Газихме снег до пояс. Такъв студ, а от тебе тече пот. Войници хвърляха дрехите си, торбите со сухари. Започна буря и сичкият снег се дигна от земята, завърте се, в очите влиза, в носа, не можеш да дишаш. Изкачихме се по една стръмнина и вървим един зад друг — тесна е пътечката и плъзгава. Току до нозете ни зей пропаст, не се вижда докъде е надолу. Чуваш, писне некой, преметне се и изчезне в пропастта, Тесно, плъзгаво, а ветърът те блъска право в пропастта. Страхът те лови за нозете, лази до сърцето ти чак. Некои от войниците се уловиха за опашките на конете, за стремената, и ха нагоре. А с топовете каква мъка! Генералът казал: „със зъби макар, ще ги изтеглите нагоре!“ Теглихме ги, дърпахме с въжета и ги пазехме повеке от людете. Къде без них, без топове! Плъзна се един надолу, премаза двама, а други двама държат, не искат да изпуснат въжето, повлече ги топът в пропастта… Па мъгла, току връхлети, не можеш нищо да видиш на две крачки. А как нощувахме там, в планината, без огън, без подслон… И сега ми става студено, като си спомням — засмя се Тръпко и бързо добави: — Но минахме, минахме планината. Превзехме София. Ударихме после към Цариград…
Тръпко млъкна и Вардарски повтори след него:
— Към Цариград… — После учителят се раздвижи върху ниското столче и попита нетърпеливо: — А ние тук?… Македония…
Поизкашля се Васил Брашнаров и рече:
— Македония сега требва сама да си помогне.
— Да, сама — улови се припряно за думите му Вардарски и продължи: — Но русите… нема ли те да ни помогнат?
— Ще ни помогнат. И свободните вече българи ще ни помогнат. Но ние требва първо да покажем пред света, че Македония не ще да бъде повече турска робиня. Затова дойдохме и пие тук…
Вардарски размаха юмрук:
— Ще покажем! Цела Европа ще чуе и ще види.
На другата сутрин, рано още. Вардарски тръгна из града, горделиво дигнал глава, тревожен, дързък. Той влизаше по къщи и дюкяни, търсеше мъжете, които бяха се заклели да се дигнат с оръжие срещу турската тирания. Които бяха по-смели, сами излизаха да го посрещнат, но някои се опитваха да го избягнат или се криеха от него. Той се връщаше по няколко пъти да ги търси, дебнеше ги пред вратите им. И буботеше немного предпазливо:
— Клетва сме дали… Тая нощ ще излезем. — После добавяше тайнствено, с изблещено око: — С нас ще има руски войници. Наши люде, но са руски войници…
Из града тръгна радостна, вълнуваща мълва: — Руски войници… Идат руски войници в Преспа…
Изеднаж се съживиха всички надежди, отново пламна прегорялата радост на преспанци. Настана голямо оживение из чаршията, по махалите, срещаха се людете, търсеха се, питаха:
— Къде са русите? Кога ще дойдат… Разнесе се тогава и нова мълва:
— Щом чуете камбаните, излизайте! Всеки да дигне каквото оръжие има, ще гоним турците…
Градът замръкна в смут и тревожна радост..
Още рано след полунощ, ту по-близу, ту по-далеч из града се чуваше да скръцва порта, предпазливо се затваряше и тихи стъпки заглъхваха някъде в тъмнината. От разни страни, от разни улички наоколо се промъкваха бързи сенки и хлътнаха в двора на новата църква. Тук бяха тримата опълченци, Вардарски, Атанас Кривиот, Аце Кутрев, Алекса Кочов, Борис Мутафчия; бързо се насъбра около тях голяма група мъже, които се обаждаха, питаха се помежду си с шепот. Всички се трупаха, блъскаха се да видят опълченците, доколкото можеха в тъмнината.
— Те ли са?
— Нема ли други?
— Ще дойдат и други… сигурно ще дойдат.
Беше тъмна, безлунна нощ; между невидими по небето, разкъсани облаци трептяха редки звезди. В тъмния звезден здрач, в ръцете на тия люде се мяркаха пушки или стърчаха високо над главите им дългите цеви; мътно проблясваха железата по тях или излъсканият пиринч на гилзите по патронташите, препасали на кръста или през рамо.
Уреченият час наближаваше. Примъкнаха се още неколцина преспанци и вече никой не дойде в църковния двор.
— Разделете се на три — чу се далеко по двора сподавеният глас на Вардарски.
Разбъркаха се людете, чуха се непредпазливи гласове, подрънкване на оръжие, разделиха се край стената на църквата три неголеми групи. Излезли бяха тая нощ с пушките си тридесет и девет души преспанци. Присъединиха се към всяка група Вардарски с Наум Овчаров, Аце Кутрев с Васил Брашнаров и Атанас Кривиот с Тръпчо Велев. Поведоха най-напред дружинката си Вардарски и Овчаров, с тях бяха и другите двама членове на комитета — Алекса Кочов и Борис Мутафчия. Отправиха се към чаршията. Веднага след тях излязоха една след друга и другите две дружинки. През стихналия църковен двор преминаха други две семки и изчезнаха в малката вратичка на камбанарията.
Трите дружинки се насочиха към конака. Там, з същия двор, беше и помещението на заптиетата — ниска тухлена сграда с дълги редици прозорчета и към двете улици, които минаваха от двете страни на конака. Въстаниците трябваше да ударят най-напред тая малка казарма — така бе уговорено. Едната дружинка, която беше предвождала от Вардарски и Овчаров, трябваше да нахлуе в двора на конака, а другите две — да бият в прозорците на помещението на заптиетата. По улиците не срещнаха те ни жива душа, само някакво бездомно куче лавна и избяга подплашено в тъмнината. Когато наближаваха вече конака, един от въстаниците поизостана и току се скри под сянката на една широка стряха. И щом заглъхнаха стъпките на другарите му нататък, той хукна да бяга назад, към дома си. Като не излизаше никой да попречи, и трите дружинки ускоряваха стъпки, колкото повече се приближаваха към конака. Дружината на Вардарски вече мина край помещението на заптиетата и се насочи към широката порта на конака. На двайсетина стъпки след нея вървеше дружината на Аце Кутрев, а по другата улица оттатък се движеше дружината на Атанас Кривио. Тогава се чу откъм двора на конака силен, уплашен глас.
— Ким сънъз сиз бре?! Дурунус орда бре!59 Зачуха се оттатък и други тревожни гласове, изтупотиха стъпки, тропна врата, някаква светлина угасна. Вардарски носеше два револвера в ръцете си — той не можеше да стреля с пушка поради сляпото си око — дигна високо револверите и викна:
— Напред, братя! Долу Туркия!…
Чу се силно блъсване наблизу — турците затваряха тежката порта на конака. Когато Вардарски и Овчарски изтичаха нататък, портата беше вече здраво затворена и се чуваше отвъд бърз, припрян говор на турски:
— Излизайте! Хващайте стените. Дръжте прозорците!…
— Отворете! — викна Вардарски също на турски и ритна портата.
До голямата порта имаше друга, по-малка порта. Овчаров я натисна с рамо, блъсна я с приклада на пушката си — не се помръдваше и тя.
Струпа се там цялата дружинка. В тъмнината нататък се мяркаха и други люде.
— Да прескочим — рече Вардарски.
— Къде, даскале — обади се Алекс а Кочов. — Високо е. Тука не може без стълба.
Стената беше наистина висока, с доста широчка стряха над улицата.
— Да има сега един фугас — рече Овчаров, но никой не се обади: въстаниците за пръв път чуваха такава военна дума.
— Секири… неколко секири требват! — рече пак Алекса Кочов.
— За нищо не сме помислили ние — каза вразумително пак някой от въстаниците. — Така ли ще ни посрещнат агите, с отворени порти!
— Тя, портата, се си стои отворена, ама сега… — промърмори друг.
Оттатък, откъм другата страна на конашкия двор, изпукаха пушки, закипя и се проточи бърза стрелба. Засвяткаха изстрели и надолу по улицата — стрелбата се пренесе и отсам.
— Залегайте! — викна Овчаров. — Стреляйте по прозорците.
Той се втурна към отсрещната страна на улицата, въстаниците се разбъркаха, но после и те се спуснаха нататък, по един, по двама; пред конашката порта остана само Вардарски с двата револвера в ръцете си, като че ли чакаше някой да му отвори. В тъмнината по цялата улица надолу святкаха и трещяха изстрели,
