— Секи камен на местото си тежи. — И току викна: — Рацо, мори! Хайде, мъжът ти чака закуска да му дадеш!
За някое време Кочо не се реши пак да отвори дума пред майка си за България. А и тя нищо не споменаваше. Кочо и сега още се прибояваше от нея. Но тогава се случи и друго нещо: разчу се из целия град и вестниците писаха, че България и Сърбия се бият. Сръбският крал Милан нахлул с войска в България и българите го бият. Завидял кралят, че са се съединили Княжеството и Румелия, и дигнал войската си срещу тях. Българите тичали на бойното поле по двама на кон, както русите при Шипка, и бият краля.
По това време беше, излезе една нощ Султана Глаушица да пообиколи двора, преди да си легне, да види дали портата е добре затворена, и току нададе вик:
— Скоро, Кочо, да видиш що става!…
Зачуха се гласове и по съседните дворове. Кочо изтича вън, след него и Раца, и децата, по-големите, които бяха още будни. Нямаше що да питат — всичко се виждаше: ясното ноемврийско небе цяло се бе разбунило. Понесли се бяха рояци звезди една срещу друга, пръскаха и отскачаха пламтящи искри по всички посоки, та цялото нощно небе сияеше. Невиждано чудо и знак — наизлезлите люде по дворовете в студената есенна нощ гледаха небесния огън разтреперани. Старата Глаушица се прекръсти три пъти и рече:
— Ето що става, когато брат срещу брата се дига с оружие… Ще ни накаже бог, ще ни затрие…
Не продума вече Кочо за България. Пък и зима настана, затвориха се пътищата, не беше сега време за такова пътуване. Но Султана забелязваше, че Кочо не беше се отказал от мисълта си за България и дори се готвеше той с едно и друго за път. Също и Раца. Дочу старата жена, че той продавал разни вещи от дюкяна, а Раца все току стягаше и прибираше, каквото имаха по-ново от облекло и покъщнина. Споменаваха и децата за България, като бъбреха вечер край огнището. Виждаше се, цялото семейство на Кочо знаеше за това пътуване и се готвеше.
Нова рана се отвори в сърцето на старата жена. Но майка беше тя, никой няма да я пита за раните и, за болките й. По цели нощи тя си цепеше ума как да спре по-големия си син. По-малкият изхвръкна от ръцете й, но поне беше тук, наблизу, можеше да го вижда, а тоя сега искаше съвсем да я изостави. Ами децата! И децата си ще вземе Кочо, празна ще остане къщата й, пуста и празна… А как ще го спре? Парите, петдесет лири, които им върна Лазар, бяха у нея, в нейния сандък. Няма да ги даде на Кочо! И той да не продава бащиния си алат в дюкяна — баща му е още цял в гроба! Ако рече да тръгне, тя ще дигне ръка и ще го прокълне. На прага ще легне, да я прескочи. В нозете му ще падне, ще плаче, ще го моли… Така я лъжеше умът и виждаше тя. Щом не можа да задържи Лазара ни с думи, ни с молби, ни със заплахи — Кочо ли ще задържи! Лазар има по-милостиво сърце, а Кочо през нея ще мине, ще я прегази — такъв е той още от малък, не отстъпва, щом науми нещо. А като е рекъл да тръгва на такъв път с пет деца, тя парите ли ще му спре? Къде ще го пусне без пари? Цепеше си тя ума по цели нощи, а раната зееше на сърцето й отворена…
Мина зимата и тъкмо на поклади беше, на „прошка“. Дойдоха привечер да се простят с майка си, както беше обичай, Лазар и Ния, доведоха те и малкия Борис. Дойдоха Манда и Нона с мъжете си, с децата си, но те скоро си отидоха. Дойде и Неда с мъжа си, Спирко Крайчев — нали и тя беше като своя в Глаушевата къща. Събра къщата людете си — нямаше го само дядо Стояна, нямаше го и Кирила Кочов, той беше и тая година в Солун, да се учи. Не беше шумно и весело, както други години на тоя празник, докато беше жив старият, а той беше най-шумен и най-весел на тоя ден — но сърцето на Султана беше пълно, стихнали бяха и облагнали всичките й рани и болки. И тъкмо сега намери Кочо време да заговори пак за България, а и Раца зяпна в него — чакаше го да заговори, те пак се бяха наговорили. Тя беше зад него в тая работа, кучката, тя го подтикваше, макар да си остана иначе все тъй отпусната и хлабава! Нали беше Кочо малко тежък в езика, това намери да каже: — Хайде да се прощаваме, че кой знай дали ще се видиме още еднаж на тоя ден… След Великден ние с децата тръгваме за България.
Султана и това забеляза, че никой не се изненада от приказката му — всички знаеха за решението му да замине; дори и Неда, и мъжът й Спирко Крайчев, който сякаш не знаеше да говори от стеснение. Старата жена чакаше да чуе Лазар какво ще отговори на тия приказки на по-стария брат. А и с него те двамата като да бяха се наговорили. Лазар започна:
— Както е тръгнало, Македония ще запустей.. Лоша ли ни е земята, не може ли да ни изхрани, ама ето, такова време дойде да бегаме от нея. Зло ни гони. Аз нема да те спра, Кочо, колкото и да ми е жално.
„Виж го ти и него!“ — втренчи Султана очи в по-младия си син, но погледът й бързо омекна. Колкото и да бе мислила какво да каже тъкмо сега — всичко изчезна от старата глава; някак против волята й отпадна и гласът й, та като заговори, всички наоколо я гледаха със съжаление.
— Ами барем върви ти сам — рече тя. — Остави децата тука, върви първо ти или ето, с Благоя, да видите какво е, що е там. Никъде не дават наготово и со лесно. А как ще тръгнеш така, с толкова деца, жена…
— Аз, майко, питах и разпитах — отвърна по-смело Кочо. — И писмо писах, и отговор получих. В София работа секаква. И по цела България, където искаш. Свободно е там, веке, майко, нема ни турци, ни…
Натежаха очите от сълзи на старата жена и тя викна, но гласът й прозвуча като плач:
— Е, харно де! Свободна България, нема турци там… Ами наша Преспа огън ли да я гори бре? Нигде нема по-хубаво от Преспа. И как ще ми вземеш децата бре… тука сама аз, като кукувица…
— Ела, и ти с нас, майко! — изправи се живо на колената си Кочо; виждаше той, прекършил бе волята й. Обади се и Раца:
— Ние и за тебе си говорихме да… да те вземем с нас.
— Аз ще те кача на кончето, бабо — викна Благой, най-големият Кочов син, и додаде като на присмех: — Ще те кача на коня като селска невеста…
Всички бяха против нея. Е, харно! И тя ще застане срещу тях. И викна гневно на внука си:
— Куче! Един път съм била аз невеста, втори път нема да бъда. Как ще оставя гроба на дедо ти бре! Не излизам аз от тая къща.
Обади се пак Лазар и той я удари право в сърцето:
— Гробът си гроб, майко. Нема да го забравим никога, но… Я ние да се дигнем, сичките… и ти, и аз, и Ния… па да идем в София. Мъчно се живей тука.
Загледа се в него Султана, лицето й потъмня. Само очите й горяха — само в тях имаше тя още сила и огън. И нямаше глас да викне, а прошепна задавено:
— Ако тръгнеш и ти… да знайш, аз ще умра.
Сговориха се двамата братя и продадоха бащиния си имот — дюкяна, нивиците и лозето за сто и двайсет лири (повече и не можеха да вземат по това време), разделиха си братски парите, дадоха на Манда и Нона каквото им беше дял. Казаха, че къщата остава за майка им, а тя, Султана, сега в нищо не им се бъркаше. Веднага след Великден Кочо замина за София с цялото си семейство. По едно време Султана бе наумила да му рече да й остави поне Царева — по-малката си щерка, — но после старата жена махна с ръка: нека вървят всички, тя нищо вече няма да продума, щом той сам не се сеща да помисли и за майка си. Остана Султана Глаушева сам-сама в празната къща.
Всеки ден и по два пъти на ден идваха при нея ту Лазар, ту Ния, пък и двамата заедно да я молят да се прибере при тях. Старата жена отказваше и най-сетне им се скара:
— Оставете ме бре, деца! Що знайте вие! Как ще оставя огнището си да угасне, да изстине! Тука съм се родила аз, тука съм раждала и вас, тука умре и татко ви… Що разбирате вие от такава мъка!…
Минаха по няколко пъти и Манда, и Нона, но те си бяха все чужди. Мина един или два пъти и Неда, и тя от жал към вуйна си, но и повече от приличие, че бе яла хляба на старата жена толкова време. Отбиваха се първите дни и някои от съседките, но те пък повече за да научат нещо, да разпитват и сами да се показват в чуждата, неволя. Скоро Султана остана съвсем сама и дни наред не стъпваше човек в двора й. То се знай, Лазар и Ния не я забравяха, но не можеха да идват всеки ден; имаха си те свои грижи, а и детето им пак се разболя по това време.
Не наруши с нищо реда в къщата си Султана Глаушева. Ставаше все тъй рано, лягаше си късно и беше все на крак, все имаше какво да върши, а беше чудно как се държеше още на нозете си. Колкото се беше смалила, откакто застаря, сега се стопи още повече от мъка, но и от глад. Мъката беше нестихващ огън в душата й, не спираше силата му, но тя и гладуваше — заключило се бе сърцето й, едва ще хапне по няколко залъка на обед и вечер, та дори и водата не й беше сладка; Кой знай дали по навик от толкова години или
