Загледа се в него следователят със зли, враждебни очи. Дигна едно от перата пред себе си, показа го на Лазара, завъртя го между розовите си, пухкави пръсти:
— Аз ще говоря вместо тебе… — и без да дочака отговора на Лазара, плесна по масата: — Чауш! — На вратата се показаха и двамата заптии: — Отведете го!
Около един час по-късно пред следователя се изправи Вардарски. Ефендията току-що бе написал две големи страници и в заключение ги сочеше като безспорен следствен материал срещу Лазар Глаушев. Беше доволен от работата си и бе възстановил отново своето самочувствие на ловък, изкусен следовател. Но той не можа да скрие учудването си, като видя насреща учителя. Едрата глава на Вардарски беше едно валмо от разбъркани, нечисти косми, бледото му лице беше прерязано от черната превръзка на сляпото око, а здравото му око пламтеше още по-силно и в цялата му външност личеше нападателна стремителност, по измачканата му дреха се виждаха засъхнали кървави петна. Той не дочака следователя и заговори пръв, а турчинът още повече се учуди на анадолския му турски език. Вардарски рече:
— С мене вие, следовател ефенди, нямате никаква работа, нито пък аз с вас.
— Как тъй… — и следователят още по-плътно стисна тънките си устни.
— Аз отивам направо пред съда и там ще кажа, което имам да кажа.
— В съда мога да те пратя само аз. Без мене ти не можеш да се явиш пред съда.
— Прати ме тогава. Искам да се явя там. Но ти и без това, нали?
— Чуден човек! Ти ли разпитваш мене или аз тебе…
— Както се случи.
— Я мълчи там! И не забравяй къде се намираш!
— Хе, следовател ефенди, как ще забравя къде се намирам!…
Следователят нервно премести по масата едно от перата си, после пак го върна на мястото му.
— Ти взе ли участие в нападението на конака в Преспа?
— Да. Взех участие.
— Там ли, на самото място те заловиха и с оръжие в ръка, нали?
— Там. На самото място. С оръжие в ръка.
— Имаше ли други хора с тебе? — продължаваше да разпитва следователят с нарастващо въодушевение и в гласа му взеха да прозвучават сладникави нотки.
Втренчи в него Вардарски окото си и рече:
— Нищо повече няма да чуеш от мене. Няма полза. Кажи да ме върнат в кауша.
— Ако се държиш така и пред съда, няма да отминеш бесилката. — Вардарски нищо не отговори, а обърна рошавата си глава към прозореца. Гласът на следователя стана по-твърд: — Заловили са те на местопрестъплението. С оръжие в ръка… — Вардарски мълчеше. — Ти и сам признаваш. — Следователят почака един миг и гласът му отеднаж се пречупи, омекна: — Ами защити се по някакъв начин бре, човече! Говори. Кажи, че са те подмамили, че си бил пиян или… Кажи кой те подмами, ти не ми изглеждаш лош човек, учител си бил. Защо искаш сам да сложиш въже на шията си…
— Остави, следователю, не си губи времето. Ще ти повярвам ли, че ме жалиш? Тия, като вас, никого не жалят. Ти искаш да изтръгнеш повече приказки от мене. Да се похвалиш, че добра работа си свършил. Аз пред съда ще кажа повече. Заповядай там, да послушаш. Следователят се опита още няколко пъти да предизвика Вардарски към по-голяма словоохотливост, но напразно. Най-после повика заптиите да върнат даскала в затвора. Стигаше и това, което призна и сам даскалът. И Вардарски още не беше излязъл от стаята, когато тръстиковото перо на следователя заскърца остро и пискливо по твърдата хартия, меката му пухкава ръка се залюшка с къси, равномерни движения отдясно наляво по хартията.
Тоя ден бяха изведени на разпит и останалите преспанци; Никой от тях не призна, мямаше против тях и никакви улики, но което не достигаше, за да се образува дело, следователят го набавяше по свой ум и през целия този ден тръстиковото му перо усърдно скърцаше и писукаше в малката стая. Срещу Аце Кутрев и Атанас Кривио той използува нашироко предишното им задържане. Още като му се възложи следствието по това дело, казано му бе, че в Преспа трябва да се издигне бесилка.
Ни един от задържаните не излезе от затвора през цялото лято. Довеждаха все нови затворници от всички краища на битолската област. Разкрити бяха на много места съзаклятия за бунт и се узна, че някои македонски градове бяха изпратили тайно свои представители на Учредителното народно събрание във Велико Търново. Знаеше се и за прошението до чуждите консули в Солун. Турската власт искаше да задуши и с най-сурови мерки революционното брожение в Македония. Ала руските представители в Турция бдяха; те подтикваха и другите чужди представители, подканяха ги да изпълняват своя дълг и като пратеници на своите крале и императори, и като християни спрямо потиснатото християнско население в държавата на султана. И турската власт действуваше в две посоки: изпращаше и покровителствуваше из цяла Македония турски разбойнически банди, които избиваха и ограбваха християнското население, а, от друга страна, устройваше процеси привидно по всички правила на съдебната законност и даваше вид, че е в законна самоотбрана срещу размирните елементи в държавата…
Рано една сутрин през втората половина на септември във вътрешния двор на затвора бяха изведени всички преспанци. Беше ясно, свежо утро. Дворът беше още пуст, тънеха в сънна тишина и ниските, мрачни сгради на затвора. Поискаха преспанци да се поразходят из празния двор, да се поумият свободно на бунарите, докато бяха още сами тук. Обградили ги бяха въоръжени заптиета и не им даваха да отидат никъде. Ала дойде някакъв полицейски юзбашия и викна на чаушина, който командуваше заптиетата:
— Накарайте ги да се умият! Да се поприберат… — После той добави по-тихо: — В съда може да ги видят, консулите.
Лазар Глаушев и Вардарски се спогледаха:
— Ще ни съдят.
— И консули ще има в съда — опули окото си Вардарски и пръв се втурна към бунара; той винаги се измъчваше и се гневеше, че поради навалицата в затвора не можеше да се умие добре. Сега дълго се плиска с твърдата стипчива вода, разтърсваше мократа си глава и пръхтеше от удоволствие.
Турците доведоха и двама бръснари, също затворници. Вардарски не позволи да се докоснат до него.
— На какво приличаш с това брадище бре! — викна юзбашията.
— Брадата ми е още от рождение, юзбаши — отвърна учителят на своя гърлен анадолски език.
— Ще уплашиш хората в съда… — провеси дебелите си устни юзбашията, но не каза нищо повече.
Сградата на вилаетския съд беше наблизу, на другия бряг на Драгоар. Въведоха двайсет и четиримата преспанци в една неголяма зала с нисък, почернял таван; разхлабените, пропити с прах дъски на пода глухо скърцаха под стъпките им. Прибраха ги край една от стените, обградиха ги от всички страни, заптиетата потупваха с пушките си по неравния протъркан под. Дълго стояха затворниците така и тихо приказваха помежду си. Чаушинът им позволи да изпушат по една-две цигари. Септемврийското слънце вече приличаше през тесните прозорци, в струите слънчева светлина се мотаеха прашинки и валма тютюнев дим. По ходника вън често се чуваха скърцащи стъпки, но в залата никой не влизаше. Към горния край на залата беше сложена и сякаш закована там широка маса, покрита със зелено сукно, виждаха се през нея високите гърбове на три стола. Две масички със столове бяха сложени от двете й страни, а край стената бяха наредени пет ниски кресла, подплатени с протъркан червен плюш, с проскубани висулки по краищата.
В дъното, зад голямата маса, се виждаше друга врата. Най-сетне тя се отвори. Влезе председателят на съда — приведен, дребен, около петдесетгодишен човек в черен сюртук и с ярко ален фес, с подстригана, доста побеляла брада, с напрегнат поглед, сякаш недочуваше й все се ослушваше. След него се проточи целият състав на съда и всеки зае мястото си, последен от всички кятипинът с дебел сноп книжа под мишницата, сграбчил в едната си ръка стъклена мастилница и цяло снопче тръстикови пера. Той сложи на масичката си книжата, мастилницата, подострените пера и сам седна там, чинно, на крайчеца на дървен, разклатен стол.
Председателят на съда вече на два пъти извади изпод сюртука си, между последното и предпоследното му копче, едър джебен часовник с издути капаци, с мъничко ключенце, което се люшкаше насам-натам. И на два пъти прибра търпеливо часовника си, закопча предпоследното копче на сюртука си. Най-сетне взе да се оглежда — готвеше се да отвори заседанието на съда, но в същия миг вратата насреща скръцна и в залата влезе висок, млад мъж, с полуцилиндър в ръка. Той се поклони към съда още от вратата, после мина бавно през цялата зала и седна удобно на едно от креслата край стената, поглади едва-едва тъмнорусите си
