мустаки. Това беше руският консул. Минута след него в залата влезе друг един мъж в европейско облекло, нисък, тантурест, с къс врат и ниско остригана глава. Той също се поклони, мина през залата и седна до руския консул. Това беше австрийският консул. Малко след него влезе италианският консул — сух, дребен мъж, с матово лице и гъсти, рошави черни мустаки. Мина и той през залата с бързи, пъргави стъпки и седна до австрийския консул. Мина още някое време. Председателят за трети път извади големия си часовник, натисна капака му, който бързо отскочи, чу се после как цъкна в шепата му. Вратата насреща пак се отвори. Влезе невисок, също млад мъж с бръснато, румено лице, в ездашки костюм, с мъничък камшик в ръката си и едва сега свали ездашкия си каскет. Той кимна към съда навъсен, мина бавно през залата, изгледа колегите си сякаш ядосан, че ги вижда там, и седна не на следващото, а на крайното кресло. Това беше английският консул.
Председателят бе поканил четиримата консули за това дело и трябваше да ги чака, сега изеднаж се чу гласът му — тих и еднозвучен. Разглеждането на делото започна. Пръв бе извикан пред съда Лазар Глаушев.
Той отхвърли всички обвинения против него, едно след друго, със спокоен глас, на доста правилен турски език, и на края дори се оплака, че лежи в затвора вече пет месеца.
— Ето, сами виждате — рече той. — Как може да бъда обвиняван за някакво си нападение на конака в Преспа, когато в същото време и дни преди това аз бях в затвора?!
Председателят не го и погледна, а направи знак с лениво движение на разсилния при вратата. В залата влязоха петима преспански бейове и агалари, след тях и Кости Пучура. Те излизаха един след друг пред съда и повтаряха едни и същи обвинения срещу Лазара:
— Водач на бунтовниците в Преспа. Убиец на Хайредин Арап ага, на Кючук Кадри и другарите им…
Влахътгъркоманин Кости Пучура се опита да бъде по-убедителен:
— Да, ще повторя и аз същото, което казаха тук тия почтени аги. И сега, откакто Лазар Глаушев е в затвора, в Преспа е мирно и тихо. Няма го вече там размирника и хората спокойно си гледат работата.
Председателят погледна четиримата консули, сдържан и скромен в своето тържество, леко приподигна рамена: какво искате повече? Ала чу се отново гласът на Лазара, спокоен и ясен:
— Защо почитаемият съд не е намерил ни един мой сънародник в Преспа, който да излезе тук и да каже, че аз съм там най-големият размирник и убиец? Ако наистина е било смутно в Преспа с мене и сега там е спокойно без мене, все ще се намери и някой мой сънародник да потвърди това. А ти, Кости Пучура, можеш ли да се прекръстиш тук и да се закълнеш в името на нашия християнски бог…
— Стига, стига, стига… — прекъсна го нетърпеливо председателят.
Английският консул плесна с камшик по ботуша си.
Свидетелите се отдръпнаха към насрещната стена, до вратата. Лазар се върна между подсъдимите. Повикаха пред съда Вардарски. Докато пристъпи и застана там учителят, между свидетелите насреща се забеляза раздвижване; поразместиха се, загледаха се с любопитство в него и консулите. Дигнал високо рошавата си глава, той изгледа едните, сетне другите и току впи остър поглед върху председателя. Гледаха го учудени или с присмехулно присвити устни и съдиите, и свидетелите им, та и консулите, но те всички останаха изненадани, когато от тесните гърди на тоя слаб, изтощен човек прогърмя силен, твърд глас:
— За бунта в Преспа, за всички размирия там и за убийствата виновен съм само аз! Не, не съм виновен, а именно аз съм човекът, който дигна бунта в Преспа, който преди това нареди да бъдат убити Хайредин Арап, Кючук Кадри и другарите им. Съдете мене, аз ще отговарям тук и никой друг — посочи той с ръка зад себе си, без да се обръща, — никой друг от тия хора не е виновен, напразно ги държите в затвора и ги мъчиде.
Председателят му направи знак да млъкне и попита изтихо:
— Къде си научил турски?
— В Анадола.
— Как си попаднал там?
— Бях изпратен на заточение!
— Защо?
— За непокорство — дигна още по-високо глава учителят.
— Тъй… тъй. Стар размирник. Ти и сега признаваш само това, което не можеш да отречеш. Заловен си на местопрестъплението с оръжие в ръка.
— Да, с оръжие в ръка…
— Но… но… — направи му пак знак с ръка председателят — ти, разбира се, не си бил сам в своите злодеяния. Не си убил сам толкова хора, не си нападнал сам конака в Преспа, с тебе…
— Не бях сам, разбира се — прекъсна го на свой ред Вардарски и дигна ръка, замахна: — С мене беше целият народ!
— Как тъй, как тъй целият народ! Не бил целият народ, ами ти кажи кои бяха с тебе, точно, име по име.
— Аха… име по име. Предател ли искате да стана? Казах: целият народ. Дигна се целият народ да се бори за свободата си. Не може да търпи повече насилия, неправди и злодейства. Преди да ни изправите нас тука на съд…
— Ти ли ще говориш за насилия и злодейства — прекъсна го председателят, — ти ли, който сам призна, че си вършил убийства?!
— Преди да ни изправите нас тук — продължи Вардарски, — трябваше да попитате кой беше Хайредин Арап ага, кой беше Кючук Кадри, защо дигна срещу тях ръка народът и ги уби. Цялото Преспанско поле проплака от Арапа, а Кючук Кадри уби и ограби сред преспанската чаршия…
— Чауш! — приподигна се от мястото си председателят и махна с ръка: — Отстранете тоя дързък човек!
Спусна се чаушът и двама от заптиите, издърпаха Вардарски, но той и сам се върна при своите. В залата се надигна шум — дочуваше се шушукане, покашлюване, скърцане на столове и разхлабени дъски по пода, стържене на повлечени нозе. Англичанинът пошушна нещо на австриеца и стана; стана след него и австриецът. Поклониха се сдържано на съда и напуснаха залата. Лазар стискаше развълнуван ръката на Вардарски и промълви с голяма скръб:
— Какво направи ти… какво направи… Повикаха пред съда и Аце Кутрев. После и Атанас Кривио. След тях един по един и всички останали преспанци. Отговорите на всички бяха едни и същи:
— Не знам. Не съм бил…
Председателят приключи разпита на обвиняемите някак набързо, сетне стана и обяви, че за следващото заседание на съда ще се съобщи своевременно. Той искаше да отстрани от съда двамата неудобни сега свидетели, които преди това сам бе поканил — руския и италианския консули: англичанинът и австриецът сами си бяха отишли, за да се чувствуват съдиите с развързани ръце. Съдът напусна залата в целия си състав: отидоха си и двамата консули; отидоха си и преспанските турци, повлече се след тях и Кости Пучура. Чаушът махна с досада ръка към подсъдимите:
— Тука ще чакате вие… Така ми е наредено. Лазар се хвърли върху Вардарски, прегърна го, опипваше го с ръце, стисна пак ръцете му:
— Ама защо… защо им се даде!… Защо им призна, защо и сам се обвини! Ти се погуби…
Вардарски пооправи превръзката на окото си — беше и сам смутен, развълнуван от постъпката си пред съда.
— Ние с тебе нема да избегнем въжето… — рече той глухо.
— И така да е, ние пак ще се борим докрай! Нема да им се дадем и не се знай какво ще бъде в края на краищата.
— Най-сетне мене ми е се едно… — продължи пренебрежително Вардарски, но изеднаж се вгледа в Лазара и рече с остър глас: — Нема да им дам аз главата си мърцина. Казах им сичко, тук беха и консулите: народът се бори за свободата си! Нека сега ме обесят. Народът ще ме помни.
— Ами ние ще продължаваме да се борим за него, щом сме живи…
— Лазаре — стисна Вардарски на свой ред ръката му: — Исус Христос умре на кръста, за да стане истина и живо дело сека негова дума. Да живеем и да се борим… но като умра, народът ще поверва в мене. — Той наведе глава и рече: — И… от се сърце ще се радвам, ако моята смърт ги задоволи и нема да посегнат върху тебе, върху другарите ни тук…
