— Помолих я да присъствува на нашия разговор — продължи Кайда, — нали темата има непосредствено отношение към нея.
Ние се захванахме да вечеряме и известно време цари мълчание. Скариди и бяло вино. Трябва ли да казвам, че питието бе превъзходно. С благодарност погледнах старецът: колко хубаво беше, че не предложиха да се срещнем в моята схлупена бърлога. Все още в душата ми тлееше някакво самолюбие. И в този миг долових затаена болка в очите на Маки. А може би състрадание към стария Кайда?
Когато привършихме със супата и разменихме безброй думи в празни светски приказки, Кайда решително произнесе:
— Мисля, че е време да поговорим сериозно.
Лицето на девойката се напрегна.
— Не много отдавна на Хокайдо се появи загадъчната машина-робот. Наричат я колата-убиец. Сигурно сте слушали за нея?
— Естествено. Всички говорят само за нея.
— Мда-а… Е, вие какво мислите за това?
— Просто не мога да си го обясня. Това е всичко, което ще кажа. Разбира се, че е робот с електронен мозък. Тук няма нищо необикновено. Но трябва някъде по пътя да й свърши бензина? Тя не може да се движи сама по себе си. Чудеса няма!
Старецът навлажни с език изпръхналите си устни и кимна.
— Но ако допуснем, че машината се управлява не от обикновен компютър, а от самоорганизираща се система, подобна на човешкия разум? — бавно изрече той.
— Не може да бъде! — усъмних се искрено. — До сега никой не е създал такова мощно кибернетическо устройство с толкова малки размери! По-лесно е да се свърже жив човешки мозък с машината.
— Какво пък… — Старецът отново кимна и някак си се сви, сбръчка, а от краищата на устните му сякаш течеше чудовищно напрежение. — Ти отгатна…
Аз замръзнах на мястото си:
— Откъде ви е известно това?
— Известно ми е, защото аз го направих.
Внезапно заговори девойката и гласът й, който прозвуча за пръв път през тази вечер, беше напълно безстрастен:
— Самедзима-сан, Сьосуке е жив. Поне разумът му е жив. А машината е просто обвивката, в която той съществува.
— Сега вече напълно разбирам, че съм направил непростима грешка — дрезгаво проговори Кайда. — Може да се оправдавам, че това е сляпа родителска любов, воля на покойния… Но все едно не трябваше да допускам това безумие.
— Значи вие сте поставили мозъка на Сьосуке в блока за управление на колата? — направо бях пресипнал от вълнение и собствения ми глас изглеждаше напълно чужд.
— Сьосуке беше като омагьосан от колите — отвърна Маки вместо стареца. — Машини, скорост, — за това живееше. И не искаше след смъртта си да се раздели. Дори когато плътта му умря… И чичо… Не, ние не можехме да пренебрегнем последната му воля!
Това ме порази като гръм. Веднага в това не можеше да се повярва. Разбира се, съвременната бионика бе постигнала необикновени успехи, а и с операции по хомопластика няма да удивиш никого. Но с човешкия мозък!… Да го свържат с електронна система! Кайда сякаш прочете мислите ми и каза:
— Както ви е известно, аз разполагам с много средства. Заплатих тази сложна операция. Естествено имаше риск… но всичко мина успешно. Разумът на сина ми оцеля и оживя. Сьосуке се превъплати в красив спортен автомобил, направен по специална поръчка с газотурбинен двигател и шаси на последен спортен модел. Смятах, че имотите ми на Хокайдо са достатъчно обширни, но…
— Той не е пожелал да признае определените му граници и е започнал да преследва и унищожава минаващите по шосето коли.
— Да, вие сте напълно прав. — В гласът на стареца се долови отчаяние. — Изглежда, постепенно губи ума си. С какво друго да се обясни? Но не разбирам защо? В него сякаш се е вселил зъл дух. Но както и да е, време е да го спрем. За щастие, още никой не се е сетил, че убиецът е човешки мозък. Операцията бе направена в най строга тайна. На лекарите им беше добре платено, за да си държат езика зад зъбите. Така че засега тайната не излиза наяве…
— А как си го представяте? Та той е на кола, която няма равна на себе си. Вие сами казахте, че е направена по специална поръчка. Трудно ще бъде дори да се настигне.
— Затова и ви се доверихме. Вие сте били приятели със Сьосуке и заедно сте участвували на състезания. Познавате навиците му, характера му и начина на каране. Никой, освен вие, не ще успее да го хване. И Кола съм ви приготвил. Също е направена по поръчка. Но уви, равностойна е на неговата!
— Виждам, че всичко сте премислили — измърморих аз. Необяснима мъка закипя в гърдите ми. Аз вече не съм същия и не мога да карам както преди!… Но как да им го обясня?
— Нали вината е ваша — изведнъж тихо пророни Маки. — Вие го лишихте от телесната му обвивка. Да, такава беше волята му. Но може би, именно отчаянието, неудовлетвореността от новото тяло го е довело до умопобъркване? Вие трябва да му помогнете.
— Как? Разбирате ли какво говорите?! Да допуснем, че унищожа колата. Но тогава ще загине и той!
— Съгласен съм на всичко — глухо каза старецът. — Имам ви пълното доверие.
Гърлото ми се сви. Каква клопка, от която изход няма…
— Е, добре. Ще се постарая нещо да направя — изцедих с последни сили.
3
Погледнах електронния часовник на таблото: показваше два след полунощ. Стъклото на колата беше като залято с черен лак — толкова непрогледна беше тъмнината. Напред през прохода водеше пустинен път, по който свободно се разхождаха ветровете. Тук и денем не минаваха много коли. Тази държавна аутострада бе ремонтирана съвсем скоро. Започваше от Юбари и до хидаки минаваше главно през гори, където рядко ще видиш човешко жилище.
Забелязах я на четвъртия ден от търсенето.
Първите опити минаха безплодно. Естествено, излизах само нощем, но по оживените пътища като 237 и 238 дори нощем потокът не спираше — тирове с прицепи, полицейски патрули и мотоциклетисти. Изобщо, скоро разбрах, че да срещна тук колата-убиец, е просто наивно, присъщо повече за сукалчетата от „племето на бегачите“ — любителите на силни усещания, носещи се по пътищата с надеждата случайно да я срещнат. Равнините на Хокайдо около Хидаки са така просторни, че подобна вероятност е направо нищожна. Трябваше да се въоръжа с търпение.
Тихо и недоволно ръмжи двигателят. Това е естествено, когато възможностите му са до 20000 оборота в минута, мощност 200 коня, а го карат едва с 60 километра в час. Истинско оскърбление за моя стоманен кон. Какъв възторг изпитах, когато за пръв път видях това съвършенство на техниката, изпълнено с мощ и изящество! Прекрасен двуместен спортен автомобил! Тялото му бе леко огънато и клинообразно с ярък червен цвят. Вътре в него имаше всичко: и сложна електронна апаратура за автоматично управление, въздушна възглавница, противоударно устройство и т. н. до най-малките подробности.
Имах си план. Тези продължителни разходки по далечните отклонения извършвах не за удоволствие. Просто изучавах плацдарма. Освен това трябваше да си възвърна формата и да свикна с колата.
… Когато за първи път влязох в кабината и се загледах в таблото, зад гърба ми се раздаде гласът на стария Кайда:
— Обърнете специално внимание на този превключвател.
Погледнах. Превключвател като превключвател. нищо особено.
— Това устройство стреля с маслени снаряди. Маслото се разлива по платното и колелата почват да се плъзгат. В критичен момент може да го използувате като скрита в ръкава карта.
— Маслен заряд ли?! — почувствувах се не на себе си и погледнах стареца. — И за това ми сте помислили?…
— Такъв ми е принципа, да изпипвам нещата до край — той пребледня като тебешир, но не отмести
