очите си, докато ми го казваше. — Искам да разберете: това не е играчка.
— Вие сте прав. — Аз излязох от колата. Разбирах го още от мига, в който видях за първи път тази машина.
— Харесва ли ви цветът й? — Маки ме гледаше с вцепени пръсти и в тона й се усещаше ледена насмешка.
— Прилича на цинобър? — отвърнах аз. — Малко е ярка, но не изглежда лошо.
— Внимателно изучих статистиката на нещастните случаи. Повече от тридесет процента от нападнатите коли са били с червен цвят. Затова решихме и вашата кола да е червена. Именно червените коли предизвикват в него особена ненавист. И защо ли?
— Ами… — объркано отвърнах и направо изстинах вътрешно от внезапната догадка: по време на катастрофата бях на машина с яркочервен цвят. нима толкова много ме ненавижда? Но на глас казах невъзмутимо: — Сигурно го възбужда като силен дразнител за един възпален мозък. Това мога да предположа.
Тя кимна. Дори и сега не мога без болка да помисля за надменната и всеразбираща насмешка.
Пътят непрекъснато се изкачваше. До настъпването на зимата имаше още много време, но през нощите студът пронизваше костите. На разсъмване платното се покриваше със скреж и трябваше да съм непрекъснато нащрек.
Ярката светлина на фаровете разкъсваше ледения мрак на нощта. Като омагьосан гледах, как се руши на всеки завой под тези остри лъчи непроницаемата наглед глуха стена.
И в този миг… Цял се превърнах на слух. Някъде отпред се чуваше почукване на нещо метално, което многократно се повтаряше от планинското ехо. Това бе неравномерно и захласващо се тракане на мотор. Сетне се чу пронизителен вой на клаксон и след него — с нищо друго не можеше да се сбърка, — отвратително, пронизващо сякаш нервите на зъбите, разкъсващо скърцане на смазван и разчупван метал. Намали оборотите на двигателя си до минимум и в настъпилата тишина звуците започнаха да се чуват удивително отчетливо.
Трескаво си поех дъх и натиснах педала на газта. В прохода нещо ставаше. Но ако на такова място и в този час се е случила беда, то значи трябва да се търси машината-убиец. Почти беше сигурно.
Не трябва да и дам да се скрие! Летях по шосето и взимах завоите най-икономично. Само кола като моята, със стоманени шини и свръхздраво окачване можеше да издържи подобни претоварвания. Чувствувах я като че ли бях свързан в едно с нея. И още как! Но да я управлявам виртуозно като префинен електронен мозък… Е, нито един компютър няма да гони машината си по такъв начин, като изцежда от двигателя всичко, на което е способен. Той е длъжен преди всичко да усигорява безопасността!…
Като вихър влетях в прохода. След остър завой видях пламъците. Вдясно се издигаше стената на скалите. Наляво зееше пропаст. А в канавката, на едно малко свободно пространство се бяха струпали една на друга три обърнати леки коли. И горяха на воля. Рязко натиснах спирачките. Гумите се плъзнаха, но успях да спра на мястото на произшествието. В светлината на пожара видях две неподвижни човешки фигури на земята — изглежда, са били изхвърлени от машините при удара. Дори и някой да беше останал в купетата, аз бях безсилен да помогна с нещо: огънят се бе развихрил яростно и поглъщаше смачканите купета, изпъстрени с ярки и успоредни ивици. Гледай ти! Това били от „Племето на бегачите“ — търсачите на силни усещания…
Приближих се до проснатите на платното фигури. Ако нещастниците още дишаха, можеше нещо да се направи. И в този миг в гърба ме удари ярък сноп светлина. Стремително се обърнах. В мрака, изпод надвисналите скални грамади, ме зяпаха две ярки очи.
Няколко секунди затаеното чудовище в мрака ме разглеждаше втренчено. Стоях като парализиран. Моторът му заработи по-силно. То явно се канеше да изчезва.
Нагоре се метнаха ярки езици на пламъците и осветиха подобен на моя двуместен спортен автомобил, боядисан тъмнозелено. Машината-убиец! Старият Кайда я беше оборудвал с радар, телесенсорна апаратура и разни други електронни щуротии — просто да ти е страшно да си помислиш. И в този миг забелязах в купето, там, където не можеше да има никой, бледо лице в ореола на разпуснати дълги коси. Колата веднага изфуча и изчезна в мрака като истински дух.
Вцепенението ми премина. Тряснах вратата в движение, обърнах така рязко, че шините изсвистяха, но беше вече късно. Загубих сражението преди то да почне.
След като минах през прохода, стремително се заспущах и се носих така до самите предградия на Юбари. Пътят беше толкова празен, сякаш беше изметен. Нито едно огънче не пламна на него. А машината-убиец изглежда се разтвори във въздуха.
4
— Вие бяхте прав — казах сутринта на закуска. — Той действително е полудял.
Беше почти пладне. Когато се върнах във фермана на разсъмване, заспах като убит и едва преди малко станах. В огромното помещение на масата седяха Кайда и Маки. Тя отново му гостуваше.
— Вие сигурно вече сте чули за снощното произшествие — продължих аз. — Има нови жертви. Този път цели три коли наведнъж. Бях на местопрестъплението. И той беше близо до мен. Криеше се в мрака като див хищник. Не мота да кажа, дали ме позна. Но ми се стори, че се подиграва с мен. Не, това не е биоробот. Този звяр притежава човешка душа. И е обхванат от непреодолима жажда за разрушение. Вие бяхте прави — трябва да го унищожим.
— Вчера загинаха още двама — прошепна Маки. Устата й се покри с бръчици. Изведнъж си представих, какво изпитва тя сега. Дори обилната, но с вкус нанесена козметика не можеше да скрие силната умора. — Но това е така несправедливо, да го обвиняват във всичко само него! А това „Племе на бегачите“… Те отново го преследваха заради пустата му забава. Не той, а те го преследваха. И си получиха полагащото им се възнаграждение.
— Но силите им бяха така неравностойни — отвърнах предизвикателно. — Опитът, а и колите… Дори е смешно да ги сравняваме. Като състезател Сьосуке нямаше равен на себе си, нито един компютър не можеше да се мери с него, а вие сте му дали най-съвършената машина на света. Кой може да го надмине сега, когато водач и машина са се слели в едно? Изходът е бил предрешен. Казано иначе — едно зверско убийство.
Очите на Маки избухнаха. Моите думи предизвикаха в душата й буря от негодуване. Но това продължи само миг и изчезна така, че повече нищо не се забелязваше.
— И още нещо: някой му помага.
Кайда преглътна с мъка.
— Защо смятате така?
— Защото без странична помощ просто не може нищо да направи. Как ще си набавя гориво? Да предположим, че ограбва някоя бензиностанция. Та нали сам не е в състояние да налива бензин в резервоара. Така че бензина го карат в скривалището му. А и полицията има подобни подозрения. Колкото до мен, аз съм сигурен в това.
— Сигурен ли? — като ехо повтори Маки и на устните й отново се плъзна сянката на студената насмешка. — Вие искате да кажете, че сте видели неговият съучастник?
Срещнах погледа й, опитах се да го разгадая, но напразно. Душата на девойката беше заключена за мен. Колебах се още миг. Нещо ме подтикваше да кажа: „Да, видях го със собствените си очи. Ясно видях някакво лице“. Но се сдържах и отвърнах сухо:
— Има съучастник. И трябва да тръгнем по тази нишка.
— Е, щом е така — направи изводите си Кайда, — надяваме се на вас. Може да поискате всичко, което ви трябва.
— Нищо не ми трябва, освен време.
След около час срещнах Маки в задния двор, до конюшнята. Извеждаше навън един кон. Язденето беше любимото й занимание. В джинсите си и високите ботушки за езда девойката беше направо очарователна. Има жени, чиято красота става по-ярка, когато дрехите й са по-скромни. Тя беше в това число.
Тя сядаше в седлото, когато ме видя. Гневно тръсна косите си, и това движение не беше нито грубо, нито вулгарно, — Маки ме измери с поглед и хладно се осведоми:
