скандалното интервю на Уейн Гейл с Мики Нокс, предавано на живо от Батонгавил веднага след края на „Супербоул“. Америка беше разтресена от осъзнаването до какви изкривявания е достигнало болезненото й вманиачаване в предаванията на преследващите суперразтърсващи сензации медии. Дали ставаше въпрос за голяма катастрофа на някоя магистрала, или за интервю с убиец, погледът на обикновения зрител си оставаше прикован в екрана, независимо от усилията (въображаеми) да го отклони.
Точно в седем и четиридесет и две минути вечерта въвеждащите кадри към интервюто, придружени от снимка на Мики Нокс, заеха екрана на телевизора в стаята за почивка на крило „Б“.
Усещането беше сякаш бръснач разсече въздуха — спомня си Макмилан Бесния, който по това време наблюдавал шоуто в стаята за почивка на крило „Б“. — Тоя бръснач се впи във всеки от нас. Никой не можеше да се мръдне от телевизора, след като на него се появи лицето на Мики Нокс. От деня, в който беше цъфнал в кафеза преди година, целият затвор замириса на барут, а сега цялата страна го гледаше, копелето му с копеле. Как дрънка за вълка, дето не знае, че е вълк, и за овцата, дето не знае, че е овца, щото Бог ги бил подредил така нещата.
Не си спомням точно в кои момент се случи, но мисля че беше когато започна да говори глупости за разните му демони — да, мисля, че тогава стана — говореше нещо за демона, живеещ вътре в теб и мен, как всеки си има негов си демон. Който се храни с омразата ти. Намушквания, изнасилвания, убийства, използва слабостта ти, страха ти, как само най-злите оцеляват.
Е, човече, казвам ти, ако искаш да видиш омраза и страх и дойдеш в Батонгавил, попаднал си на най- подходящото място. В минутката, в която го каза, сякаш нещо експлодира. Някак си точно тогава никой нямаше нужда от обяснения или подкани. Поглеждам през рамо и виждам онуй момче, Тънкия, който бездруго винаги си има вид на откачен. Беше забол поглед в екрана и всяка думичка, дето Мики Нокс я казваше, попадаше на място.
В следващия момент усещам как някакво кошче за боклук прелита във въздуха и се забива право в средата на телевизора. Телевизорът експлодира като ракетите, дето ги пускат за четвърти юли. Стане ли нещо такова, полицаите — те и без това са малко нервни — изскачат с пушкалата на пътеките и започват да обикалят нагоре-надолу из целия блок и да гърмят предупредително във въздуха. Не знам какво беше пуснало лудото му копеле, във водата ли, във въздуха ли, но май всички превъртяха в един и същи момент.
По-нататък всеки прави каквото може, та да забърка още по-голяма каша. Полицаите в стаята с телевизора ги млатят до смърт с крака от столове и маси. Полицаите горе на пътеките стрелят като побъркани, докато ония се прекачват през телта и все едно изобщо не усещат как кожата им увисва на парцали по нея, лудите им копелета. Ония стрелят и стрелят, и стрелят. А нашите напират ли, напират.
Някои започват да извличат дюшеци от килиите и да ги палят. Не знам как са я мислили тая работа, щото дюшеците са от гума, не от пух, и тая миризма, все едно че гориш пластмаса, прониква навсякъде и никой не може да диша. А полицията вече беше спряла водата, та никой не може да изгаси нищо, и започваме да къртим тръбите от стените и таваните да не се издушим като пилци.
Ако някога някое място е приличало на ада, казвам ти, човече, туй беше мястото. Спират тока и единственото осветление остават огньовете. От тавана се стича вода и целият блок се пълни с дим. Поглеждам си в краката, а там вече се насъбрали десет сантиметра вода и тя постепенно почервенява, не те лъжа, човече. Побърканите копелета изхвърлят хартии и полицаи, и каквото докопат през перилата. Вдигам очи към небето и си казвам: Дейвид, братче, наведи се и целуни сладкия си задник за последен път, защото това е само началото.
Беше в края на второто прекъсване за реклама, точно след като Мики Нокс беше признал на Уейн, че е „роден убиец“, когато Шон Девлин зърна Макклъски на телефона. „Каквото и да чуваше от другия край на линията, придоби вид на човек, дето му се пръскат хемороидите.“
— Къде? Господи Боже! Мамка им!… Ясно… ясно… Мобилизирай хората. Тръгвам веднага.
Макклъски затвори телефона, пое дълбоко дъх и изрева:
— Всички камери да се спрат!
— Това шега ли е? — извика невярващо Уейн. — Времето ни е изтекло!? Ама ние предаваме на живо, за Бога! Имаме още десет минути! Двеста милиона американци…
— В стаята за почивка на крило „Б“ е избухнал бунт. Имат оръжие, експлозиви, взели са заложници. Спирайте веднага! — отсече Макклъски безпрекословно. Никой в Батонгавил не му се беше опълчвал през последните деветнайсет години.
Но Уейн Гейл не се предаваше лесно.
— Тогава да дойдем с теб и да снимаме, а? Дуайт, за Бога! На живо!
— Оставаш тук и млъкваш! — каза Макклъски. С последни сили се сдържаше да не му строши главата. — По дяволите, трябва да видя какво става там долу, преди да ти разреша да снимаш. Всичко започна заради твоето проклето шоу.
Уейн излезе след него от стаята. Посегна да го хване за ръката. Беше отчаян.
— Но светът ни гледа, Дуайт! Такъв шанс няма да ти се падне втори път! Ти ще станеш прочут. Ще влезеш в историята! Дуайт!
Наглостта на Уейн беше толкова невероятна, че яростта на Макклъски се замени с удивление. Той се обърна към Кавано.
— Тоя задник продължава да се опитва да ме учи какво да правя в собствения ми затвор! Мамичката му! Копелдакът му нещастен представа си няма за какво става дума, но ние с теб знаем. Не той ще отговаря после, а ние. Така че, дръж си пръста на спусъка, както и всички останали, и бъдете готови да стреляте при първа заповед.
Шон Девлин си спомня: „Ясно ми беше някак си, че да се хвърля в най-напеченото с шефа не е най- силното ми желание и в стаята за интервюто щях да съм в по-голяма безопасност, но ще ти кажа честно, когато той ми викна да тръгвам с него, тръгнах с радост. Спомням си как, като излизах, погледнах към Дънкан Хомолка, който дъвчеше може би десетото си десертче за деня, и си помислих: «Благодаря ти, Боже, че ме измъкна от тази стая, защото не искам повече и секунда да остана близо до тоя ненормалник Мики Нокс».“
В стаята заедно с Кавано останаха още четирима стражи. Приятели на Девлин, с тях си пиеше пиенето.
Нямаше да мине и час и всичките му приятели щяха да са мъртви.
Джак Сканети си нямаше представа какво се разиграва в крило „Б“, докато приближаваше килията на Малъри с двама от охраната по петите му. Но дори някой да го беше поставил в течение на събитията, мозъкът му вече беше включен на други вълни. Той беше влязъл в еднопосочен тунел и трябваше да го извърви до края. В края на тунела стоеше Малъри Нокс. Пееше му песничка и го привличаше все по-близо към себе си, както сирените са подканяли Одисей да скочи в морето, право в прегръдката на смъртта.
„Казах му, че не трябва да влиза там сам — разказва Франк Леш, един от двамата, придружаващи Сканети в съдбоносния маршрут. — Мисля, че той си е мислел, че може да се справи с нея. Много хора я бяха правили тая грешка преди него и нямаха после възможност да съжалят, че са я допуснали. Но какво да направиш? Човекът е федерално суперченге и така нататък. Шефът казва да правим, каквото поиска. Мисля си, какво пък, по дяволите, може би е по-корав от мене, само дето аз за нищо на света няма да остана там вътре сам с нея.“
— Радвай се, Нокс — каза Сканети и потропа на вратата. Леш я отключи, Сканети влезе и им каза да изчезват.
„Погледнах Остин — човека, с когото бяхме двамата, и размислихме за секунда, но никой от нас нямаше особено желание да му се опъва, така че излязохме.
Излязохме в коридора, без да се опитваме да подслушваме, но и без това се чуваше как си мърморят нещо, после тя се засмя. Смехът й можеше да те уплаши — смях на психясала кучка, дето можеш да го чуеш
