людете — само черен хляб, та трябваше да крадат, за да имат нещо повече. Това знаеше Стоян и когато се уморяваше много от работа, ставаше му тъжно. Той се боеше от турците — най-вече от бея, от кехаите му, дори и от децата му. Беят беше негов господар. И всички турци бяха по-силни от него — пред бея и пред всеки турчин сърцето му се свиваше до болка от страх. Работа, страх и една тъмна, безименна скръб тежеше в сърцето му. Случваше се да няма де да легне в къщата, под ниския сламенен покрив, дето спяха Глаушевци по рогозките върху пръстения под, всички заедно и заедно с добитъка; обичаше да носи чисти везани ризи, а носеше дрипави и пълни с гад, обичаше здрави, яки опинци, с дълги ремъци, а дядо Йоан отделяше нови опинци за него само за Божик. Обичаше да поприказва, да се посмее, да се пошегува, да се побори с някого, да си попее, да посвири с кавал или на гайда, а другите вкъщи и по селото все току махваха с ръка към него. Все го държаха някак настрана, та и дядо му, и баща му дори бяха забравили да го оженят.
— Стоян! Стойку бре, Стойку…
Стоян позна гласа на сестра си Благуна. Тя го търсеше, викаше го със сподавен глас, боеше се, види се, да не го издаде. Настанала бе нощ, младият месец бе извил остри рога на студеното зимно небе, през нозете на Стояна проникваше в тялото му студена влага.
— Стойку бре, Стойку! — чу се по-наблизу.
Нещо прошумоля в храстите и Стоян видя в бледия зрак кучето си да куцука нагоре по брега и изчезна нататък подир гласа на Благуна. Изчезна и тя, докато я чакаше Стоян да се покаже горе на брега.
Той остана сам в тъмния дол. Не се чу вече гласът на сестра му, не се върна и кучето. Тихо беше наоколо, само месечината блестеше насреща и бледият й зрак обливаше като ледена вода Стояна, ледена грудка заседна в гърдите му.
— Ха да бегам! Да бегам! — разтърси глава и рамена той, разтъжен и сърдит. Сърдеше се на Благуна, на кучето — и те го бяха изоставили. Нека!
В града бе ходил само пет или шест пъти. Други бяха людете там и друг беше животът им. Какви други? Ех — по-добри и всичко беше по-хубаво. Людете бяха по-важни и по фурните имаше бял хляб. Много народ имаше там, хубави къщи, чаршия и какви ли не дяволии. Който работи, за себе си печели и никой не ти дели залъка. Блазе им на гражданите! И там най-добре можеше да се скрие Стоян — никой нямаше да го намери, да го види и чуе Дам има толкова народ.
Стоян се раздвижи предпазливо, изкачи се тихо по рова и подаде глава. Всичко живо бе се спотаило в едвам тлеещия лунен здрач на студената, влажна зимна нощ. Новата месечина клонеше вече към залез, по земята се мядгаха, разливаха се надалеко огромни черни сенки. Стоян потръпна, изкачи се бързо на брега и се отправи към къщи. В тъмнината не се боеше от бея и кехайте — сега той мислеше само за града и сам не знаеше какво точно. В паметта му изникваха всички хубави неща, които бе видял и чул там, нищо не го спираше тук в тая студена и тъмна нощ, а там го очакваше спасение и по-хубав живот — какъв, той не знаеше, само в сърцето му припламваше плаха радост. Друг някакъв страх се задаваше отнякъде и все пак не беше толкова страшно — натам, към града, го гонеше тъмнината, в която се криеше сега и родното му село, и кулата на господаря, и всичко наоколо; натам го тласкаше една колкото хубава, толкова и неясна надежда.
Пред къщата най-напред го срещна Шаро, сетне пред него се изпречи майка му.
— Къде се загуби, сине — прошепна бързо тя и едвам докосна с ръка разголените му гърди, негли да провери, че е той. — Леле, сине… Идва да те търси Осман кехаята! За кучето на бея. Ами сега, Стойко?
— Майко, отивам в града. Ти само да знайш и на Благуна кажи.
— Ами дали ще те пусне дедо ти?
— За мене нема живот тука. Беят ще ме убие или Осман.
— Ще те убият, сине.
До тях изведнаж се изправи в тъмнината и Благуна.
— Идва Осман…
— Отивам в града.
— Там ли ще останеш?
— Там.
— Лелей… Блазе ти, Стойко!
Той се отдели от двете жени, отиде към дръвника, посегна напосоки и взе една секира, окачи я на лявата си ръка. Като мина пак край жените в тъмнината, той тихо рече:
— Хайде…
Те нищо не му отговориха и Стоян продължи нататък през двора. Отминал бе само няколко стъпки, когато чу как майка му въздъхна, нещо го парна направо по сърцето и остана там, докато прекоси той бащиния си двор, докато излезе от селото. Когато беше вече доста далеко от родното село по пътя за града и бе вървял като насън, той изведнаж дочу зад себе си тих, познат шум. Изви глава назад, без да се спира, и се усмихна: след него куцукаше, все на три нозе, кучето му. „Къде си тръгнало? — попита в ума си Стоян развеселен. — Да не мислиш, че там…“ — опита се да се закани той, но и сам не знаеше с какво да се закани и не се обърна да прогони назад неканения си другар.
II
До града имаше около три часа път през полето, а зимната нощ беше дълга. Стоян наближи крайните градски махали далеко преди да се раздени. Той беше уморен, студената нощна влага пронизваше дебелите му селски дрехи, кожухчето му, в което цял се бе сгушил. Беше и гладен. От голяма уплаха майка му не бе се сетила да му даде хляб; ни тя, ни Благуна, ни пък той самият се сети да поиска. Да можеше негде да полегне — главата му тежеше, клепачите му лепнеха за сън. Да се скрие нейде, да заспи, да забрави всичко. Сега вкъщи всички спят, топло е там под сламения покрив и Стоян се унасяше, едва-що не заспиваше, влачейки нозе по пътя. Ала там, в село, беше беят, кехаите. Тънкият лед по локвите тук и там по пътя хрущеше под излизаните опинци на пътника, той се стрясваше и се озърташе в тъмнината. Там бяха беят и кехаите, а какво ли го чака в града? Страхът от господаря турчин нарастваше в още по-голяма тревога пред неизвестното, което го очакваше в новия му живот, но Стоян вървеше напред, макар да угасваха една след друга всичките му надежди, вървеше напред, нямаше вече къде да се върне. Едничко живо същество край него в тая тъмна нощ беше кучето му, което куцукаше по петите му. Стоян дочуваше шума на лапите му и тоя шум в глухата нощ го успокояваше.
Стоян не се реши да влезе в града. Де ще отиде, на чия врата ще почука? Мислеше да отиде в хана, дето спираха людете от неговото село, но не знаеше дали ще го намери в тъмнината. Досега други го бяха водили в тоя град, колкото пъти бе идвал, и му се струваше, че сам не би знаял накъде да се отправи. Нямаше ни една аспра у себе си — не се сети да поиска поне един-два онлука от майка си, пък и тя де ли би ги намерила? Парите, доколкото бе виждал пари, стояха у дядо му и той кой знае де ги криеше. Стоян приседна на една полуразрушена ограда край пътя и широко се прозина. Високо горе безучастно трептяха звездите по тъмното небе. Той чакаше — чакаше да се раздени. Сгуши се още повече в кожухчето си, мушна още по-навътре в ръкавите му премръзналите си ръце. И както беше притиснат от мъката си, уплашен, разколебан, отчаян, усети едвам доловима топлина — топлината от малкото потреперващо тяло на Шаро, който бе се присвил в нозете му.
Мина кой знае колко време, а нощта беше все така тъмна, студена и страшна, отникъде не идваше никакъв признак на живот, дори куче не се чуваше да залае или петел да пропее. Наблизу едвам се белееше някаква стена, забелязваха се едвам очертанията на ниска прихлупена сграда, малко по-нататък се издигаха и други такива сгради — оттук започваше една от градските улици. Стоян седеше и чакаше. Няколко пъти се полюшна задрямал, но скоро се стрясваше, разтреперан от студ. Седеше и чакаше в тъмнината. Чакаше да се съмне. Друго какво? Нищо. Стоян беше гладен, беше премръзнал, беше уплашен, ледената грудка в гърдите му беше нараснала и тежеше още повече. Пред очите му премина дядо му, баща му. Той беше тук, в тъмното, но беше и там, у тях, вкъщи. Ето и майка му, и Благуна… Къде си тръгнал, Стояне? — Гони ме Осман, кехаята, иска да ме убие, дедо… — Какво ти е, сине? — Нищо, майко. Нищо не ми е… Стоян подигна рамена, той дори се усмихна. Дядо му, баща му, майка му и Благуна изчезват в някакъв облак, сетне става съвсем тъмно, Стоян се полюшва, едва-що не пада от оградата и потреперва, дългата дръжка на секирата му, надяната на ръката, тихо се чуква в някой камък. Наоколо е все същата, все тая тъмна, глуха нощ. Той
