години.
Той я виждаше ясно, блестяха влажните й очи, а милият глас едвам се чуваше сред общата глъчка, сякаш идеше от много далеко и всеки миг да се скъса, да заглъхне:
— Така решихме с майка, заедно да дойдем. Добре ли си ти, здрав ли си…
Старата Глаушица не криеше мъката си, нито гнева си, че бяха затворили сина й, нито своето безстрашие и всичко личеше в погледа й, изпод ниско придръпнатата черна кърпа. Най-напред се погрижи тя да предаде на сина си каквото му бяха донесли. Лазар викаше отсреща:
— Не ми давай много завивки, майко, само една-две черги, колкото да си постелем с Вардарски. Много е горещо вътре и нема место за повеке дрехи.
— А това на Аце Кутрев… това пък на оня, Кривио — предаваше Султана торби, веленца, едно кожухче. — Не могат жените им, сиромашките, да дойдат чак тука…
Като предаде тя всичко, видя как прибраха всичко и застаналите зад него Кутрев и Кривиот, погледа, погледа сина си, па току обърса с края на кърпата едното си око, после другото. И тук най-напред беше грижата за несретното дете, а след това идваше мъката и по него.
Говориха те дълго за едно и друго, после Ния рече:
— Ами що не излезе Вардарски да го видим. Добре ли е той…
— Не го оставяй, Лазаре — подвикна и старата жена. — Нема си никого той…
— Ей сега ще го доведа — дръпна се Лазар от оградата.
Намери учителя в най-отдалечения край на двора.
— И Ния е дошла… Ела, ела. Искат да те видят.
Вардарски бързо, смутено попипа превръзката на окото си и понечи да тръгне, но веднага се дръпна:
— Не, не… Върви ти…
— Ама аз оттам идвам… Тебе искат да те видят. Ще ги пита некой в Преспа как си, що си…
— Не, не… Виж на какво приличам. Плашило. Кажи им много здраве.
Не беше само това, че той наистина приличаше на плашило с изпомачкани, нечисти дрехи, с рошава сплъстена брада и дълги, отдавна нестригани коси. Той не искаше, не можеше да приеме тъкмо от Лазара тая милост на съдбата — да види Ния в тия свои най-черни часове. А сърцето му примираше от болка. Лазар погледна разсеяно посивялото му лице и го остави.
Всеки ден и по цял ден извеждаха затворници от каушите и ги водеха на разпит. Някои изчезваха по цели дни и после ги довеждаха премазани от бой, с посинели нокти на ръцете и краката, изпогорени под мишниците с горещи яйца или надупчени с горещо желязо. Между затворниците, от кауш на кауш, от човек на човек се носеха приказки, ту пълни със страхотии, ту пълни с надежда:
— Ще дигнат бесилки. Ще ни пратят на заточение. Ще ни изколят сички тука некоя нощ.…
— Некой може и да пострада, но не сички, не сички. Консулите нема да позволят. Руският консул казал: „Никому косъм да не падне от главата, че ние пак ще прегазим Дунава…“
Дойде ред и на преспанци. Най-напред изведоха Лазара Глаушев. Двама заптии го заведоха в една ниска сградата близу до затвора. Минаха през един мрачен ходник с разкривени, скърцащи дъски на пода, побутнаха го да влезе в малка стая с единствен, тесен прозорец срещу вратата и целият обкован с гъста, желязна мрежа. Заптиетата останаха вън, до вратата. Край стената насреща седеше следователят — дребен, сух турчин в чиновнически, тъмносин сюртук, закопчан чак до гърлото му. Пред него беше сложена ниска маса, покрита с избеляло зелено сукно, зацапано на няколко места с мораво мастило. Сложени бяха там широки листа хартия, стъклена мастилница, зацапана с цели пластове засъхнало мастило, а до нея, направо върху сукното, лежаха снопче турски, тръстикови пера. Следователят се загледа продължително в Лазара с натежали клепки и някак отдалеко, а тежкият пискюл на феса му, увиснал над лявото ухо, безспирно се поклащаше. Без да се помръдне и едвам отлепил тънките си устни в сянката на редки, провиснали мустаки, следователят рече на турски:
— Лазар Стоян Глауш… преспанец.
— Евет, ефенди.61
Следователят продължи все тъй безучастно на своя книжовен турски език:
— Позната ми е цялата ти история. Безполезно е да криеш каквото и да е. Ти си главатар на Преспа от много години. По тебе са стреляли да те убият. И това си има своето значение.
Лазар не се сдържа:
— И това ли е моя вина, ефенди?
— Да. И това е твоя вина. Ти не си откраднал нищо, не си убил никого, а стрелят по тебе да те убият. Някои са били против тебе и ти си бил против тях. Немирен човек. Тартор на всички бунтовници в Преспа. От малък още. Да ти припомня ли някои неща, ако твоята памет е отслабнала? Ти си дигнал преспанци някога да правят нова църква без позволение, а още си нямал ни два косъма под носа. Това е от начало до край. И ти сам го знаеш. Ами какво ще кажеш за убийството на Хайредин Арап ага от Преспа? Или — мина- замина, а? Не е минало, не е заминало.
Еднозвучният тих глас на следователя изеднаж утихна, сякаш го отряза някой с ножица, като нишка, която се точеше равномерно от устата му. Но турчинът пак отлепи тънките си устни:
— Ти не си глупав човек и да не си губим времето ние с тебе… Да ти припомня, може твоята памет да е отслабнала. Повикал те преспанският каймакамин, и тебе, и всички от вашата община, а ти си казал: „Каймакаминът да почака!“ После си казал: „Да стане каймакаминът да ме посрещне на вратата.“ Тогава московците бяха близу до Стамбул. Силен си бил ти. Не си се боял от каймакамина. И това си казал тогава: „Тук, в Преспа, е вече българско царство. Тук не е вече Турция.“ Така си казал ти пред всички първенци в Преспа и това стига. Стига и това, Лазар Стоян Глауш, но ти си казал и си направил нещо повече: казал си за Кючук Кадри и после си пратил хора да го убият. Ние и това знаем. Нападението на конака в Преспа е също твоя работа. Не може да стане такова нещо в Преспа, а ти да не знаещ. — Турчинът пак млъкна, обърна се към прозореца и рече: — Говори, Глауш, да те чуя.
Като се обърна следователят към прозореца, искаше да покаже своето пренебрежение към Лазара, към това, което можеше да каже той. Тъкмо оттам почна Лазар и макар да усещаше бързите, отсечени удари на сърцето си, напрягаше всички сили да защити живота си. Той чувствуваше лека парлива болка дълбоко в гърлото, някакво леко стържене по врата си — с ловки, жилави пръсти следователят слагаше въже около шията му. Колкото напрягаше Лазар ума си да подбира всяка дума, толкова се напрягаше той да поддържа гласа си спокоен и твърд, да запази спокоен израз на лицето си. Той каза също на турски:
— Лошо са те осведомили, следовател ефенди. Не е вярно това, което са ти казали против мене. Всичко е наредено така, че да ме погуби, а не както е според истината и правдата.
Следователят се обърна към него с едва-едва учудено лице:
— Отричаш ли?
— Отричам, следовател ефенди.
— Свидетели за всичките ти думи и деяния са всички първенци в Преспа.
— Извинявам се, следовател ефенди, но ако има свидетели срещу мене, това ще са хора от другите народности в Преспа. Няма да се намери нито един мой сънародник в Преспа, който ще потвърди техните обвинения срещу мене.
Следователят изеднаж отвори очи изненадан и сега изглеждаше чудно, че имаше такива големи, опулени очи. Бързо се съвзе и каза:
— То се знае, твоите ще бъдат с тебе!
— Може да е така, но също така се знае, че чуждите ще бъдат против мене.
Следователят подскочи, загуби власт над себе си.
— Ние не можем — викна той кресливо, — не можем да не вярваме нашите първи хора в Преспа!
— Тогава, следовател ефенди, господ да ми е на помощ.
— Признай всичко и съдът ще бъде снизходителен към тебе.
Лазар усети как изчезна парливата болка в гърлото му: следователят не беше вече толкова самоуверен.
— Няма какво да признавам, следовател ефенди, Работил съм за християнския народ в моя роден край, за църкви, за училища, но всичко е било по закон. Какво е станало с преспанския конак, аз не знам. Чух гърмежи една нощ, но бях в затвора, затвориха ме много време преди това.
