Обученият глас на обявяващия предстоящите излъчвания на канала пусна ледени мравки по колективния американски зрителски гръб:
— Прекъсваме редовната програма, за да излъчим специален репортаж за вас.
Антония Чавес беше застанала в кадър, полагайки отчаяни усилия да закрепи слушалката в ухото си.
— Добър вечер, аз съм Антония Чавес, а това е специалният репортаж на „Дабьлю Ди Ен“.
Включването беше извършено и полученият в станцията образ накара Скот Мабът тихичко да подсвирне. Никога, в цялата история на новинарските предавания, не беше виждал нищо подобно. С възможно най- спокойния си и насърчителен тон Скот започна да подава реплики на Антония:
— Показваме ви картина на живо от затвора с усилено строг режим Батонгавил…
— В момента ми съобщават, че картината ни пренася директно в затвора с усилено строг режим Батонгавил — повтори без запъване Антония, — откъдето Уейн Гейл продължава прекъснатото си интервю в разгара на бунт, обхванал целия затвор.
Картината, която се появи на екраните в цялата страна, изобщо не се отличаваше с качество. Отначало беше трудно да се различи какво всъщност става — образи влизаха във фокус и се размазваха, но шокът от невъобразимия ужас на разиграващите се събития постепенно прикова по местата им седналите пред телевизорите.
— Тук е Уейн Гейл, който коментира за вас на живо от Батонгавил. По кръвта от касапницата навсякъде около мен може спокойно да се каже, че последната глава от книгата със заглавие „Мики и Малъри Нокс“ още не е написана — каза Уейн с треперещ глас. Камерата, подскачаща неконтролируемо върху рамото на Роджър, се местеше из хаоса, обхванал повсеместно затвора. Пушек и оръжейна канонада изпълваха залите. Затворници светкавично влизаха и излизаха от кадър, нахвърляха се върху отчайващо малобройната в сравнение с тях охрана и един срещу друг със страховито озверение. Уейн се сви и се отдръпна назад, докато Роджър насочваше камерата.
— В Батонгавил избухна истинска война, която не може да се сравни с нищо друго, което съм виждал! Гренада, Залива… Батонгавил ще се нареди до тях като…
Роджър рязко изви камерата, за да хване Мики в момента, когато пръсна черепа на един затворник, за да разчисти пътя на върволицата заложници. Бяха навързани с дебело въже. Крещящи пандизчии непрекъснато притичваха покрай камерата без посока, някои се спираха и се вторачваха в нея или правеха разни физиономии.
„Звучи невероятно, но тогава Мики Нокс и оръжието му наистина ми даваха чувство на сигурност — спомня си по-късно Хърб Гейнис. — Все едно най-отвратителният ти кошмар да се превърне в реалност. Накъдето и да се огледаш — хора биваха бесени, изнасилвани, намушквани. Когато пред погледа ми попадна главата на човек от охраната, набучена на кол и разнасяна нагоре-надолу като при езическо жертвоприношение, разбрах, че в това място се е отприщило нещо, което съм виждал само в кошмарите си.“
Условията задачата на Кавано, възложена му от Мики Нокс, да бъде изпълнена — т.е. да стигнат до килията на Малъри, възникнаха благодарение на нахлуването на група затворници в централното контролно помещение. Нахлуването бе предшествано от убийството на трима стражи и добиването на достъп не само до всички вътрешни портали на затвора, които моментално бяха отворени, но също и до секретната архива, където, за да се задълбочи още повече трагедията, се пазеха имената на доносниците.
Но това бяха странични събития и те въобще не занимаваха съзнанието на Мики Нокс, докато си проправяше път през коридорите към срещата си със съдбата.
— Това е — каза Кавано и посочи със строшения си пръст затворената врата на килията на Малъри.
Само с едно движение Мики се оказа от другата страна на незаключената врата, с оръжие, готово за стрелба.
— Съкровище, дойдох.
Посрещна го — него, както и гледащата телевизия част от населението на Америка, картината на сгърчената на пода Малъри. С присъщия си „първо стреляй, после питай“ метод на действие, Мики отвя Остин. Леш успя да извади пистолета си и да гръмне веднъж, но картечният откос на противника му го изпрати чак в другия край на килията.
Още преди да е осъзнал по какво стреля, Сканети също се включи в кръвопролитието. С първите си изстрели той трупира техника на „Американски маниаци“ Джош Ричмънд, преди последният да сколаса да превърне тялото на Остин в прикритие. Мики също се просна на пода, напряко на все още съвсем топлите тленни останки на Ричмънд, с карабина, насочена към Сканети.
Лентата се въртеше и един от тях трябваше да умре.
Приличаше на финалната сцена от драматизация на класически черен роман. От едната страна — Мики Нокс, уникат от галерията на серийните убийци, мъж със смъртоносен мерник и омагьосващо влияние. От другата — Джак Сканети, покрит със скандална слава служител на закона, защитник на американския начин на живот, чийто кръстоносен поход за налагане на справедливостта помогна на милиони хора да заспиват спокойни вечер в леглата си.
— Май нещо работата се закучи — каза Мики. Думи, които щяха да се запечатат в американското съзнание по-дълбоко, отколкото „Аз ще се върна“ на Арнолд Шварценегер и „Честно казано, скъпа, изобщо не ми пука“ на Рет Бътлър.
Скот Мабът остана безмълвен за първи път в тридесет и две годишната си кариера на новинар. Единственият човек, който прояви изненадващо бързи реакции, беше Антония Чавес — тя просто изтърси първите дошли й на ум думи:
— Уейн? Уейн? Чуваш ли ме? Какво става?…
Тя сякаш върна Уейн към живот и златоносността на ситуацията бавно проникна в сетивата му. Той хвана камерата, както си стоеше на рамото на Роджър, и я извъртя директно към лицето на Сканети, без ни най-малко да си прави сметка, че ако Сканети пак превърти, „журналистът-ветеран“ ще свърши жизнения си път на купчинка до Мики.
Сканети не се огъваше. Прекалено много от полицая беше останало в него, за да допусне шибаният копелдак да се измъкне.
— Плъзни карабината по пода към мен, задник такъв, и легни по очи с ръце на тила.
— Или какво? Ще ми причиниш болка ли? — поинтересува се Мики с притесняващо спокойствие.
— Никому не съм причинявал болка през целия си живот! Ще ти го сервирам точно между очите, Мики Нокс.
— Ако не пуснеш тая играчка до три, ще те срежа на две половинки. Тъй че, ако добре си се прицелил, гледай да стреляш преди това. Едно…
Сканети даже не мигна.
— Две… — каза Мики.
Пръстът на Сканети се намираше на милисекунда от натискането на спусъка, когато изведнъж, най- неочаквано, Мики се предаде.
— Добре, Джак, спипа ме — каза Мики и вдигна примирено цевта на оръжието си.
— Уейн, какво става? — повтори настоятелно Чавес.
По-голямата част от очевидците на драмата, съставляващи общо недостижимо рекордната цифра от сто и двайсет милиона американски граждани — и то според най-въздържаните статистически оценки, помислиха, че Джак до такава степен е зашеметен от невероятната си победа, че напълно е изключил за присъствието на лежащата в палков нокаут зад гърба му Малъри. По-късно на някои им изплува просветлението, че, да речем, той само е чакал Малъри да се изправи и да му види сметката, за да не се наложи да влиза във фатално противоречие със себе си, заставайки от другата страна на барикадата.
Умозаключенията на различни феминистки групировки въобще не бяха толкова благосклонни към него; по-радикално настроените приписваха фениксоподобното изправяне на Малъри с вилица в ръка на проява на Божието възмездие за причиненото от него на Хейли Робинс.
Така че сто и двайсет милиона американци знаеха, а Джак Сканети и хабер си нямаше, че победата му е
