Джак Сканети потегли от „Соник“ в шест и трийсет и пет сутринта и подкара към мотел „6“, намиращ се на тринайсет километра на изток от Канкакий. Наложи му се през цялото време да се бори с инстинкта си, за да продължи да кара, оглеждайки се за убийците („Запад, сто на сто са тръгнали на запад, защо всички престъпници се отправят на запад?“), точно което правеха и по полицаите от пет щата — търсеха двойка набиващи се на очи убийци в набиваща се на очи кола. Логиката диктуваше, че би трябвало да бъдат заловени до залез слънце.
Да, ама не. Логиката в този случай не важеше. Хора като Мики Нокс притежаваха силата да прегазят и природни правила, и съвпадения, и в резултат да се подиграят с неизбежното. Сканети знаеше, че те ще се промушат през мрежата, профучавайки покрай някой полицай, докато той се пресяга за кафето си. Смъртта няма да се размине никому. Но тяхната щеше да е бляскаво събитие.
Те щяха да са си още на свобода, когато се събудеше. Ловът тепърва започваше.
3.
Уейн Гейл беше щастлив човек. Щастлив, щастлив, щастлив. Роден в море от грижи и любов в семейство от средната класа в Мелбърн, Австралия. Насърчаван да развива талантите и божествените си дарби още като момче. Преселил се в Америка и оженен за чудесна, подкрепяща го съпруга, която освен че беше непоносима, го снабди с ключа от крепостта на избраната професия. Най-общо погледнато, животът му си течеше съвсем задоволително преди разпространяването на последната новина.
От друга страна, Мики и Малъри бяха неговото спасение. Изпратени му в отговор на неговите молитви. Ако вярваше в Бог, би Го целунал страстно по устните от благодарност дори само задето е отделил от времето Си да създаде толкова идеални същества. Свежари. Смъртоносни. Телегенични. И незаловени.
Уейн Гейл беше водещ на предаването „Американски маниаци“.
В нощта, когато родителската двойка Уилсън се пресели в отвъдното, шоуто беше навършило само два месеца в ефир (факт е, че когато полицията влезе в дома на Уилсънови, оттам вече предаваше екипът на шоуто), но жълтата преса вече беше отразила торпилирането на рейтинга му до една десета от първоначалния. Премиерата му се състоеше в интервю с Чарлс Мансън и още оттогава продължителността на шоуто предизвикваше тъжни размисли. Нито Уейн, нито продуцентите биха си го признали, но самата концепция на шоуто страдаше от ограничения. Кратичък списък на психопати, от който да се избира, а на тях зад решетките нямаше какво да им се случи.
Спиралното движение надолу получи мощен ускорител след една статия, публикувана в „Седмичник на развлекателната индустрия“, която определяше „Американски маниаци“ и лично Уейн Гейл като въплъщения на всичко злокачествено в съвременната телевизия. Уейн не я възприе като лична обида с изключение на подхвърлянето, че австралийският му акцент е симулация. При положение, че акцентът си беше съвсем истински. Големи усилия костваше на човек тук, в Америка, да не изпадне в разложителна меланхолия.
Най-пресните клюки, разменяни между секретарките на единайсетия етаж (Уейн си падаше по две от тях — сладурани, приличаха му на помиярчета), запращаха шоуто в девет и трийсет вечерта, в дупката след новото предаване на Лорънс Пинчот. Рокада в средата на сезона. Сигурна смърт.
До появата на Мики и Малъри.
Когато телефонът му звънна, Уейн висеше с главата надолу от тавана на апартамента си в Манхатън, пренебрегвайки съвета на инструкторката си, Инге, която го бе предупредила нееднократно да не се връща към стария си навик да виси в специалните си обувки преди лягане. Упражнение, прилежно изпълнявано с напразната надежда, че ще му помогне да стане по-висок — наистина единственият елемент от външността му, за ради който Уейн можеше да се почувства не чак щастлив, щастлив, щастлив. „Гръбнакът ви ще загуби естествената си форма“ — предупреждаваше го Инге. За себеподобните би прозвучало като новина, че Уейн има гръбнак.
Позвъняването на продуцентката му Джули дойде в дванайсет и двайсет през нощта и Уейн веднага включи тълковното устройство. Уейн не беше глух. Джули се беше родила без език.
С Роджър зад камерата и Скоти по звуковото оформление екипът на „Американски маниаци“ излетя от „Ла Гуардия“ в един и четиридесет и седем след полунощ и се насочи към „Канкакий Соник“ и среща със съдбата. И рейтинга.
Уейн Гейл беше щастлив човек.
Дори в ситуация като днешната Джули внимаваше запазеното място на Уейн да е далеч от останалите три. Въпреки че вече беше използвал точките на две карти за редовни пасажери, Уейн не преставаше да усеща виене на свят в самолет — физиологична особеност, съответно документирана, която го превръщаше в най-досадния човек на света. Всъщност всяко затворено пространство можеше да послужи като причина за появата на феномена, но нещо, свързано с рева на двигателите и въздушното налягане върху тъпанчетата му, правеше самолетното пътуване в компанията на Уейн абсолютно непоносимо.
Разказите на Уейн в самолет имаха следната ограничена тематична насоченост:
1) детството му
2) амбициите му, и
3) шоуто му, „Американски маниаци“, сряда вечер, 10 часа.
Айлийн Мърчовски, счетоводителка в строителна фирма в Арлингтън Хайтс, бе подложена на час и половина разработки по първата тема, завръщайки се у дома с билет с намаление. Тя даде обет никога вече кракът й да не стъпи в самолет.
Джудже с пределно крехка физика, Уейн Монклер Галенович получи доста прилична роля в „Кенгурчето Уоли“, кратко преживяла вариация на нашумелия австралийски телевизионен сериал „Кенгуруто Скипи“. Филмчето слезе от екрана на десетия епизод, но и толкова беше достатъчно, та Уейн да се превърне в звездичка и да го обладае страстното желание да стои пред камера.
Вече юноша, Уейн „Гейл“ — както съкрати фамилното си име, хвърляйки в ужас родителите си — продължи с дребни роли в дребни комедийки и драматизирани сериали, изявявайки се като смахнатия влюбен в дъщерята тийнейджърка. Често само след няколко епизода героят му биваше изхвърлен от сценария, повален от фатална, неизлечима болест. Изискванията му за по-остър диалог и по-подходящо разполагане на камерата не се връзваха с темперамента на продуцентите.
Към края на тийнейджърството си Уейн отново се размеси с простолюдието от предградията на Мелбърн. Твърде дребен и тромав, за да си извоюва място и да се радва на някакво положение в гимназията, той често се оказваше на прицела на агресивността на бабаити от всякакъв вид, които по насилствен път го лишаваха от пари за обяд или решенията на контролни. Единственият му отдушник беше работата му като редактор на печатното издание на училището, „Бърборкото на Куийнс Крос“. Разобличителният му материал в шест части, посветен на училищния стол, завърши с уволняването на целия персонал, а снимките, разобличаващи хомосексуалната връзка на директора Колин Уейвърли и преподавателя по френски Жак-Пиер Дюма, стана причина за двуседмична ваканция, по време на която местната полиция и църковните власти проведоха най подробно разследване.
На осемнайсет Уейн отхвърли предложение за работа като помощник-организатор на радващото се на уважение „Австралийски седмичник“ (кръстоска между „6 минути“ и „Групата на Маклафлин“), за да бъде пред камерата — като кореспондент на „Обществено око“ боклук и половина, финансиран от сингапурска групировка. По договор всеки трети епизод трябваше да по казва някой усмъртен или осакатен от некачествен продукт на конкурента на спонсора. Уейн прекара две изтощителни седмици в търсене из цяла Австралия на един-единствен пострадал от хапче, произведено не от „Холофил“. Авторският му откъс „Дюна на смъртта“ бе може би апотеозът на ранната му кариера.
Когато „Обществено око“ изчезна от ефира, той с пренесе партакешите в Америка и засвири втора цигулка в две мъртвородени синдикални издания, преди да се приземи в „Американски маниаци“ като водещ. Всъщност при избора на компанията за водещ той пак заемаше второ място, но превъзхождащият го съперник беше изритан от телевизията заради донос, че живее във фактически брак с известен женен… актьор. Ако човекът беше залягал над домашното си на тема „Уейн“, вероятно щеше да заподозре източника на изтеклата информация.
Докато по имиджа на шоуто още се работеше и се изпробваха всевъзможни цветови варианти, които да
