В тоя миг той мислеше пак за Ния.
Стояха там, около тях, и слушаха и другите преспанци. Аце Кутрев, хазаинът на Вардарски, шумно се изсекна, за да скрие вълнението си и сълзите си.
Съдът отвори второто си заседание още същия ден следобед. За голяма изненада на председателя, пък и на всички там, в залата пак се яви руският консул и седна на старото си място. Присъдата по това дело бе прочетена след неколкократни отлагания и пак, за голямо огорчение на председателя, в присъствието на руския консул. Вардарски бе осъден на смърт, Лазар Глаушев на сто и една година затвор, Аце Кутрев и Атанас Кривиот — по на десет години, други двама преспанци — по на пет години, а останалите бяха оправдани. Веднага след прочитането на присъдата Вардарски бе отделен от другарите си. Два дена по- късно се получи от Цариград телеграфно потвърждение на присъдата му и още на другия ден го върнаха в преспанския затвор.
Беше последният ден на септември. Рано, още в зори, насред атпазар в Преспа цигани и заптиета дигнаха бесилка от три дебели греди, като разтворена селска порта. Опитваха я циганите дали е здрава, по-бутваха я с рамо:
— Охо! Нема да я събори кьоравият даскал. Колко тежи той…
Изгря ведър, слънчев ден. Но градът беше буден още по тъмно — разбудили го бяха негли ударите на циганските чукове и тесли, които ковяха бесилката. Ходеха люде по дворовете, събираха се пред портите говореха тихо, шепнеха уплашени, жени бършеха насълзени очи с престилките си. Как се бе разчуло из целия град, че тая сутрин ще бесят учителя Вардарски? Никой не бързаше да отиде в чаршията, никой не се решаваше да отвори дюкяна си.
От беледието62 излезе рано още телялинът63 Юсуф, мина през чаршията, по пустите още улици, между затворените дюкяни, бавно се движеше той, спираше се тук и там, както винаги, озърташе се, но нямаше кой да го чуе. И веднага щом навлезе в българските махали, спря се на първия кръстопът и проточи през носа си дрезгав глас, сякаш се оплакваше от нещо:
— Хей, люде, сбирайте се сички на атпазар, ще бесят кьоравия даскал, пръв душманин на царщината! Хюкюматът така заповедвааа… — Той винаги добавяше и нещо свое, добави и сега: — Секи да си тури обица на ухотоооо…
Людете наоколо го слушаха мълчаливо, някаква жена прокле гласно и глашатая, и султана, и царщината му, после всички влязоха в портите си. Повлече се турчинът нататък, спря се на следващия кръстопът. Дълго се чуваше проточеният му глас из стихналите махали.
После той премина в турската махала. Скоро след това по улиците, които водеха от турската махала към чаршията и атпазар, затропотиха с калеврите си, зашляпаха с чехли турци и цигани, по двама, по трима, на цели групи: циганите огласяха улиците с шумна глъчка. Зададоха се на големи групи и забулени кадъни, въртяха край тях пъстрите си шалварки и деца. Струпаха се те всички на атпазар — мъжете, цяла тълпа, край бесилката, а по-далеко зад тях — кадъните и децата. Рано беше още, търпеливо чакаха агите, над главите им се издигаха струи синкав дим от цигари и чибуци. Някое от турчетата вироглаво се откъсваше от ръката на майка си и се спускаше да види бесилката по-отблизу, прогонваше го оттам с дрезгав вик бащата.
Пръв откъм християнската махала се зададе Кости Пучура, извил ръце отзад. Спря се той срамежливо и по-далечко, откъм другата страна на бесилката, срещу търпеливата турска тълпа, претърси без нужда всичките джебове на салтамарката си, на дългата си антерия и току извади кесията си с тютюн. Като претърсваше всичките си джебове, макар да напипа два и три пъти тютюневата си кесия, и като свиваше после цигара, току попоглеждаше през рамо дали няма да дойде и друг някой християнин на губилището. Не идваше никой; пусти бяха улиците нататък, към чаршията и към християнските махали. Слънцето още не беше изгряло, но над града, над цялата околност сияеше ясно небе студеносинкаво, безучастно.
Веднага щом мина глашатаят и заглъхна зловещият му глас, улиците по християнските махали пак се оживиха.
— Ще отидем ли да гледаме…
— Грехота е да се събираме там на сеир!
— Грехота е и срамота! Учителят ще ни види. Какво ще си помисли за нас, милият…
— Да бехме отворили барем чаршията…
Тогава излязоха някои по-млади мъже, от улица в улица:
— Хайде сички на атпазар! Как ще оставим учителя! Излезли са там сички турци… и кадъните им, а ние тука… Сам ще умре между них. Ще се ругаят те с него и как ще го оставим самичък в последния му час! Хайде сички.
Потекоха цели потоци народ към атпазар. Мълчаливо бързаха навъсени мъже, а много от жените, и по- млади между тях, бяха се привързали с черни кърпи; ходеха и нареждаха някои от тях, плачеха на глас:
— Леле, учителе, изядоха те душмани… Знай ли те сега пустата ти майчица…
Струпа се на широкия площад цяло море народ, а над главите на всички стърчи бесилката, отдалеко се вижда.
Вардарски беше затворен сам в кауша с пръстения под, в дъното на затвора. Не бе спал и тая нощ — бореше се той в голяма мъка със смъртта. Колко пъти вече мина през мислите му целият му живот. Събираше в ума си всичката мъдрост и в сърцето — всичката си душевна сила. Струваше му се, че носи на плещите си огромен, смазващ товар и нозете му вече трепереха от немощ, трепереше цялото му тяло и самото му сърце от някаква болезнена студенина. Но той бе дал дума… пред народа си, пред целия народ и това беше тоя огромен товар, той трябваше да го изнесе до самия връх. Далече ли беше още върхът? Защо беше толкова трудно за човека да се отдели от живота? Той нямаше какво да жали в своя несретен живот и не затова страдаше сега, но ето, не можеше да притъпи, да заглуши тая болка в сърцето си, да премахне тая резлива студенина в самото сърце. Понякога, и цели часове наред, струваше му се, че всичко това — и пътуването му до Битоля, и съдът, и връщането му оттам, и тоя кауш с малкото мижаво прозорче, и тоя влажен, лепкав здрач — всичко това е тежък, мъчителен сън и той ей сега ще се събуди в малката си стаичка и ще види насреща ниския, отворен към градината прозорец, тамбурата на стената до него… Само в тия минути се облекчаваше сърцето му, но ето помръдваше ръка или нога и се чуваше тихият глух звън на веригите, дръпваше го, сякаш да го събуди, студената, смазваща тежест на ръждивите железа, които бяха захапали ръцете и нозете му. Като слаб и отдалечен глас звучаха в ушите му, в самата му памет, смелите думи, които каза пред съда и пред чуждите консули, всички безстрашни думи, които бе казал на Лазара Глаушев и сам на себе си за своето решение да умре и да не се плаши от смъртта. Защо угасна — едвам гори и тлее силата, която бе чувствувал в сърцето си през целия си живот и която бе го водила и тласкала във всичките му дела?… Това е страхът от гроба — тая немощ на сърцето, тая тъга, макар и за живот като неговия. Но нямаше връщане назад, нямаше пробуждане от тоя мъчителен сън. Той бе дал дума в себе си, но и пред целия народ, обрекъл се бе да умре храбро и се ловеше за тая си мисъл като за твърда опора, подпираше се с цялото си тяло и с огромния товар на плещите си като о някаква яка стена. Имаше той още една опора, докато трепереше от слабост тялото му — Ния. Чуждата, далечна жена… Няма да я види вече никога! Как ще я види сега, в тъмницата или по късия път до бесилката?… Но той я любеше, знаеше я, бе я виждал толкова пъти, гласът й звучеше и сега в ушите му, той се бе докосвал до ръката й — малка, мека и топла.. Всичко това сега беше в сърцето му, като някаква сладостна мъка и топлина, която се бореше да стопи леда на смъртния ужас…
Малко преди зори Вардарски заспа дълбоко, без сънища. Тъмничарят и петимата заптии, които влязоха в кауша, с големи усилия разбудиха заспалия неволник. Той се стресна и бързо се приподигна на лакът. Разбра всичко, още в първия миг: дошъл бе последният му час. Сърцето му се сви в бърза, остра болезнена тръпка и отеднаж утихна, умири се. Той се изправи — глухо, ръждиво звънтяха веригите му — и спокойно попита:
— Къде е бесилката?
Никой не му отговори, а чаушът на заптиите посегна да го поведе навън. Вардарски се дръпна и отново, настойчиво попита:
— Кажете къде е бесилката бре, турци?!
— На атпазар — рече тихо Фаик онбаши, тъмничарят.
Вардарски въздъхна:
