието, например атакуване на затвора и отърваване на задниците на охраната. Но не той командваше парада. А в главата на директора на затвора май се въртеше само една мисъл:
— Тия двамата ще умрат днес.
Мики и Малъри Нокс може и да се бяха превъплътили в най-известната любовна двойка, но инстинктът за оцеляване им казваше сега да се борят, а да се обичат после. Американските зрители бяха удивени най- много от способността им да мислят и да действат като едно цяло, да се разбират не с думи, а интуитивно какво да правят и как да го правят.
Мики дръпна Уейн за яката на ризата.
— Хей, приятелче, я ми кажи с какво се дотътри дотук?
— Шоуто ми разполага с добре екипирана каравана.
Самата интимност бяха тия двамата.
— Къде е паркирана?
— Отпред…
— Значи се запътваме натам. Дай ми ключовете, ако обичаш.
Уейн изпълни желанието му на момента.
— Фургон, ухаа! — провикна се Мики.
Някъде между кафенето и бръснарницата иззвъня клетъчният телефон на Уейн. Навсякъде около него се вихреха затворници — палеха огньове или взривяваха саморъчно направени бомбички, без изобщо да се впечатляват от нетърпимо дразнещия разпръскван сълзотворен газ. Междувременно спортните занимания се бяха пренасочили от трепане на охраната към измъчване на доносници поради почти пълното изразходване на наличния ресурс от стражи и разбиване вратите на крилото, където се намираше отделно охраняваният отряд. След попадането на секретните документи в ръцете на затворниците повече не съществуваха никакви тайни. Този, който беше пял за другарчето си по килия, сега беше оставен на милостта му. Демонът беше неоспорим господар на положението.
— Виж какво, скъпа, нищо не се е случило! Кълна ти се! Винаги съм ти бил верен! — изкрещя Уейн и точно тогава върху му се стовари умиращ затворник, професионално скалпиран и със закачена на гърба табелка „доносническа курва“. — Ще го обсъдим, когато се прибера вкъщи… Разбира се, че съм добре! Тук е по-кошмарно, отколкото в шибания Багдад! Чуй ме, Долорес, обичам те.
И изключи телефона.
— Тъпа крава!
— Хайде! — извика Мики и групата тръгна по коридора. Върволицата заложници понастоящем включваше Уейн, Джули, Роджър, Франк, Кавано и Хомолка. Хърб Гейнис се беше възползвал от предоставилия му се шанс да си плюе на петите към един от изходите, когато някакъв затворник нападна Уейн и Мики беше принуден да го защити.
„Напълно ми беше ясно кой е най-ценният заложник за Мики — обяснява Гейнис. — На този етап безопасността му зависеше в по-голяма степен от запазване живота на Уейн, отколкото от моето убиване.“ Гейнис успя да излезе от сградата на затвора и да се зарови под купчината боклук, която провидението му беше подсигурило с последното заключване на килиите. Остана там до следващия ден, т.е. докато силите на реда наложиха контрола си над затворническия двор.
Светлините над главите на бегълците просветваха и загасваха. Внезапно от един коридор в южната част на сградата, водещ към крило „Г“, се появи група щурмоваци, облечени в зелени дрехи. Придвижваха се на бегом и с готово за стрелба оръжие.
Мики Нокс нямаше друг избор освен да поведе своите хора в обратната на досегашното придвижване посока. Само че там вече ги очакваха, избрали си тъкмо тази позиция, петима въоръжени стражи.
Измъкване май нямаше.
Охраната започна да стреля и един по един заложниците се просваха бездиханни на пода. Първо Роджър, майсторът на камерата. Втора Джули, отчаяно опитваща се да освободи ръцете си от здраво пристегналото ги въже и да се отдели от баласта на мъртвото тяло на Роджър. Безуспешно. После дойде редът на Франк, чийто гръден кош експлодира като зрял домат при срещата си с куршумите.
Уейн Гейл превъртя. За секунди разликата между добрите и лошите се стопи под дъжд от куршуми. В лудешко избухване на самосъхранителна енергия той се отскубна от въжето, привързващо го към Кавано, измъкна от ботуша си полуавтоматичен „Глок“ и откри стрелба по охраната, претъркаляйки се по коридора в търсене на прикритие.
Изглежда, късметът на Мики и Малъри си беше взел почивка, но те продължиха да стрелят. Друго не им оставаше — зелените щурмоваци се приближаваха от единия край на коридора, а стражите — от другия. Мики подвикна към Малъри и тя без излишни думи му подхвърли нов пълнител.
Мики презареждаше, когато изведнъж престрелката напълно замря. Той се надигна и зърна петимата стражи. Бяха си на мястото. Мъртви.
И тогава иззад телата им изникна фигурата на мъж. Кльощав, четиридесетгодишен, с оредяла коса — външност на чиновник, не на убиец.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита Мики и огледа мъжа, който държеше димяща карабина, очевидно същата, прехвърлила петимата нещастници в перо „разход“.
— Аз съм Оуен — каза мъжът.
— Какво искаш? — попита Мики.
— Да ме вземете с вас — каза Оуен.
Прекрасно местенце да се натресеш на клуба на почитателите си, няма що.
— Точно сега не сме тръгнали наникъде — каза Мики.
Усмивката на Оуен беше загадъчна.
— Следвайте ме — каза той.
Който и да беше тоя тип, той беше избил охраната и не стреляше по тях, което съвсем не можеше да се очаква от щурмоваците, стремящи се с всички сили да ги догонят.
— Хайде, бебчо. Хайде, Уейн — каза Мики. — Хващай камерата.
— Здравейте, аз съм Антония Чавес и ако вие сега включвате телевизорите си, излъчваме на живо от затвора с усилено строг режим Батонгавил, където Уейн Гейл е взет за заложник от Мики и Малъри Нокс при опита им да си пробият път навън във вихъра на всеобщ бунт на затворниците. Уейн, чуваш ли ме?
Техниците полагаха титанични усилия да приведат в приличен вид образа, получаван от повредената преносима камера. Уейн се намираше във вътрешността на някакъв тъмен, тесен коридор, което съществено усложняваше задачата да се установи кои са сред оцелелите.
Уейн редуваше периоди пълна страхова парализа с участие в екшън сцени със стрелба и размяната на необясними реплики по телефона със съпругата си Долорес, чието име скоро се превърна в нарицателно за „кучка“ за много американци.
— Не мога да определя накъде отиваме — каза Уейн. Беше си свалил вратовръзката и я бе увил около главата си в превръзка стил „командо“, за да спре кръвотечението от почти откъснатото си от куршум ухо.
— Това е спомагателен коридор между източната и западната част на крило „Б“ — съобщи Оуен монотонно. — Отворите, които виждате, водят към всяка отделна килия. А това, което се стича от тръбите, е пикня и изпражнения. Но оттук най-бързо се стига до…
— Млъквай — сряза го Мики и посочи камерата. — Това нещо е включено.
Така си и беше — камерата предаваше уловените образ и звук. А пред затвора Катрин Гинис беше приклекнала пред миниатюрно телевизорче „Сони“ в компанията на може би цял батальон от щатската полиция на Илинойс и следеше развитието на драмата.
