от двайсетина лири свои пари. Като се навърши година, откакто бе взел петдесетте лири от Георги Баболев, той взе тия пари и отиде при младия търговец.
— Нося ти, Георги, колкото ти дължа. Ето. Ама мене още ми са нужни тия пари. Можеш ли да ми ги оставиш за още една година? Нанизите и пръстените, то се знай, ще стоят пак у тебе.
Що бяха за Георги Баболев петдесет лири? Баща му Миро Баболев не беше успял да увеличи богатството си, но не беше го намалил и те сега заедно с вдовицата на Ицо Баболев имаха пак — в имоти, в стоки и пари — до шест милиона гроша. За мелницата бяха дали досега над три хиляди лири за своя дял, но и то не беше преголяма сума за тях. Мелницата още не работеше, ала работеше магазинът им непрекъснато. Не отговори Георги Баболев направо на въпроса му, а рече:
— Пак ще ти кажа аз, бачо Лазаре: ела да работиш с нас.
— Не, Гьорче. С Таки аз не мога да работя заедно. Той и миналото лето казвал на селяните да не ми продават жито. Защо? Що му влиза нему в работа да ми пречи по тоя начин? И търговията требва честно да се прави. Има и друго, Георги: както и да ме наредиш ти при вас, аз ще ви бъда като слуга. Не ставам аз слуга никому, докато ми е здрава главата и ръцете ми са здрави.
— Защо слуга, бачо Лазаре! Съдружник ще ни бъдеш. Ще те оставим ти да закупваш житото от целата наша околия.
— Съдружник, ама пак с твои пари.
— Ами как ще вървиш срещу нас, бачо Лазаре? Ние ще закупим сичко, до зърно.
— Се ще остане и за мене.
— Е, повеке нема да ти говоря — махна с досада ръка Георги Баболев.
— Кажи сега за тия петдесет лири.
— Да ти ги оставя за още една година, щом искаш. Ама тоя път ще ми платиш лихва.
— Колко?
— Ами колкото е средната печалба, нели знайш, десет на сто. Догодина ще ми върнеш петдесет и пет лири и ще вземеш наниза и пръстените.
Лазар отвори дума и в общината за своя дълг.
— Не съм забравил и нема да забравя, ама пак не мога да върна нищо.
Тоя път се дигна по-голяма врява; позабравили бяха людете защо бе направил тоя дълг Лазар и че би могъл да го скрие. Стана дума дори да му отсекат лихва. Той веднага се улови за тая дума, макар да я изрече само един от общинарите:
— Е, харно. И лихва, щом искате. Кажете колко лихва ще ми вземе общината…
Никой не се реши да повтори тая дума.
Лазар влезе и в дюкяна на баща си и брат си. Те бяха там тримата, с по-големия син на Кочо, имаха и две момчета като калфи. Нямаше го някогашния шум и тропот ни в дюкяна на Глаушевци, ни в цялата казанджийска чаршия.
— Виждам… — започна Лазар. — И на вас не ви е лесно. Ама не мога да ви върна сега петдесетте лири.
Дядо Стоян дигна към него сините си, поизбелели вече очи и все влажни бяха те от някое време, сълзяха:
— Кой ти иска пари! Не знайме ли как ти е и тебе? Кочо нищо не рече за парите, но взе да се оплаква:
— Немаме веке работа ни на половина. Се така върви от години, ама откакто излезоха новите съдове… хептен веке…
Тогава той за пръв път спомена, че иска да бяга от Преспа.
Лазар се готвеше да посрещне тоя път вършитбата с около седемдесет лири. Но тъкмо през това време се случи друго нещо. Влезе един ден в дюкяна майстор Дуко, който бе строил къщата му. Запушиха по цигара и майсторът рече:
— Дошъл съм при тебе по една работа, ама де да видим какво ще кажеш…
— Хаирлия да е, майстор Дуко! Кажи да видим. Майсторът духна пушък през провисналите си мустаки:
— Ти нели имаш едно девойче у тебе… братучедка ти е.
— Имам. Братучедка ми е.
— Ами ха да я задомим, Лазаре!
— Да я задомим. Време й е. Стига да излезе добро место.
— Излезло е. По-добро место — здраве. Дошъл съм ти аз стройник за Спирко Крайчев, терзията. Нели го знайш?
— Знам го.
Лазар се замисли. Шивашкото дюкянче на Спирко Крайчев беше наблизу. Кротък, смирен момък беше Спирко и добър майстор в занаята си; преди време той бе ушил панталони на Лазара. А на Неда отдавна й беше време за женитба. Но една сватба сега… А Крайчев може би ще иска и зестра в пари… Лазар попита:
— Знай ли ни момата Крайчев?
— Ами, ами… Нели той ме праща.
— Ще требва да попитаме и нея.
— Ти я попитай, ама те се знаят.
— Знаят ли се? — усмихна се Лазар. — Я виж ти…
Неда!
Сватбата стана в неделята преди богородични пости. Лазар похарчи за Неда десет лири, други десет лири даде баща му. Пооблече се Неда за сватбата си, а Спирко Крайчев прилепи още една стаичка към къщурката си, купи си и нова шевна машина. Капиталът на Лазара значително намаля, но можеше ли той да застане на пътя на братовчедка си заради своите сметки?
В деня на Недината сватба за пръв път се чу из цяла Преспа свирката на новата мелница. Много народ отиде там да гледа как работеха машините. Мелницата беше цяла от червени тухли, високо се издигаше коминът й. Как бяха го направили пустите му майстори, като свещ нагоре, а имаше до тридесет и пет метра! Широкият двор се изпълни с народ, влизаха людете и вътре да гледат. Те, машините, като да бяха живи. С огън. Какво ли няма да измисли човек! И желязото ще завладей, и огъня… И свирката пак:
УУУУ.
Да ти прониже ушите! Тогава излезе пред всички там Таки Брашнаров и рече горделиво:
— Отсега нататък преспанци нема да имат нужда от часовник. Нашата мелница ще свири секи ден по три пъти: сутрин в дванайсет, на обед в шест и вечер пак в дванайсет часа65.
Така и навикнаха преспанци да познават времето.
Още преди да почне вършитбата, Лазар научи, че Таки Брашнаров и Георги Баболев — новите мелничари — събирали закупвачи и ги пращали по селата, а сами ходили по преспанските бегове и агалари да купуват още отсега житото им. Васил Марков влезе при Лазара и му каза:
— Таки, брат ми, се хвали в къщи, че ще те съсипе. Където даде Глаушев, казва, пара, моите люде ще дадат два пъти повече. Зърно нема да му дам да закупи. Така се хвали.
Откакто се върна в Преспа Васил Марков, те двамата с брат си Таки бяха в постоянна вражда. Старият Брашнаров бе умрял и Таки сложи ръка върху цялото му богатство. Когато по-малкият брат поиска дела си от бащиния имот, Таки му отвърна:
— Ти избяга от къщи… и пари открадна тогава. Аз стоях тука и работих. Що искаш ти! Не си внесъл в къщи ни един грош и сега искаш наготово да ми станеш ортак. И татко, откога още не го биваше за никаква работа и сичко аз съм печелил. Ти по Русия скита и с пушка дойде тук, ама благодари, че си ми брат. И ти можеше да увиснеш като оня, смахнатия Вардарски.
Той му призна право само върху част от бащината им къща. И му повтаряше великодушно:
— Това ти е от баща ни. Твоето не ми е нужно мене.
— Не ми е нужно и мене твоето богатство — отвръщаше му по-младият брат в честите им разпри. — Дай ми само да отида да довърша науките си, да свърша университет в Русия.
— Продай си дела от къщата.
