Макклъски изведнъж схвана накъде го поднася Уейн и подскочи като заек, надушил ловеца.
— И какво точно очакваш да направя?
— Разкарай ги.
— Господин Гейл, имате ли изобщо представа колко опасен е Мики Нокс?
— Директор Макклъски, уверявам ви, много добре съм запознат с кариерата на Мики Нокс.
Кадифените ръкавици бяха свалени. Най-непресторен гняв бликаше на вълни и от двете страни.
— Той и съпругата му са убили…
— Не ми рецитирайте факти, директор Макклъски. Убеден съм, че съм по-добре запознат с тях от вас.
— Тогава разрешете ми да ви запозная с един факт, убягнал от вниманието ви. Ако отведа хората ми със себе си, Мики Нокс ще ви извие врата като на пиле.
Уейн беше вбесен. Австралийският му акцент си личеше съвсем ясно.
— Първо, сам мога да се грижа за себе си. Израснал съм в доста грубичко обкръжение и ми се е налагало да се справям с какви ли не бабаити. Мики Нокс не ме плаши. Второ, аз съм журналист и съм подготвен да поемам подобни рискове. Трето, нищо няма да ми се случи. Повярвай ми, като ти казвам, братко, най-добре е Мики Нокс да играе по моите правила.
В този момент, изглежда, в мозъка му проникна информацията, отдавна вече схваната от останалите присъстващи в стаята — че Макклъски не е от хората, дето ще позволят да им държат заповеден тон. В неговите ръце, така да се каже, се намираха и ножът, и хлябът. Уейн включи на нова предавка.
— Чакай малко — каза той. — Намесваме елементи на спор в диалога ни, а аз не го искам. Но, моля те, Дуайт, помисли сериозно. — Уейн огледа стаята, изброявайки стражите. — Тук са един… двама… трима… четирима… седем… дванайсет… души. Божичко, Дуайт, прекалено много са. Хайде да разкараме поне част от тях.
— Уейн, да ставаше въпрос за някой друг…
— Дуайт, страх ме е само, че ще млъкне като риба с всички тия значки наоколо. Взели са го на мерник с тия заредени пушки и са готови да му пръснат черепа, ако се почеше по носа. Те го мразят. Той ги мрази. Що за близост ще се получи с всичката тая омраза в ефира? Дори ти и аз я чувстваме.
— За колко души говорим? — каза Макклъски.
— За двама.
— Окей, ще махна двама души.
— Не, не, не; не, не, не, искам да кажа само двама да станат.
— Не мога да направя такова нещо. Седем.
— Трима.
— Ще ги намаля наполовина. Шестима и точка.
Уейн се ухили победоносно и в същия миг прозвуча сигналът, известяващ раздялата на Шон Девлин с тридесет долара поради загубата на „Бъфало“ от „Далас“ със 17:20. Но при създалото се положение не парите го притесняваха — искаше му се да е от шестимата, които Макклъски щеше да изведе от стаята. Но това не зависеше от него.
Ето как само шестима от охраната останаха да пазят Мики Нокс. Лентата в камерите започна да се превърта.
Тихо, почти недоловимо и като че ли на себе си, Уейн прошепна:
— Време е за шоуто…
16.
Най-скъпа ми Малъри,
Ти веднъж ми беше казала, че нямам чувства. Беше и не беше права да го кажеш. Сега имам повече чувства, отколкото когато и да било. Никой не ми е липсвал толкова, колкото ми липсваш ти. Килията ми е толкова студена. През нощта измръзвам от студ. Представям си, че ти лежиш до мен, завила си ме с крака си, преметнат през моите, и ръцете ти плътно са ме обвили. Лежа си в килията и си представям как те целувам. Не правим любов, само се целуваме, часове наред. Спомням си всичко, което ни се случи. Спомням си всяка шега, казана от теб. Спомням си и най-малката тайничка, която си споделила с мен. Споделила или разкрила. Мисля, че споделила е по-подходящата дума.
Спомням си абсолютно всеки път, когато се разсмиваше. Спомням си всеки път, когато сме яли заедно. Спомням си как готвеше. Спомням си как гледахме шоуто на Дейвид Летърман. Спомням си бързото каране зад кормилото на „Доджа“ и теб, бебчо, седнала до мен. Босите ти крака на таблото, гласът ти, който припява на любимата ти Патси Клайн по радиото, танцуването ти, Боже мой, танцуването ти върху колата — на „Сладката Джейн“, а ангелите хвърчат около теб. Никога по-рано не съм ти го споменавал, щото не исках да ги притеснявам като ти привлека вниманието към тях, от страх да не си отлетят. Но от първия момент, когато те зърнах, Мал, ти беше заобиколена от светло сияние и аз ги виждах как се носят около теб и знаех, че ти си моето спасение.
Понякога е трудно да изкажа всички неща, които усещам в себе си. Затова толкова ги мразя разните тъпи психиатри и тем подобни, дето искат да ме психоанализират, като че ли могат да ме сложат на някоя маса, да ме нарежат на парчета и да кажат: тая част тука е за убийствата, тази е на любовта, тази е защото баща му си извадил пишката и тази е, защото не получил новия лъскав велосипед за шестия си рожден ден, а го чакал с нетърпение. Нали доктор Рейнголд вече не психоанализира никого, а? Ти си се погрижила за него, бебчо, браво, мойто момиче. Но знаеш ли, всеки път, когато стрелях и куршумът улучваше целта, всеки път, когато хвърлях ножа и го забивах в целта, същността на вселената ми се разкриваше и тогава можех да почувствам отделния миг с кристална яснота и аз знаех, аз просто знаех, че винаги става дума за едно и също нещо. Няма никакви части. Това за частите е заблуда. Аз съм всеки и всичко, което някога е живяло. Някои хора са измислили за това името Бог. А ти си огледалото, което ми го показа, бебчо. Ти и твоите ангели. Ти ме научи на нещо, което не знаех преди това. Ти ме учеше и ме учиш как да обичам.
Всички Божии създания знаят колко болезнено е да растеш, но аз наистина раста. Знам, че много ми беше ядосана, точно преди да ни хванат, по причина, че убих индианеца и разни други неща и, а, да, предполагам и заради оная работа със заложниците, малко и заради мен, но можем да поговорим за всичко това по-късно. Както и да е, убийството на индианеца беше случайност. Но от време на време се налага да си платиш кармичния дълг и за случайностите също, щото преди всичко кармата е причината да ги вършиш. Няма невинни, по никакъв начин, бебчо. Дори и ти не си. Наближава обаче времето на нашето раждане, усещам го. Тази част от мен, дето знае нещо, което другите хора не знаят — е, аз май вече споменах, че няма части и разни такива, но предполагам, че другата страна на цялото е да притежаваш и всички негови части — тази част ми казва, че времето ни е близко. Тогава съществуването ни ще промени формата си и ние повече няма да бъдем заключени в този недоразвит свят на заблуди и болка, а ще израстем и ще бъдем допуснати в напълно ново ниво на съществуване. Усещам го, Мал. Болката е толкова остра. Кожата ми реагира дори на докосването на слънчевата светлина, миризмата на дъжд, донесена от вятъра, ми причинява болка, когато дишам, все едно че преживявам отново цялата болка на раждането, само че аз се раждам в свят, който обикновените човешки същества дори не могат да си представят. И ти ще бъдеш с мен, бебчо, до мен. Затова сега, когато се трансформирам, ме вдъхновяват мисли за времето, което ни чака заедно. Представям си го час по час. Без да се увличам в големи скокове напред. Живея ден за ден и приемам нещата такива, каквито ми се случват. Не съм се променил от времето, когато се целунахме за пръв път…
(Недовършено писмо, намерено от служители на щатската полиция на Илинойс в килията на Мики Нокс след размириците в Батонгавил на 30-и януари. Изчезва загадъчно, след което е продадено на търг в „Кристи“ през юли същата година за сумата от 25 000 долара.)
17.
По времето, когато се изписват тези редове, може би няма американец, който да не е изгледал
