се присвива още повече — да може някак цял да се свие в кожухчето…
Надолу негде по улицата се дочува тропот и човешки глас. Стоян подига глава и се пули нататък в тъмнината. Там светва и бързо угасва бледа светлина — отвори се и се затвори врата. Сетне пак едвам доловим тропот. Стоян става, надига се и кучето му. Сега Стоян нищо не мисли — той търси само да срещне, да чуе живи люде, да се постопли-ли негде и да намери залък хляб. Той навлезе в улицата и се спря пред нисък, прихлупен дюкян. През цепнатините на дървените кепенци се процеждаше светлина, отвътре се чуваха гласове.
— Върти, върти! По-бавно, ама не спирай.
— Ето, въртя — отвърна задъхан, млад глас. Стоян почука — тъй, без да мисли. Вратата се отвори, отвътре полъхна топъл, влажен въздух и смрад на мърша.
— Кой си ти? Какво искаш?
— Да влеза малко… пътник съм.
Вратата остана отворена и Стоян влезе в тесен сапунджийски дюкян с редица дървени рафтове, а светлината беше зад тях. Той премина по тясна пътечка и се намери в малка работилница. На огнището клокочеше голям казан недоварен сапун, а едно дванайсет-тринайсет-годишно момче, със запретнати ръкави, бъркаше с голяма дървена лъжица сгъстяващата се каша; много тежка беше за слабичките му ръце напоената с лоище дървена лъжица. Насред работилницата, върху мангал с разгорени въглища, беше сложена голяма медна тенджера, пълна с разтопена лой. На столчето до мангала седна възрастен мъж — същият, който отвори вратата на Стояна. На друго, дълго столче до него бяха наслагани кичури памучни фитили за свещи — на стената отсреща бяха окачени редица снопчета вече готови лоени свещи.
— Немате ли врати у ваше село? — сопна се майсторът, готвейки се да продължи прекъснатата си работа.
— Имаме — отговори Стоян и едва след това се сети, че бе забравил да затвори вратата. Върна се назад и видя там, пред вратата, кучето, което протягаше муцуна към топлата струя задушлив въздух, напоен с апетитна за него миризма, но не се решаваше да влезе. Стоян се поколеба за миг дали да пусне кучето си вътре, но сетне затвори вратата.
Стоян се изправи край стената, по-близу до огнището. И тримата дълго мълчаха. Сапунената каша в големия казан глухо клокочеше, момчето въртеше уморено дървената лъжица, която стържеше дъното на казана, в тенджерата на мангала шоркаше стичащата се от фитилите лой. Майсторът на няколко пъти изви глава към казана, погледна и неканения гостенин. Сетне каза:
— Ти можеш ли да въртиш там? Ей там, нели виждаш…
— Па — усмихна се Стоян, откачи секирата от ръката си и я сложи до стената, — да се опитам.
— Ильо, дай му лъжицата, пък ти ела да ми помагащ.
Момчето веднага остави лъжицата с облекчение, а Стоян бързо я взе и започна да върти с пресилено усърдие. Пък и ръцете му бяха много силни за тая работа, за тая дървена лъжица. Майсторът извика:
— Е, е! Полека, ще събориш казана! Полека, бавно. А така, полека. Ами съблечи си кожуха, ще се изпотиш.
— Нищо.
Стоян работи тук, докато се раздени. Огънят под казана постепенно загасна, сапунената каша се сгъсти добре.
— Хайде, стига толкова — рече майсторът и взе лъжицата от ръцете на Стоян. — И много ти здраве.
Той се наведе над казана, разгледа внимателно кашата и току се обърна към Стояна, който тъкмо бе стигнал до вратата.
— Чакай. Малко сапун ли искаш да ти дам — пристъпи той — или два мангъра. Работи тук, помогна.
— Е, па — обърса Стоян потното си чело с опакото на ръката си, — каквото кажеш. То и сапун може да потребва, но… аз съм малко нещо гладен.
Майсторът се наведе над едно малко сандъче в ъгъла на дюкяна и му подхвърли оттам две медни петачета.
— Да дойда ли пак некой ден, да помагам? — реши се да попита Стоян.
— Не, не… — отвърна неохотно сапунджията, като посочи с брада към момчето. — Малко е немощлива тая сутрин, та… иначе…
Малко по-надолу, по същата улица, имаше фурна. Стоян, следван от кучето си, се спря там. По широкия тезгях бяха наредени топли, бели сомуни.
— Отрежи ми за тая пара — хвърли той на фурнаджията едно от петачетата.
Фурнаджията отряза половин сомун и го плъзна по тезгяха към него. Стоян веднага откъсна огромен залък н го натъпка в устата си. Кучето бе дигнало глава към него, гледаше го втренчено и на два пъти се облиза с дългия си език. Стоян изръмжа, дъвчейки:
— Хм… Яде ти се… Ето — и той откъсна втори такъв залък, подхвърли го на кучето.
— Хап! — улови Шаро залъка във въздуха, тракна два пъти със зъби и го глътна.
— Е-е — засмя се Стоян, — услади ти се! Де си видело ти градски сомун!
Той напълни отново устата си с хляб и подхвърли второ късче на кучето. Топлата мека половинка бързо изчезна в ръката му. А в другата си ръка стискаше второто петаче. Отвори широката си длан и погледна петачето. Погледна кучето си, което следеше движенията му, погледна пак петачето и пак кучето. Усмихна се весело:
— Я ние с тебе да се налапаме, пък…
Той купи и за второто петаче половин сомун и го раздели с безсловесния си другар. Дъвчейки с наслада последния залък, Стоян се огледа наоколо с весели очи. И днес денят беше слънчев. Утринната хладина пощипваше носа на селянина, но слънцето бе се измъкнало вече от сивкавото валмо на мъглата по хоризонта и в топлия му блясък бързо се топеше тънкият ледец по локвите долу, по улицата и сребристобялата слана по ниските потъмнели покриви. Стоян наблюдаваше дружелюбно редките минувачи, сякаш търсеше да види между тях свои стари познайници, готов беше да им заговори. Не спа цяла нощ, но беше бодър, стоплен и сит. Махна на кучето си и тръгна надолу по улицата към вътрешността на града между другите минувачи, с весело доволство, че и той беше като всички тия люде.
Градът посрещна добре новия си гостенин — с топлия си сомун, със слънчевото си утро, — посрещна го и го привърза към себе си завинаги.
Преспа беше град със стара слава и със своите десет, а може и петнайсет хиляди жители беше един от големите градове в Македония. Улиците му бяха тесни и криви, на няколко места се отваряха малки площади и само житният и конският пазар бяха доста широки празни места на двата края на чаршията. Всеки бе строил, както е искал и доколкото сърце, му е давало и съзнание е имал, мислил е за обществени нужди: улица като улица — да могат да минават людете, да може да мине и натоварен добитък, пък и кола с кола да се размине, да има де да се изхвърля сметта и водата да изтича накъм реката по две нечисти вади по краищата. Зимно време улиците тънеха с кал и цяло изкуство беше да стъпва човек от камък на камък по стария хлътнал калдъръм. Лятно време калта превръщаше в прах, но усърдните домакини и и ранобудни чирачета в чаршията всяка събота привечер пръскаха обилно с вода пред къщите и дюкяните и помитаха чисто, като натрупваха праха и сметта на купища, които оставаха там понякога и до следващата събота, докато минеха общинските двуколки да ги дигнат и отнесат вън от града. Грижата на преспанци за чистота и ред по къщите, по дворищата и градините беше голяма, доколкото разбираха те от чистота, ред и хубост. Чумата бе минала по тия места едва преди няколко месеца, а тя е престаряла, грозна баба, с гноясали очи, с дълги черни нокти, спира се пред всяка врата, избира, когото си иска, между стари и млади; когато пък иде за общо наказание — бележи всички редом със смъртния модрочервен знак и рядко да пропусне някого, колкото да не затрие съвсем човешкия род. Човек трябва да умее да я държи по-надалеко, в пусти гори, да се пази да не я привлича, и нея, и всички болести, които мъчат и ядат грешното човешко тяло. Има за това тайни думи и заклинания, знаят ги врачки, баячки и вещици, но всеки знае, че превръзки от гнойни рани и всякакви нечистотии от болни се пущат по вода, по реката или дори по вадата на улицата, за да мине болестта лесно, като по вода, но никак не бива да се хвърлят в огъня, че болестта може да се разсърди и да се върне още по-люта. Нечистотата е срамно нещо, а водата всичко измива. То човек без гадове не може — де ще изтребиш бълхи и дървеници, — но срам и резил е да ти полази въшка по врата или дрехата. Грях е
