святкаше се и по прозорците на помещението на заптиетата, през мигновените затишия се чуваше остър звън на счупени стъкла.
Изеднаж, през разбърканата стрелба и сякаш някъде високо, се зачу бърз камбанен звън:
— Бимбимбам! Бимбимбам!
Стрелбата се засили от всички страни около помещението на заптиите. Зачуха се по улицата надолу и гласове, провиквания. Камбаните продължаваха да бият и по едно време, някъде още по-далеко, се зачуха и други, по-тихи звуци на камбана, но и те сякаш надвиваха трясъка наоколо, чуваха се ясни и чисти. Сега биеха камбаните на двете църкви:
— Бимбимбам! Бимбимбам!.. И после по-далеко:
— Дандандан! Дандандан!…
Вардарски дигна револверите си, гръмна два пъти едно след друго нагоре към звездите и викна с нечовешки глас:
— Напред, братя! Да живей! Удряйте… Протегнал напред двата си револвера, той тръгна край високата конашка стена да атакува направо прозорците на малката казарма.
— Даскале! — викна подире му Овчаров. — Къде си тръгнал! Връщай се! Ще те ударим, връщай се назад!
Вардарски пристъпи към най-близкия прозорец, подпря се там, на стената. Оттук не се стреляше. Вардарски предпазливо се приведе напред, надзърна в тъмния прозорец. Нямаше там никого, прозорецът зееше с изпочупени стъкла, но беше обкован с Яка желязна мрежа. Вардарски стисна гневно зъби, дръпна се назад и току се ослуша: стрелбата зад него бе стихнала; бързо затихваше и надолу по улицата, а от прозорците на казармата трещяха все по-чести изстрели. Той чу наблизу гласове, позна гласа на Овчаров:
— Бегай насам! Бегай насам! Турци идат, обграждат ни!
Едвам сега дочу Вардарски, че откъм другата страна на конака бе кипнала нова, още по-честа стрелба. Насреща, малко по-надолу, дето започваше една тясна, пряка уличка, се мяркаха бързи сенки — другарите му бягаха. Стрелбата оттатък се засили още повече за няколко мига, сгъсти се, но после се разкъса, разпиля се и започна да се отдалечава. Само камбаните не преставаха да бият, сега още по-ясно, по-бойко в тревожната нощ:
— Бимбимбам! Бимбимбам!…
— Дандандаи! Дандандан!…
Стрелбата около конака престана. Само някъде към българските махали се чуваха редки, глухи изстрели.
Вардарски чу зад себе си сърдити гласове, сетне вик:
— Дур! Ким сън сен бре? Дур!60
Той бързо се обърна. Покрай стената на конака тичаха насам голяма група турци — чуваше се ясно сърдитата им врява. Вардарски насочи към тях револверите си и започна да стреля напосоки, докато замлъкнаха и двата револвера в ръцете му. Той захвърли единия, после другия. Обърна се да избяга, но зад него се чуха изстрели. Вардарски усети някакъв твърд удар: по главата си, писнаха в миг двете му уши и той загуби съзнание.
Замлъкнаха скоро и камбаните на двете църкви — най-напред на едната, а после и на другата…
Лазар Глаушев се събуди още при първите изстрели. В кауша беше тъмно, само прозорчето насреща едва-едва се мержелееше. Изстрелите вън се засилваха и като че ли се ронеха глухо някъде зад стените на затвора. Лазар скочи от постелката си, пристъпи към вратата в мрака, сетне отиде и се прилепи на стената до прозорчето. Затворът беше зад конака, изстрелите тук се чуваха като изпод земята, но ясно, сякаш падаха едри дъждовни капки по сухата, твърда земя. Ето и камбаните на новата църква, после заби и камбаната на старата църква, някъде по-далеко, по-глухо, Лазар усети как бързо изсъхна гърлото му, той дишаше с мъка и чуваше в ушите си как лудо, отсечено биеше сърцето му, сякаш ехтеше цялото му тяло. Нямаше съмнение — другарите му нападаха конака. Той пак пристъпи опипом в черния мрак към вратата — те сега ще дойдат да разбият тая врата… Стрелбата позатихна, после се засили още повече. Кипна, сгъсти се някъде наблизу и друга стрелба. В затвора не се чуваше никакъв шум, никакъв глас. Лазар пак се приближи до прозореца. Стрелбата започна бързо да затихва и да се отдалечава, разреди се на отделни изстрели, чуха се по-наблизу още няколко гърмежа и всичко утихна. Престанаха да бият и камбаните най- напред на новата църква, после замлъкна и малката камбана на старата църква. Какво ставаше вън? В затвора беше все тъй тихо. Лазар отново мина от прозореца към вратата и пак се върна към прозореца. Не знаеше вече колко време беше минало в тъмнината и в тая оживяла тишина…
Изтрака ключът на външната врата на затвора. Идат ли вече! Вратата се блъсна в стената, чу се врява, тропот на стъпки, които се преплитаха. Сърцето на Лазар замря — той чу пред вратата на кауша разбъркан говор и шумно, хрипливо дишане. Ето и ключа. Не, това не бяха неговите другари! Вратата широко се разтвори и в тъмния кауш нахлу треперлива, червеникава светлина. Лазар видя там, в ходника, тъмйичаря със запален фенер в ръка, а други две заптиета и неколцина преспански турци държаха в ръцете си тялото на някакъв човек, тъкмо до прага на вратата висяха отпуснатите му нозе. В следващия миг Лазар позна Вардарски — може би само по нозете му, по обувките му, лицето на учителя не се виждаше. Турците ругаеха гневно, нахълтаха в кауша и оставиха тялото на учителя направо върху влажния пръстен под. Лазар зърна за миг, че лицето на учителя беше окървавено. Турците излязоха пак вън, тъмничарят, както беше с фенера в едната си ръка, пресегна се с другата да затвори вратата. Лазар бързо пристъпи към него:
Фаик онбаши… остави ми фенера… фенера!!…
Турчинът го изгледа ивкосо и дръпна вратата, заключи я отвън. Стана още по-тъмно. Стъпка по стъпка, Лазар се приближи към Вардарски, напипа го. Когато го подигна да го повлече към леглото си, учителят тихо простена. Жив беше… турците и не биха го донесли тук, ако беше мъртъв. Лазар го настани в леглото си, доколкото беше възможно в тъмнината, и сам приседна там, до него. Друго сега той не можеше да стори за учителя.
Нямаше съмнение: нападението на конака беше несполучливо. Ето Вардарски… Какво ли е станало по- нататък! Лазар пак чуваше отсечените, твърди удари на сърцето си. Вардарски простена. Тихо въздъхна след него и Лазар. Нямаше ли да се раздени най-после! Той предпазливо напипа ръката на ранения. Студена, отпусната лежеше тя край тялото му. Лазар я взе в двете си ръце, негли да я стопли. Не можеше да му помогне, не можеше да му помогне, а той може би умираше… И Лазар тихо, колебливо извика:
— Райко… брате…
Той усети, че Вардарски помръдна, раздвижи се там на възглавницата главата му и внезапно се чу гласът му, пресипнал, угаснал:
— Къде съм…
Лазар бързо се приподигна:
— Тука си, Райко, при мене! Аз съм, Лазар Глаушев…
— Ах! — въздъхна шумно Вардарски. — Хванали са ме…
— Къде си ранен… къде усещаш?…
— Не знам. В главата усетих… като да ме удари чук. Имаш ли вода? — И Вардарски се раздвижи, опита се да стане.
— Имам вода, но да не си ударен негде в корема или в гърдите…
— Само главата ме боли. Бучи. Другаде не ме боли. Лазар му даде вода. Той пи жадно, два пъти едно след друго.
— Що стана, що стана? — попита Лазар сега нетърпеливо.
— Що стана… Побегнаха сички! Знам ли що стана… Хванахме конака от три страни. Портата затворена. Усетиха ни и затвориха. Стрелят. На прозорците — железа. Стрелят те, стреляме ние. По едно време ми викат: бегай, турци, обграждат ни! И сички бегат. Гледам зад мене — турци. Обърнах се и — до последния куршум. Немаше що, требваше и аз да бегам. Стреляха по мене и… ето тука. Аз не се помня.
— Дотичали са турци от махалата. Нели е наблизу. Ами нашите? Колцина излезоха?
— Тридесет и девет души. Ни един повече. И ние с тех…
— А портата на конака затворена…
— Затвориха я.
Лазар помълча малко и рече:
